Да чакаш вожда - Спасител

Проф. дюн Владимир Петров

Сред огромната палитра от български и чуждестранни книги, които ежедневно излизат на книжния пазар, една книга привлича със своите качества и мъдрост, вниманието на интелигентната аудитория от читатели. Става въпрос за книгата на Самуел Леви „Да чакаш Вожда-Спасител“, издадена от фондация „Либерална интеграция“, в която авторът е вградил с необикновено майсторство и култура, политико-философския анализ на изминалите двадесет години, след ерата на Живков и началото на демократичното преустройство на България.

Един от най-големите немски юристи от втората половина на 19- ти век Ернст Имануел Бекер, е писал в предговора към втория том на съчинението си „Пандекти“, че „Предговорите обикновено служат за извинение. Който се чувства чист от всяка вина, нека ги избягва“. Авторът на книгата „Да чакаш Вожда-Спасител“, очевидно се чувства чист от всяка вина, защото в едно съвършено кратко въведение наречено „Вместо предговор“ единствено разкрива връзката между нея, като своеобразно развитие и следовност на темата между нея и предходна негова книга „Съвременният политически мит“ – издание на фондация „Хермес“, София, 2010 г. Открива и разликата между двете – в „Съвременният политически мит“, той представя структурата на мита и модела на действие в политиката на България, докато в „Да чакаш Вожда-Спасител“, той подхожда към проблема от различен поглед – антропологичен, социален и психологически.

В структурно отношение книгата се състои от различни по тематика политически есета, обединени от общата цел да обхванат в пълнота досега неизследвания монографично в българската литература политически феномен на мита за Вожда-Спасител.

Самуел Леви е свидетел на случващото се в България и света и илюстрира изградените от него анализи на съвременния български политически модел, начините му на функциониране и практиките, които установява чрез сравнение с други държави и общества. Акцентът в книгата обаче, както на читателя става ясно от нейното заглавие, е съсредоточено върху психологическите, политическите и моралните характеристики на основните техни представители – Вождовете-Спасители.

Отправна точка на изследването е тази за зараждането на съвременния политически мит. Авторът подлага на проверка твърдението на немския философ Ернст Касирер, че в отношението между мита и историята, митът навсякъде се оказва първичното, а историята – вторичното. Че историята на даден народ се определя от митологията, че тази митология е самата съдба на този народ, неговият изтеглен още в самото начало жребий.

Леви формулира теоретическата предпоставка, която изисква в утробата на един загиващ мит, да се роди другият, новият мит, като по този начин не се допусне пораждането на идейна празнота, която да бъде запълнена от представи, далеч от представите формирани от загиващия мит. Поради което, логически старият мит за „добрия диктатор“ Тодор Живков, следваше да бъде заменен от друг мит за „добър диктатор“, който да ни спаси от този за стария.

Това е същността на извършената промяна през ноември 1989 г., когато “добрият диктатор”, обичният ръководител Тодор Живков, който сервилното обкръжение от комунистическата номенклатура, повече от 30 години приемаше и титулуваше като вожд на Българската комунистическа партия и българския народ, изведнъж беше припознат в новата му и уродлива роля на „Змея на злото“ и заменен с новоизгрелия, нов Вожд–Спасител - Петър Младенов. Ролята на вожд, отбелязва Самуел Леви, Младенов олицетворяваше за много кратък период от време в българската история, но достатъчен, за да не се допусне настъпването на посочената от него идейна празнота и да се осъществи така необходимата приемственост на политическия мит.

Сериозно внимание, авторът Самуел Леви, отделя на изследването на въпроса за формирането на мита за Вожда– Спасител. Педантично и безукорно точно той отразява многопластовите промени, които съпътстваха реализацията на политическата митология в условията, на която живееше и продължава да живее България. Тази митология се свежда до простата формула, посочена от Самуел Леви: – „редуват се Вожд-Спасител след Вожд-Спасител“. Но тя не е само и обикновено българско явление и Леви сочи неговите рецидиви в политическата митология на балканските народи. В Румъния – Николае Чаушеску – „Геният на Карпатите“, „Великият водач“ е човек без образование, чирак-обущар. Но новата му биография, която трябва да го извиси до статуса на „Вожд-Спасител“, заличава тези дребни и досадни подробности, за да се превърне „Геният на Карпатите“ в края на управлението си в богоподобно същество, което се изживява като „Краля-Слънце“ (появява се на публични места със скиптър в ръка), а спътницата му в живота, другарката Елена Чаушеску, за да съответства на мита за Вожда–Спасител, е произведена във „Велика Майка на народа“ и „Учен от световна величина“.

