Гочоолу след избори

Васил Маргаритов

Тук ще стане дума за един несъстоял се протест. Историята сама по себе си е сюрреалистична, защото протестът имаше за цел да оспори избори, в случая – местни и едновременно с това президентски. При това ставаше дума не за оспорване на самите резултати и на самите проценти от изборите, а за нещо по-различно – оспорване на усещането за държава. Оспорване на усещането за достойнство.

По принцип социолозите са прави – когато на едно място се съберат достатъчен брой спонтанно протестиращи и публиката демонстрира възходящо одобрение към тях, то каузата им става обществено значима, независимо доколко е правилна. Социолозите обаче не са в състояние да кажат какво ще се случи по-нататък, защото между протеста и публиката обикновено застават редица фактори, като най-често това са политиците и медиите. В това няма нищо лошо – на политиците и на медиите това им е работата.

Същото стана и по отношение на този протест. Политиците – в случая неколцина опозиционни общински съветници – довтасаха почти веднага, щом научиха за протеста. И почти веднага им бе казано, че са нежелани. Защото протестът всъщност беше против тях – не конкретно като личности и формации, а като дългогодишни съучастници в процеси, чието последно проявление започва да предизвиква отвращение. Така че на втория ден след изборната нощ политиците наистина не бяха желани – поне в редиците на този протест. В резултат на това общинските съветници си тръгнаха учудени. От своя страна протестиращите също се учудиха, че господа съветниците дори не се бяха опитали да допуснат, че може и да са нежелани. Повечето се съгласиха, че това взаимно учудване неминуемо показва, че нещо в обществото ни не е както трябва.

Историята се опитва да ни учи, че по принцип гражданството е по-силно от всяка полиция и от всяка власт. Като аксиома това наистина е така. Но същата история ни учи, че в родната ни действителност гражданското общество много рядко е успявало да се наложи – а когато това се е случвало, то обикновено е ставало в сенките на нашенската извъннормалност. Защото там, където реакциите на обществото са потиснати, затормозени, манипулирани, потъпкани и спазарени – там нормалната демокрация се изражда. Емоцията преминава в истерия, протестът преминава в мъст, логиката преминава във фанатизъм. Спомнете си Катуница и повече примери не ви трябват.

Но да се върнем към нашия протест, който се разви и увяхна по съвсем различен начин и в чието зараждане имаше все пак нотка на модерност. „Социалните мрежи” и някои други електронни комуникации бяха вече подтикнали неколцина свободни (по дефиниция) граждани да възразят срещу хаоса и безхаберието в провеждането на поредните избори. Уточнили се бяха за време и място и – както вече бе споменато – в споделения си порив бяха наясно, че в тяхната проява политическите партии нямат място. Рефлексът им бе повече от нормален – минали бяха само два дни от най-порочните избори в новата родна история. Освен това – предстояха балотажи. След месеци пък предстоят други избори. И така нататък. Затова: партиите – надалеч.

Дотук добре. В приятната октомврийска вечер стотина чифта нозе възбудено утъпкваха градинката върху бившия мавзолей и свободната размяна на мнения и намерения започваше да набира ход. Дай боже всекиму! Какво по-добро мерило за гражданско общество? Пък и символика има – тъпчем сянката на мавзолея, дето се вика. В това време обаче иззад здрачните сенки на вековните платани изплува креатурата на друга символика – синьо-бял полицейски автомобил, последван скоро от още един.

Протестиращите дори не трепнаха. Двамината полицаи, които слязоха от колите, внимателно се огледаха. Другите двама останаха зад воланите, явно следвайки някакъв план или инструкция.

– Момчета, елате при нас, бе! – подвикна някой от протестиращите.

Полицаите се приближиха.

– Медии има ли? – попита единият.

– Медии няма – отговориха протестиращите. – Имаше общински съветници, обаче ги разкарахме.

Полицаите видимо се успокоиха. Единият набра някакъв номер и докладва, че медии няма.

– А искате ли да знаете за какво е протестът? – учуди се момиче с компютърна чанта през рамо.

Полицаите се спогледаха.

– Ами че то се знае за какво е протестът... – измънка единият.

– Ето, подслушвали са ни, затова знаят... Подслушвачи! – подхванаха неколцина от протестиращите, хвърляйки гневни погледи към униформените.

– Я стига сте говорили глупости – сряза ги бръснатоглав мъж с вратовръзка, – това са най-обикновени патрулиращи полицаи. Подслушвачите са други.

– Момчета, а вас подслушват ли ви? – полюбопитства някой от протестиращите.

– Ами че то се знае... Когато сме на служба, даже запис трябва да има...

След десетина минути протестът се раздели на две групи.

В първата се водеше дискусия дали сме най-изостаналата страна в ЕС и дали през 21 век е възможно да ни бъде гарантирана честността на изборите.

