Избори, избори – демокрация?

или защо всяко число по БНТ равно на нула

Атанас Кръстев

Съгласен съм с президента Първанов, че на току-що проведените избори, пред втрещения български избирател, ребром се постави въпросът не кого избира, а за какво въобще гласува. С повърхностния битовизъм, свойствен на политиците, той непредпазливо разкри пред смаяния ни поглед философската бездна на връзката между политиката като феномен и лицата, които се натискат да я правят у нас. Така той всъщност усложни нещата.

За какво и защо гласуваме? Съмнявам се някой да е намерил отговор. Лицата вече не говорят нищо, какво има в главите им – още по-малко. Президентът Първанов, потъващ във все по-великолепно дълбокомъдрие, подготвяйки се за вечната слава, която вече го обгръща като тамян, на изпроводяк ни подаде загадка, достойна за Сфинкса. Между телевизора и хладилника, хората избрали телевизора. Най-пикантното на тази гатанка е, че тя не е предназначена да онагледи истинския въпрос за сегашния избор. Тя е находчиво поставяне на нова, социалистическа стръв пред избирателя на гърба на аматьорските магарии на правителството – да знаем за какво да мислим, когато избираме Първанов отново. Какво избираме сега е без значение. Телевизорът може да означава всичко, но този образ не е създаден да извини хората. Те сами са си виновни. По-важното е да им потекат лигите. И никой да не мисли – абе, защо да избирам което и да е от тези, когато и в двете със страшна сила няма нищо. Неразгадаема мистерия, достойна само за сънищата на Навуходоносор и за българския избирател. Кажи, пророк Данаиле, ти, който разгада съня на великия вавилонския цар? Мълчи пророкът. Мълчи народът. По ботевски. Не казва защо така, а не инак. Къде се беше юрнал, особено на втория тур? Защо мълча като партизанин на разпит на екзит пула? Как успя да каже на социологическите агенции нещо, което никой друг не чу и не разбра? Тайна великая.

И така, за тези избори – или добро, или нищо. Нека, просто, ги почетем с минута мълчание...

Били опорочени. Имало полицейски, административен, бандитски, селски, цигански и прочее натиск и фокуси. Били фалшифицирани. Да се говори така е просто неприлично.

А какво щеше да стане, ако не беше така? Какво щеше да промени това? Какво промениха изборите в България вече повече от две десетилетия, без да са били чак така безобразно компрометирани? Тя, нашата дивотия, побегне от фойерверките на някаква, поне на вид просветена промяна, чака, чака из сенките, докато се разотидат ентусиастите, па като види, че никой, всъщност, не я гони, пак си се връща и започва да затиска, де що свари. Трябва да дойде някой от чужбина, който дълго не е виждал страната, за да ни потупа по рамото, да ни насърчи с ободряващи, съчувствени комплименти, че България „толкова много се е променила“, но ние не сме го били виждали.

Да, може и да има промени. Има. Но защо ние, които сме тук, не ги виждаме или по-скоро не искаме да ги виждаме, когато говорим за политика? На какво се дължат някои подобрения, всъщност твърде незначителни, съпоставени с огромното количество изминало време и прахосана национална енергия? Политиката ли донесе тези добри неща, които явно се забелязват само от самолет? Ето, и Китай, например, се развива, да не повтаряме колко забележително. И защо? Заради политиката там, заради изборите?!? Заради демокрацията!?! Забелязваме ги ние положителните промени, но просто не ги свързваме с властта. Доколкото тези положителни неща, като порастването на дърветата и някой и друг строеж, са се случили, това е станало не заради, а въпреки властта. Така че, когато говорим за напредък в Китай, Албания или България, това съвсем не трябва да се свързва с нея. В изброените страни и подобните им властта може само да пречи, а у нас, очевидно, най-много.