В бивша Югославия митът за Вожда-Спасител избира за богопомазан, човек без образование, завършил е втори клас, който след няколко години, загубени от неговата биография, се превръща във водача и обединителя на югославските народи, митологичната личност Йосип Броз Тито, който знае немски, свири на пиано, печели турнири по фехтовка има изискани обноски, контактува с велики личности и е един от световните лидери на движението на необвързаните държави. С незначителни различия, това са митовете за „Вожда-Спасител“ с Енвер Ходжа, в Албания, който е заменен, в задачата да се поддържа жив митът, от личния му лекар – Сали Бериша. В Сърбия, в политически план, митът за Тито е заменен с този на Слободан Милошевич.

Леви отбелязва обаче и една друга съществена характеристика на мита за Вожда-Спасител. Устойчивостта на този мит и съзнателното му поддържане в паметта на народите, „ощастливени“ от тяхното водачество. Пред гроба на Николае Чаушеску винаги има пресни цветя на уважение и благодарност. Албанците честват всяка година рождения ден на Енвер Ходжа почти като национален празник. Съпругата му дава официални приеми на тази дата. А у нас, свалените портрети на Живков се върнаха по стените на някои селски кръчми и читалища, а честването на 100 годишнината от рождението му, без малко щеше да изпрати пред паметника му, значителна част от политическия елит на България. За да направи един важен извод, че едва ли са плод на случайност тези проявни форми на времевата, географската и митичната еквивалентност на този политически феномен.

Вождизмът като явление не е само славянски или даже балкански феномен. Той е намерил своята хранителна среда там и в тези държави, където превес в управлението на обществото получава една партия, с нейната идеология и програма, която позволява нейният ръководител, в процеса на дългото еднолично управление на тази партия, да повярва и се вживее в мита, като в кратки срокове изгради онези често повтарящи се черти на Вожда–Спасител. Това вождистско проявление не е изключено да се види и в държави с несъмнено демократично управление, където дългогодишно управление на една партия, поначало е изключение. Самуел Леви обръща внимание на една анализирана от него очевидна тенденция, в политическото развитие на Европа, за търсене на компенсаторни механизми, които да не позволят цялата власт да е в ръцете на една партия. По волята на избирателя, нито лявото, нито дясното, нито центърът да получат пълно мнозинство. Посочва многобройни примери на такова представителство в управленията на европейски държави, като Германия, Великобритания, Холандия, Словения, където рядко една партия печели сама мнозинство и в най-чести случаи формата на управление се реализира в коалиция – например от социалдемократи и либерали или либерали и християндемократи. Патологични проявления на мита не са изключени и в тези държави. Самуел Леви сочи проявлението на черти от мита във Франция у Жак Ширак и Франсоа Митеран, в Германия след Адолф Хитлер, черти от характера на Вожда-Спасител са си приписвали канцлерите Вили Бранд и Хелмут Кол, а в Италия – Силвио Берлускони. И Кол и Берлускони, според Леви, след различни ексцеси във водената от тях политика и личен живот, са изминали пътя, който разделя Вожда-Спасител от Зловещия змей.

Тези и различни примери с ръководители на държави от Източна и Централна Европа – братята Лех и Ярослав Качински – в Полша, Траян Басеску – в Румъния, Виктор Орбан – в Унгария, водят автора Самуел Леви до закономерния и безспорно верен извод, че митът за Вожда-Спасител продължава да съществува. Върху него се осъществява възпиращо въздействие, но “ваксина срещу този мит“ няма открита, поради което неговите признаци „продължават да въздействат върху правенето на политика и това е много сериозен проблем“.