Оказа се, че наистина сме най-изостаналата страна. Оказа се също така, че е възможно изборите да стават все по-свободни и обективни, стига да се следват няколко правила и да има воля за това. И накрая се оказа, че дори само електронното гласуване, ако се въведе такова, би променило волеизявлението, самоуважението и процента на гласуващите, а оттам – политиката и съдбата на страната. И това въпреки циганските махали, въпреки търгашите на гласове, въпреки партизанщините на Гочоолу и въпреки хората, които нямат достъп до световната мрежа или не вярват на компютъра.

Младеж с гелосан перчем извади плоска електронна джаджа, влезе в интернет и показа няколко статистики. Показа изборни схеми, при които може да се гласува цял месец преди изборите от всеки компютър по света. Пък на който не му харесва – да бие път до урните. Негова воля.

– Гласуването лесно ще го оправим – обадиха се скептиците. – Ами преброяването? В преброяването е измамата.

Оказа се, че в повечето държави проблемът с преброяването също е решен. Даже и без въвеждане на електронна бюлетина. Даже и без протести. При това решенията са известни.

След достигането на този извод първата група се умълча. Не е лесно да приемеш, че един тежко болен организъм продължава да бъде лъган, въпреки че лекарството вече е открито. Особено ако болният си ти и твоята държава.

Малко по-весело се развиваха нещата във втората група. В центъра на вниманието там бяха полицаите. Те свалиха фуражки, приседнаха на капака на една от колите и запалиха по цигара. Оказа се, че единият от тях, висок и слаб, в свободното си време свири на мачове като футболен съдия. Отгоре на това той се явяваше нещо като старши на групата, защото през десетина минути вдигаше телефона и докладваше, че протестиращите не са повече от стотина и че медиите все още ги няма.

– Момчета, ако ви наредят да ни разпръснете, ще го направите ли? – попита момичето с компютърната чанта през рамо.

– Вие сами ще се разпръснете – отвърна единият от полицаите, – злобата ви е малко.

– Ха!... Че вие откъде знаете?

Униформените се спогледаха.

– Ами знаем – отговори един от тях. – На доста митинги висим вече, така че ги усещаме тия работи.

– Пък и медиите ги няма – добави футболният съдия, – така че няма смисъл да стоите.

– Какво общо имат тук медиите! – избухна бръснатият с вратовръзката. – Ние не сме дошли заради медиите, а да защитим едно от основните си граждански права!

– Не е вярно – обадиха се други гласове, – и заради медиите сме дошли. Без медиите нищо не става. Друго си е, ако има медии.

Избухна спор. Двете групи отново се сляха в една. След десетина минути глъчката утихна, защото почти всички се бяха изказали. Най-повтаряните изводи бяха три и тяхната категоричност донесе удовлетворение сред протестиращите, че не са си губили времето напразно и че поне могат да формулират искания. Дори полицаите (негласно) изглеждаха солидарни с протестиращите. Ето, впрочем, самите изводи:

• Изборите в България стават все по-мръсни;

• Времето за електронна модерност в политиката отдавна е дошло;

• Медиите и полицаите трябва да служат на гражданите, а не на управляващите.

В това време обаче гелосаният младеж, който си играеше с лъскавата джаджа, постави множеството пред ново изпитание:

– Да ви кажа ли обаче, че ако някой от нас утре дойде на власт, хич няма да бърза с електронното гласуване. Басирам се даже, че няма да бърза!

Глъчката избухна в нова сила. Мнозина се съгласиха с гелосания, за втори път споменавайки Гочоолу. Други се обидиха и си тръгнаха, трети отидоха да пият бира, четвърти се кълняха, че ще продължат протеста на следващия ден. И на по̀ следващия...

– Хайде, наредено е да отиваме пред ЦИК – обърна се футболният съдия към колегите си, затваряйки телефона. – Медиите са вече там.

Полицаите нахлупиха фуражките, метнаха се на колите и отпрашиха. Част от протестиращите поеха пеша към тежките парадни двери на Централната избирателна комисия. В припадналия здрач приказно се открояваха каменните стени на непристъпната сталинска архитектура. Прожекторите, камерите и микрофоните наистина бяха там и очакваха поредното изявление на председателя на ЦИК, според който място за безпокойство нямало и не можело да има, защото изборите са протекли нормално.

Зад медиите стояха доста граждани – както зяпачи, така и протестиращи. Имаше гневни, сърдити, развеселени, освиркващи и одобряващи. Мнозина имаха какво да кажат.

Имаше обаче и плътен полицейски кордон. В кордона – като символи на извод № 3 – се бяха включили футболният съдия и колегите му. Те охраняваха добре и не пуснаха никого. Камерите записаха само председателя на ЦИК.

На следващия ден градинката на мавзолея остана празна. И на по̀ следващия...