В петък след втория тур гледах министър-председателя на България в „Панорама“ по БНТ, където довърши почетната си обиколка. На тези избори, видимо,той по-внимателно отваря шампанското на своето неудържимо его. В неговата мъжка сдържаност на „добрия“ от холивудски уестърн имаше сякаш непресторена нотка на погребално смирение. Дори той усети, че такава изборна победа не е повод за бурни изблици на тържество. Така показа, че у всеки може да се породи съчувствие към твърде жалък съперник, какъвто се оказва българският избирател.

Същата вечер,малко по-късно, слушах и лекцията на създателя на Уикипедия по ББС. Докато от нашия екран струеше тихият реквием за родната демокрация, Джими Уейлс поднасяше на света жизнерадостната философия на познанието, свободата на словото, на сбъдващата се мечта за истинската власт на народите, чийто глас се чува все по-отчетливо дори в най-мракобесните кътчета на земята. Не чрез организирани от властта избори. Получил с избора на милиардите си потребители заслужен триумф, видимо окрилен от спонтанните и искрени аплодисменти на глобалния елит, той заливаше света с радостта от сбъднатата мечта - безплатната и достъпна за всеки, пребогата интернет енциклопедия „Уикипедия“, която променя света само с жаждата за знание и свобода. И акъл.

Потресаващ контраст!

Слушах думите на Джимбо за „властта“ на свободния интернет, „изборите“, които хората правят ежедневно чрез него. Давах си сметка как тези думи звучат все по-малко виртуално и все по-реално. Относно ограниченията на свободното общуване чрез интернет в Китай той каза направо, че въпросът не е дали режимът в Китай ще падне, а кога.

Освен засилване на огорчението от случващото се у нас, това сравнение между различните светове на Борисов и Уейлс ме върна, към моите размисли относно бъдещето на държавата въобще. Излагал съм ги вече тук-там, но без да се впускам подробности, ще отбележа единствено, че начинът на излъчване, формиране и осъществяване на властта в световен мащаб осезаемо се променя. Нейната концентрация и интензитет у класическите политически субекти намалява, разширява се кръга от нейните носители в хода на процес, който най-общо можем да наречем децентрализация. Не само баналното преливане на правомощия от централната към местната власт, а един по-обхватен процес, в който вече участват медии, неправителствени организации, профсъюзи, постоянни или adhoc групи по интереси – професионални, философски (като екологичните например) и пр., отделни частни авторитети. Т.е., властта се измества все повече към управляваните, които настояват да я упражняват и я упражняват все по-пряко. Бланкетният мандат, празният чек, който хората дават на шепа политици за един твърде дълъг период от време, става все по-малък и се изпълва с все повече преки инструкции от управляваните. Благодарение на новите комуникационни и информационни технологии, те все повече налагат на управниците, в сегашно, а не само в бъдеще глаголно време, своите предпочитания. Ако в България подавляващият брой медии и социолози са шутове на властта, и техните „журналистически“ публикации и социологически „проучвания“ са част от правителствената пропаганда, в страните с по-зряла демокрация, те допълват свободните избори като важна част от демократичната власт. „Фейсбук“, „Туитър“ и другите социални мрежи са вече постоянни урни, в които ежеминутно валят гласовете на хората. Който не ги чува, толкова по-зле за него.

Става все по-ясно, че на хоризонта се задава нещо като Уикикрация, пряка, масова, просветена власт на хората по целия свят. От България това все още се вижда като прах зад хоризонта. Но прах, който подсказва приближаваща буря. В съвременния свят с неговите напреднали технологии и масово придвижване, а в България тясно политически и икономически интегрирана със Запада, физическият контрол върху територията не е достатъчен източник на власт. Контролът върху пластмасовите кутии с бюлетините става все по-относителен и истеричното вкопчване в тях, което ни демонстрират нашите политици, изглежда все по-нелепо.

На този фон, байганювските, милиционерски избори, на които току-що станахме свидетели, все по-хищната паст на властта, изглежда още по-неадекватно и анахронично. Но и безпомощно. Тези сравнения не раждат само песимизъм. В тях се съдържа и разумното предположение, че колкото повече се вижда задника на псевдомесиите, толкова по-голям смях ще пада. Ас него – толкова повече прегради и препятствия, обслужващи само чобанския манталитет на управляващите.