Какво е характерно за проявлението на мита за Вожда-Спасител у нас? Според Самуел Леви, идейната недостатъчност на немалка част от партиите „партии с тела на Голиат, но без глава“, партии с вродени малформации –„хиперактивно тяло, но без каквито и да било наченки на мозъчна дейност“, предопределя и бързата им кончина. Резултатът от този процес на бърз разпад на партии, създадени около харизматичната личност на техния лидер, защото в негово лице виждат олицетворение на мита за Вожда-Спасител, доведе до парадоксалното явление, самите партии вече никой да не помни или да забрави, но със сигурност да се помнят Вождовете–Спасители като например, Симеон Сакскобургготски, Минчо Минчев, Жорж Ганчев, Александър Томов.

Участник в много от събитията в българския политически живот, авторът Самуел Леви прави прецизен анализ на формирането и развитието на българските политически партии след 10 ноември 1989 г. и избуяването на изследвания от него мит за Вожда-Спасител. Показва как тесният политически кръгозор, непомерните амбиции и липсата на каквито и да било управленски умения у голямата част от партийните водачи, които с „лидерски напъни“ се опитваха да се лицесъзрят като Вождове-Спасители, доведоха до унищожаване на надеждата на българите за демократично и компетентно управление, разкрива процесът на израждане и загниване на политическия субект СДС, в който партиите загубиха своята идентичност, разпръснаха се, а след време и престанаха да съществуват. И всичко това беше извършено, за да се открои фигурата на водача Филип Димитров и най-вече Иван Костов, които повтаряйки мита за „Вожда-Спасител“ и за „Добрия диктатор“ направиха - пише Самуел Леви, “това, което можаха – идейно-политически отдалечиха възможно най-много България от Европа”.

Читателят ще чете тези изключително интересни страници от книгата на Леви, със смесените чувства на гняв и съжаление. Защото те му разкриват как себични същества, без държавнически качества, които политическите комбинации и сметки поставиха в този съдбоносен за България политически момент, начело на управлението на страната, провалиха с властовите си амбиции, да се изживяват като Вождове-Спасители, остатъка от живота на поколенията български граждани живели в условията на социализъм, попариха надеждите на младото поколение, че с техния живот ще се случи нещо по-различно, в истински демократично и почтено общество. А вече сатанизираните бивши Вождове-Спасители, продължават да заблуждават обществото с огромните им заслуги за неговото добруване и просперитет, и въобще не проумяват, че отдавна са се превърнали в Змейове на злото и че трябва да се махнат от историческия път на държавата, за да позволят хора без мания за лидерство и вождизъм, да се опитат да спасят това, което е останало.

В една почти конспективна, но изключително интересна част от книгата, озаглавена „Новият велик баща на нацията“, авторът Самуел Леви разкрива някои от характерните черти в поведението на лидерите, които се самопознават като Вождове–Спасители.

Първата характерна черта, която отбелязва Леви и която илюстрира с поведението на конкретни партийни лидери, се свежда до подмяна, посредством функцията на лидера, на социалното мислене, с неговото лично мислене. Поради, което лидерът, не се чувства длъжен да обяснява постъпките или намеренията си, а около личността му се създава ореол на загадъчност и божественост. Формира се и всячески се поддържа впечатление за такива висоти на политическото знание на лидера, които са недостижими и поради това неразбираеми даже и за лица с високи академични степени и звания, като например „простите“ професори в Университетите, които не можеха да проумеят, сложните и разбираеми само за божествено осенени най-доверени сподвижници, мисли и идеи на Вожда-Спасител. Затова премиерът Симеон Сакскобургготски, непрекъснато отлагаше отговорите на наболели въпроси от живота на държавата и обществото, с мъглявите обещания, всичко да каже и обясни „Когато му дойде времето“.

Правомощията на Вожда–Спасител обхващат и такива, които съчетават изпълнителната, законодателната и моралната власт едновременно и обезсмислят съществуването на гражданския контрол. Вождът, освен че контролира всичко, се и самоконтролира. А ролята на така наречените съпътстващи структури между гражданското общество и други власти, е сведена до правото им да цитират мнението на вожда, да му се възхищават, да го възхваляват и аплодират бурно, при всяка негова проява. Доказателства за този извод, според Леви, могат да се видят в съотношението на рейтинга на партията и рейтинга на нейния лидер, където рейтингът на лидера бележи поне 10-15 пункта по-високо доверие на избирателите, отколкото доверието дадено на партията, на която той е политически водач. Тоест, тук е видна, заключава авторът Самуeл Леви, системата на възпроизводство на мита – „личността е по-важна от партийната структурата, тя (партията) е негова функция, негово представителство, негов помощник, още по-вярно е да се каже – неговата слугиня. Спасителят е божественото начало, а само земното му представителство е партията“.