Изборите за органи на управление са най-видимата и значима част от процеса на възникване на представителната власт. У нас той е изцяло свещена крава на правителствената администрация. Но, за тези, които са забравили - изборите се правят заради избирателите. Не заради чиновниците. Още от Освобождението, особено по времето на комунизма, но, за жалост, и сега, избирателите у нас сякаш съществуват заради изборите. Българинът се освобождава от султана, за да падне веднага под властта на Бай Ганю, от която не може да се отърве и до днес. Та, за избора трябват избиратели. Кандидати винаги се намират. Затова той се нарича още гласуване, подаване на глас, а не полагане на кръст или пръстови отпечатъци, както го разбират управляващите. Избраникът бива избран, за да чуе и чува този глас. Той е негово ехо. Не само на изборите. При демокрацията власт се дава, а не се взема. Как да стане избора, гласоподаването, винаги има начин. С урни, интернет, дебати, митинги, свободни медии, честни социолози и т.н. Това е въпрос на форма и метод. Важно е съдържанието и целта, които се състоят във волята на избирателя, да намират своя нормална, редовна и свободна изява.

В света на техниката, все по-настойчиво се поставя въпросът за по-динамични форми за колкото е възможно по-честа проверка и актуализация на поведението на избраниците с възгледите на избирателя. Единствено изискване е тези начини и форми да бъдат достатъчно достоверни, а не да се фетишизират. У нас тези начини и форми не са мръднали от времето на Данко Хаирсъзина. Волята на хората се натиква единствено зад кирливите пердета на „тъмната стаичка“ и отлежава там поне четири години. В изминалите съдбоносни и тежки години логиката на демокрацията не може да обясни тази върволица от пълни мандати, с които така щедро ни даряват властващите. Разбира се, прекалено честата промяна не е за препоръчване, но в безжизнените катакомби на нашата политическа действителност всяко раздвижване е свежа струя и слънчев лъч. Връзката между избраници и избиратели тук се осъществява по парадоксално анахроничен начин, нещо като космически кораби, които общуват с индиански телеграф.

Почти всички други мостове са изгорени от продажните медии. Освен, че не са изразител на гражданското общество, те с алчността си създават деформиран информационен фон, който, като черна дупка, поглъща всяка чуваемост. Ако си беше отгледал такива медии бай Тошо щеше да спести маса пари от заглушители. Най-добър абонат тук се оказва завинаги властта.

Въпреки всички трудности, неудобства и предразсъдъци на и към интернет, дори с цялата му простотия, той остана това късче чист ефир, в който къде повече, къде по-малко организирано витае свободния глас на хората. И ако в страната на Джими Уейлс той е допълнение и катализатор на публичността, у нас е нещо като спасителен пояс, като маяк в медийната нощ. Не че и в мрежата не пеленгират косматите уши на „Цветанов и с-ие“ и не разнасят вонята на активните си мероприятия, но засега, опитите да контролираш интеренет приличат на това да направиш дупка в морето. Засега.

България е водеща по кандидати за властта. Но имат ли избирателите глас? И ако имат, чува ли се той? Изтънял от десетилетия насилие и страх, той едва се долавя под пластовете на безверие и безразличие. На някои дори им се струва, че хич го няма. Но дори и политическите глухари се стряскат от неговия призрак. Днес - партиен дом, утре - Катуница, другиден - Бояна. Оказва се, че няма изключение от това правило. Дори в Либия. Дори в Сирия. Дори в Китай.

На тези избори властта отказа да чуе дори този тънък български гласец. За да го задушат съвсем покрай урните кръстосваха полицаи, рамо до рамо с платени рецидивисти. С парите на данъкоплатеца и поставения до стената български бизнес, площадите пак се изпълниха с мазен дим от кебапчета, за да премрежат и без това изкривения от глад и мизерия поглед на електората. Отвътре, самите урни се пазеха от верни на властта. Всички председатели на СИК в София, например, бяха от ГЕРБ. За още по-сигурно депутати на Цецка лично обработваха изборните резултати. Но и това не беше достатъчно. Толкова много невалидни бюлетини не е имало никога, въпреки привидно опростената технология за попълването им. „Вижте и предишните избори. Същите проценти.“ – оправда се премиерът. То не е така, но и така да е, така ли трябва да бъде? Оправдавайки се с миналото, той забрави само да ни подсети да прочетем отново Алеко, за да се изпълним с още гордост.

Много интересна беше буквалната картинка на изборния ден, особено на първия тур, на който се пречупи гръбнакът на всяка алтернатива. Почти през цялото време на избора в секциите кипяха бурни скандали между застъпници и комисари, които бяха претъпкали изборните помещения. През това време електоралните опашки, от които вътре се допускаха по една-две бройки, покорно се нижеха според указанията, като през гранично КПП, по терлици, за да не пречат на разгорещените разпоредители на вота. Това бяха просто избори на кандидатите, а не на техните избиратели. В навалицата от застъпници нямаше само застъпник на избирателя. Простете тегавото сравнение, но тези опашки ми приличаха на опашките за баня в Бухенвалд.

Главният извод –тези избори демонстрираха опасен дефицит на демокрация. Стигнахме дотам, че дори Първанов и Овчаров да изразят загриженост за нея. Някой ще каже, но нали проведохме вече толкова много избори?! Измина толкова много време. Не се ли натрупа достатъчно демократичен опит? Оказва се, че само с избори, разбирани по нашенски, демокрация не се прави. Значи, или този натрупан опит не е достатъчно демократичен, или - „материалът“ е лош. В резултат на интензивни експерименти, проведени от други „демократи“ по време на Втората световна война, съмнението в материала се оказа несъстоятелен. Значи, проблемът не е в материала, а в метода и формата. Т.е. - демократичността на изборите. В България това винаги е било проблем, но последните са връх в това отношение. Логично –такива избори са нелегитимни, както и техните „победители“, които наистина го обърнаха на свободна борба. Защото диктаторите не ги избират, дори когато имитират това. Те си се избират сами. Оттук – насетне, всички опити от продукта на подобни„избори“ да се очаква демократичен резултат е като да чакаш върбата да роди круши.

За тези срамни „избори“, обаче, не е виновен само Бойко Борисов. Той така си разбира демокрацията ли, що ли. Нашата политическа действителност от 10 ноември насам изпрати твърде много покани на дявола, за да виним само него. Каквото повикало, такова се и обадило. Важно е, че компромисите и игрите с демокрацията, дори и под най-благовидни предлози, рано или късно водят до тежки последици за свободата. Дори на тези които си играят с нея. Демокрацията е застраховка за свобода на всички, а не трансендентен бог, който бди вместо нас. Всеки е длъжен да си плаща полицата и да си отваря очите. Всички, повтарям – всички в тази страна не обичат да си плащат сметката. И ето как, лека-полека се връщаме към нулата, от която тръгнахме през 1989 година, към „безплатния“ обяд в свинефермата.

Такива избори, раждат и такава власт – задкулисна, кебапчийска, престъпна. Самовласт. Щом изборите не влияят на предварително решения резултат, кое ще я спре от това да си разчисти пътя и отвътре. Не случайно Бойко Борисов издигна лозунга – към демокрация чрез концентрация. На Цецка – Народното събрание, на Владимира Янева (домашна приятелка на Цецо) – съда, на безликия призрак от нищото Плевнелиев – президентството, „и така нататъка и така нататъка“, както обичаше да завършва абзаците си Тато, първият демократичен работодател на сегашния Първи.

Разделението на властите е глезотия, камо ли по време на криза. На Дянков пък – икономиката. Той като една съвременна Мария Антоанета в панталони, я насърчава с новаторски начинания като – да се нахраним чрез гладуване. И всичко това, за да се чува все по-ясно страшният глас на Бойко от Синайската планина, който се заканва на всеки грях към властта с кризата. Горката България, какви ли не перманентни бедствия я връхлитаха за такова кратко историческо време – перманентната революция на Троцки и Ленин, перманентната реформа на Костов, сега перманентната криза на Борисов. След всяко от тях се оказва, че само България остава перманентна. Засега.