Не е възможно, макар и кратко да се предаде съдържанието и анализират достойнствата на частите в книгата на Самуел Леви озаглавени „Събуждането“ на мита“,“ Мит и/или политическа идея“, „В пещерата на Платон“, „Да бягаш от свободата“, „Защо у нас не сработи европейският политически модел?“, „За логиката на паметта“,“Времето“. Както в цялата книга и при прочита на тези части от нея, читателят ще се наслади на богатството от познати и непознати личности и събития, които Самуел Леви умело е вплел в структурата на изследването и имплантирал в застъпените от него становища при изграждането на цялостния образ и характерни черти на Вожда–Спасител. Нещо повече, един опит за повърхностно рефериране върху текста на автора, може сериозно да накърни качествата на изследването, като не позволи на читателят да открои за себе си богатството от политически и философски идеи и обобщения, които Самуел Леви е извел от внимателното разработване и анализ на подобен политически феномен, какъвто е митът за Вожда-Спасител.

Не мога да отмина, без макар и кратки бележки обаче, някои от разискваните от него теми в книгата, каквато е например темата за „Психологията на Вожда-Спасител“. Те са особена категория личности, въвежда читателят в темата Самуел Леви. Вождът-Спасител е Героят, който ще победи лошия Змей и затова трябва да е надарен с особени качества. Едновременно с това, Вождът е и колективният Свръх Аз, моралът и съвестта на общността, на политическата сила, която представлява и нейните симпатизанти. Вождът трябва да погледне Злото в очите и установи ред в хаоса. От друга страна обаче, той трябва да разграничи и обедини Аз-ът и сянката си, което Леви сочи, че много редовно води до раздвояване на личността, свързано с конфликт на противоположностите.

Позовавайки се на Юнг, авторът изтъква, че умението да се познава Злото изисква наличието на особени качества, които трудно и бавно се изграждат. Затова силната личност трябва да може да го прави. Умението да се погледне Злото в очите, поради това е по силите само на малцина, които знаят какво да гледат и имат силата да го видят, а следователно и да победят това зло. Това са онези личности, които могат да се огледат в притежаваното вътре в тях огледало и да си отговорят способни ли са да се подложат на цитираното от Леви „рядко разтърстващо преживяване да погледне в лице, абсолютното зло“ (К. Г.Юнг).

Затова, според Леви, Великият баща – Добър диктатор гледа в друго огледало, не в това, което би трябвало да притежава вътре в себе си, а в това на обслужващите го медии, където всекидневно на първа страница, с голяма снимка, може да види блясъка на сияйното си лице. Това е много голяма грешка, изтъква Леви. Единственият коректив за силната личност, според него, е вътре в него, ако го има и има сила да се огледа и да продължи да ползва този коректив.

Друга вътрешно присъща на Вожда-Спасител черта е умението и желанието му да се възприема като силния герой: Леви си служи за обяснение на тази черта с израза “Мана личност“, който се използва в психологията за изразяване на притежаване на омагьосващо качество, материалната персонификация на свръхестествените сили, на божественото начало. Това, според него, обяснява и ролята, която Вождът-Спасител трябва да изпълнява – на земно полубожество, контактуващ си с другото измерение, с вечността. Това определя и приписваната им харизма, да привличат и омагьосват с речите си, да са учители и магьосници, Бащи и Божества. А това по негово мнение определя и тяхната божествена самотност и възвишеност в собствените им представи. Авторът илюстрира теоретическите си изводи с примери от наблюдения върху действията и поведението на лица, заемали премиерския пост в различни периоди от посттоталитарното развитие на България. За да заключи в резултат на изследването и анализа, че Вождовете-Спасители са личности, които са си присвоили качества, които не притежават, че играят роля, която не е тяхна, защото не им принадлежи, че като Вождове-Спасители те съществуват и са важни само в собствените си очи (завинаги), пред най-близките си съратници (за известно време – докато трае мандата им) и понякога – пред мнозинството от избирателите (за няколко месеца, но доста преди да изтече мандата).