Та, Бойко Борисов, всъщност, не е сдържан, смирен и тъжен след изборите, както изглеждаше по телевизията. Той просто имаше безразличния премрежен поглед на преяла анаконда. Малкото усилия, които положи, за да понадигне тежки клепачи и да коментира това тържество на демокрацията, което организира, се състояха в това да презре тези три процента люспици от дясното, които не можа да погълне. Леко оживление у него се забеляза още веднъж, когато трябваше да похвали Главния власточерпец и джелатин на републиката Цветан Цветанов. Как сърцато и всеотдайно похарчил милиард и нещо данъчни вложения на жертвите, за да ги погребе прилично.

На извода, че това преяждане е вече опасно навеждат и надменните заявления на Борисов, че ще властва безразделно. Че „народът“ му бил казал на тези избори да не сътрудничи с никой друг. Че ще управлява с всеки, за който, обаче, „народът“ му каже. Това вече започва твърде много да намирисва на народната власт и народната република от близкото минало. Явно заедно с маниерите и осанката на бившия Първи, настоящият Единствен вече се кани да реституира и неговото политическо наследство. Как смятате, дали ще се поколебае, ако „народът“ поиска?

Кому са необходими такива „избори“? Кому са необходими промените, които властта сама си избира да направи, без да се вслушва в нуждите на хората? Кому са били необходими египетските пирамиди, освен на мумиите и на съвременния туристически бизнес? Как са послужили на обикновения човек от времето на фараоните? Защо са необходими магистрали, когато хората се връщат към каруцата, към дървата и въглищата, към свещите? Това, което от самолет изглежда общополезно, не ползва никого тук, освен властта и нейния антураж.

Като имаме Козлодуй, сигурно сме залети с евтин ток? Като имаме собствена рафинерия, сигурно сме с по-евтино гориво от следвоенна Сърбия, която няма? Няма кой да бие Хитлер по магистрали, но в какви пътища вкара народа си? Това ли са промените, на които трябва да се радваме и да подкрепяме? Срещу няколко километра магистрали, строени пак с нашите пари, си имаме Бойко Борисов, Цветан Цветанов и парламент, председателстван от Цецка Цачева.

Древен Израил не е оставил пирамиди и магистрали. Древна Елада ни е завещала преди всичко любовта към мъдростта. Другото са красиви руини. Древен Рим ни остави непокътнато само правото. Те заедно са ни оставили словото, мъдростта и справедливостта, които родиха съвременната цивилизация, на която с любов или омраза подражава целия свят. Нещо, което никога няма да бъде изличено, което ще надживее и пирамидите, защото хората го избират отново и отново, всеки ден със сърцата и умовете си. Магистралите са хубаво нещо, но и те са като изборите – предназначени са само да служат на хората.

Да загърбиш техните истински нужди и интереси в името на мегаломански проекти, които ти си решил, че хората чакат да им дариш точно сега, е най-малкото късогледство. Да закриваш болници и училища, достъпните железни пътища, да замразяваш и без това смешните пенсии на родителите ни, да доиш жалките доходи на малкото работещи с повече и повече акцизи и ддс-ета, при това върху космическите цени на монополите, които ТИ поддържаш, да цедиш безмилостно бизнеса, който не е „твой“, за да финансираш египетските си начинания, това е наглост, формена глупост и престъпление. Но да им даряваш зорлем своята власт и да обявяваш всичко това за глас народен, е просто много смешно.

И така, нека спазим благоприличие и не обръщаме повече костите на българските избори. Светла й памет на кратката българска демокрация и още по-светъл път на Уикикрацията на свободните хора! Остава ни да приготвим за пореден път цветя за следващите си освободители. Но това е винаги добра новина у нас – месии дал Господ!