От изключителен интерес е изследването на Леви по отношение функцията на маската при Вожда-Спасител. Сред съществените белези, в които се материализират нейните функции, авторът посочва:

- навикът на маската да замества и практически да изтрива лицето, когато маската става лице и носителят на другото Аз на Вожда-Спасител;

- маската винаги трябва да е на показ с различните гримаси – като вожд, като гуру, като мъдър баща, като победител, като личен пратеник на Бога, като любвеобилен господар;

- маската, изтъква Леви, трябва да е често доброжелателна (да гали децата по главичките, да ухажва бабите, да поучава и направлява), да се ръкува с всеки, който й е протегнал ръка. Това, Аз-ът на Вожда-Спасител трудно издържа, защото обратно на маската, Аз-ът е нарцистичен, параноичен, затворен и подозрителен. Намесва се и Сянката, за да подскаже, че не вярва на този театър.

Маската на Вожда-Спасител трябва да внушава едновременно силата на Победителя, страданието на Спасителя, мъдростта на Великия баща, любовта на Великата Майка и величието на Бога. Тези многостранни функции на Маската според Леви, не могат да се обхванат от една Маска. Затова, Маската не е една единствена, а набор от Маски, които Вождът–Спасител използва според необходимостта от представянето му пред обществото. Пред Парламента, той е с Маската на Великия баща, когато открива старчески дом, той е с Маската на Великата Майка. Когато говори със съпартийци, той е с Маската на Спасителя на Кръста, когато е на митинг, той е с Маската на Победителя. Маската почти никога не слиза от лицето на Вожда-Спасител, защото образите, които тя пресъздава, трябва непрекъснато да работят за него, като предизвикват позитивни реакции.

Изключително точният анализ на Самуел Леви щеше да бъде непълен, ако той не даде отговор и на въпроса, може ли Вождът-Спасител да бъде видян без Маската. Авторът категорично допуска тази възможност, макар сравнително рядко и в средата на най-близки до него хора. Картината на падналата маска, която описва Леви е страшна. „Тогава Маската се свлича от лицето и се оголва една слаба личност, с нисък интелектуален таван, уплашен от съдбата си – да бъде това, което не е и да си вярва, че е това, което не може никога да бъде… Маската я няма, а от Огледалото гледа истинско нищо (или, в най-добрия случай – някакво жалко нищожество)”.

Леви изследва и връзката между Маската, като външен образ и психиката на Вожда-Спасител, който я използва. За да изведе страшният, но верен извод, че с времето Маската става единственото лице на Вожда-Спасител. Постепенно лицето изчезва. А когато Вождът-Спасител стане утроба, а по-късно и Змей, Маската се изкривява, излизат й рога, става Змей.

На изследване в книгата Самуел Леви подлага и психиката на Вожда-Спасител. Показва пътя, който изминават Вождовете от обикновената им човешка същност, за да се превърнат във Вождове. След Ерих Фром и неговия анализ на психологията на Вожда, който смята, че „те представляват парадокс, изразяващ живот, обръщаш се срещу себе си, в стремежа да намери своя смисъл“, Леви изтъква двете страни от психологическото състояние на всеки Вожд, който вече се е превърнал в Спасител. Всички Вождове като личности са устойчиви, целенасочени, умеещи да преследват целите си и достатъчно здравомислещи, за да успеят да ги реализират за известно време. Но от друга страна са нарцистични, не особено контактни и с очевидни дефекти във възприемането на действителността. Без да са клинични параноици, защото са напълно вменяеми и изцяло отговорни за действията си, на Вождовете-Спасители е присъщо деструктивното действие, когато се стремят да ги свалят от власт, защото избирателите повече не ги понасят. Въз основа на примери с поведението на бивши министър председатели на България, той определя тяхното психическо състояние като уникално съчетание на параноя, плюс нарцисизъм и агресивност, което произвежда по оценката на Паскал дьо Сютер, „най-ужасната форма на патология“.

Поради параноичното си състояние Вождовете-Спасители се носят с явно недоверие към всеки, дори и към тези, които ги величаят. Това е страхът от вътрешни преврати и подсъзнателно усещане за наближаваща катастрофа. Поради това, обяснява Самуел Леви, това което разумът разбира, съзнанието отхвърля. Като част от подсъзнанието, според него, то продължава да „работи“ и „да дълбае“ в мислите на Вожда-Спасител, като го кара да търси чуждите сред своите, предателите сред преданите си. Водачите-Спасители по такъв начин се оказват в непрекъснат стрес от мисълта, дали не се задава по-голяма и по-плашеща фигура на кандидат за нов Вожд и Спасител. Острото чувство за страх, заключава Самуел Леви, постепенно прераства в параноя. Тези личности в политиката са социално опасни. За съжаление, пише авторът, в съвременните демокрации няма достатъчно ефективен механизъм за ранното им социално диагностициране и отстраняване от върховете на властовите механизми.

С много примери от поведението на Вожда-Спасител, авторът на „Да чакаш Вожда-Спасител“ илюстрира връзката между популизма и политиката, показва използваните похвати от арсенала на популизма, за изграждането на публичната личност на Вожда–Спасител и утвърждаването на провежданата от него предначертана политика.

Като политическа практика популизмът винаги изисква оформянето на две противоречиви групи. Едната е на народа, чиито интереси, изконни права и национални приоритети трябва да бъдат отстоявани и защитавани от вожда. И другата група – тази на противниците – национални малцинства, друга класа, религиозна група, интелектуалците, предходни управляващи, които трябва да бъдат нападани, обругавани и преследвани, като „виновници“ за всички беди на народа и държавата.

По този начин, според Леви, преследването на „виновниците“ се превръща в модел на политическо управление, загърбващо съществените социални, икономически и културни проблеми на обществото.

Като изразни средства, популизмът се характеризира с тенденцията към жаргонизиране и опошляване на политическия език. При Филип Димитров, езикът на популизма е леко елитарен, изчистен от цинизми, пълен с библейски примери, докато при Жан Виденов е търсен ефектът на език близък до народа, с леко възрожденско звучене. Коренно различен, изтъква Леви, е езикът на Вождове-Спасители, като Волен Сидеров и Яне Янев, където политическият език се характеризира с използване на жаргонни и просташки изрази, цинизми и вулгаризми. За да изведе от тези сравнения теоретическия извод, че „по-високата степен на използване на езика на популизма е сигурен показател, че режимът е (или започва да става) антидемократичен, корозиращ демократичните механизми на страната, в която се използва. Води до объркване на установените обществени представи за добро и зло. Показва, че ценностната система в колектива не работи и възпроизвежда квазимодели”.

Популизмът е неразривно свързан и с демагогията, с умението да се създават и съобщават хубави новини за хората. По оценката на Самуел Леви, демагогията е най-добрият ораторен похват, който дава възможност на Вожда-Спасител да убеди народа в своята правота и истинността на твърденията му. Съчетаването на популизма и демагогията създава добри перспективи за владеене на емоциите на вярващите. Проблемът се прехвърля от болната глава върху здравата, приобщават се възможно повече повярвали, почва да се ползва с подкрепата на мнозинството, придобива общонационална обществена подкрепа в духа на сентенцията „Глас народен – глас Божи.“ А изразител на народния глас е Вождът-Спасител, който чрез божието слово, в своите очи и тези на вярващите, все по-тясно се свързва с Бога, като негов вестител и представител на земята.

Леви разкрива и закономерната връзка на популизма и демагогията с харизмата и обаянието, за да бъде предлаганият политически продукт, продаваем на политическия пазар. Оценява ги като основни инструменти за създаване на политика, която изгражда комфортна среда за функциониране на политическия мит за Вожда-Спасител.

Антипартийният и антисистемен характер на популизма мотивират, според Леви, и негативно отношение на Вожда-Спасител към Парламента, в който и чрез който трябва да се осъществяват всички най-съществени актове, свързани с ръководството и управлението на държавата и обществото. Популизмът позволи на Вожда да замести парламентарната трибуна, с тази на телевизионните студия, от където известява на „благодарното“ от величайшия жест население на страната, за „мъдрите“ решения и идеи, които е благоволил да вземе Вождът-Спасител. В Парламента, подчертава авторът, Вождът-Спасител ходи само, когато носи поредната добра вест за успех или победа и винаги придружен от медиите около себе си, които са неговият кралски шлейф, неговата царска свита.

Критическото перо на Самуел Леви не е отминало без жестоко и изобличително внимание и въпросът за ролята на журналистите, в изграждането на мита за Вожда-Спасител. Журналистиката, според него, в условията на политическия мит за Спасителя, е в ролята на царски глашатай. Тя тръби неговите достижения, замита под килима, неговите поражения и набързо “забравя” загубените битки. Тя е единствено полезна, когато пее дитирамби и възхвалява “Него”. Тогава получава и финансови облаги – всеки Вожд-Спасител, докато се изявява като такъв, е имал, според автора, поне пет известни имена в журналистиката за свои “кучета-пазачи”. А когато Спасителят се превърне в Змей и журналистите осиротеят, те бързо намират следващия Вожд-Спасител, на когото служат още по-вярно. Естествено тяхна първа задача е да разкрият най-черните страни на Змея, който е довчерашен Спасител и техен господар. И колкото по-всеотдайно правят това, толкова по-голяма е вероятността да влязат в обкръжението на новия Вожд-Спасител, отново като “кучета-пазачи”.

Полза от такава журналистика, от такава “Четвърта власт”, обобщава Самуел Леви, няма. Тя създава представа за медиите, като за слугинаж в двореца на Спасителя. Ампутира сериозни механизми на въздействие от страна на гражданското общество. “Четвъртата власт” става подлога на първата, специално на Вожда-Спасител. И още по-страшно, журналистите, изтъква Леви, стават изпълнители на мръсните поръчки на политиците и Вожда-Спасител. Това, което не трябва да се разбере, че е идея и намерение на управляващите и Вожда, се възлага на кучето–пазач и то е готово “да отхапе ръка, глава или каквото и да било от злият демон, който вреди на Вожда. Независимо, че самият “зъл Змей” само до преди месец или дори дни е бил Вождът-Спасител”. Такова поведение и едно куче не би сметнало за морално.

В условията на политическия мит, категоричен е авторът Самуел Леви, журналистически морал няма “в смисъла, който ние припознаваме в тази дума”. Моралът е заменен с друга ценностна система – “да се подлагаш по-отдадено, да лаеш по-яростно, да фантазираш невероятни неща, а после да ги приписваш на нехранещите, само да станеш по-мил на Вожда.” Страшните последици, които очертава Леви, са многопосочни. Налага се друг модел на социалния морал, честа подмяна на идеалите, практическото им девалвиране и свеждане до ранга на чалга-културата. Всичко е в момента, няма вчера, утре или друго време, освен в този миг. Перспективата става фикция, безсмислица, абсурд. Историята губи смисъл. Времето губи измерения и се превръща в нещо напомнящо замръзнала река. Някъде в дълбочина може и да става нещо, но на повърхността нищо не помръдва. Девалвацията на обществената ценностна система, категоричен е Самуел Леви, е основно заслуга и на така наречената “Четвърта власт”, която е много удобен инструмент в ръцете на Вожда. Защото ценностите се определят от него и по отношение на самия него.

Но както и при предишни части на книгата на Самуел Леви ще кажа, че не съм в състояние да преразкажа всичко умно, вярно и полезно, което аналитичното перо на автора е открило и изследвало, във връзка с проявните форми, характеристиките и многостранните зависимости на политическия феномен на мита за Вожда-Спасител.

На читателя, позволявам си да препоръчам, да прочете и заключителните есета на книгата на Самуел Леви: “Някои изводи от психологическия поглед върху българския политически мит”, “Три въпроса, които изискват отговор”, “Трябва ли да помислим?” и “Вместо заключение”. И тях, политически активният и любознателен читател ще открие и оцени, при личния прочит на “Да чакаш Вожда-Спасител”, когато в задочно съгласие или дискусия с автора Самуел Леви, по изследваните от него въпроси, ще може отново да открие за себе си и многобройните достойнства на тази книга.