„Капка по капка вир става”

Станислав Анастасов

Това гласеше пословицата на едно от календарчетата на ДСК от моето детство. Не изпитвам носталгия по онова време, напротив, пък и ДСК сега нито е държавна, нито спестовна, още по-малко в взаимоспомагателна каса.

И все пак има нещо привлекателно - рационално в културата на спестяване. Винаги тук за пример са ми служели немците с безкрайните си призиви за sparen, sparen, sparen (sparen = спестявам от немски).

Това придава на банките онзи приятен облик на пазител на парите ни, който освен че ги съхранява сигурно, също и ги управлява добре, един вид ги умножава. Но май и примерът с немците вече е поостарял, защото и там културата за младите хора сега е да имат Visa и Mastercard, с които пазаруват когато каквото си искат и после плащат на банките всичко с лихвите.

Да се върнем в България. Тук горе-долу сме имунизирани от болестта на бързия кредит, който да ни убива нуждата от реален доход. Мнозинството българи, за разлика от немските си съевропейци, нямат кредитни карти по една проста причина: нямат достатъчно доходи, за да отговарят на условията за получаване на такива карти. И ако някой от читателите вече е започнал да оплаква българските банки, защото му се струва, че „завалиите” живеят от въздуха, сега е моментът да споделя с вас едно интересно преживяване.

Като редовен данъкоплатец на 30^-ти март и си подадох данъчната декларация в териториалната дирекция на НАП, в моят случай тази в Община Студентска. Нищо по-специално. Естествено служителите не можаха да ми спестят времето (и парите), тъй като за електронната декларация, която бях попълнил предварително просто нямаше баркод четец. Нейсе. 30 минути са нищо за свикналият с порядките на безпорядъчната държавна администрация български данъкоплатец. Служителката попълни всичко, оказа се, че нито съм надвнесъл нито недовнесъл данък (какъвто е случаят с декларацията ми от 2005г. насам) и за финал: изненада! „Имате 1 стотинка задължение за 2008г.”, рече служителката и ми разпечата задължението на лист, което струваше да държавата минимум 3 стотинки.

В банката в общината (да, „СиБанк”) ми поискаха 3,50 лв. за внасянето на една стотинка по бюджетните сметки. Равносметка: 35000% комисионна. Аз обаче си мисля, че съм в крак с технологиите, и реших че ще надхитря коварната система на плащания към бюджета – ще направя превода online, там таксата по принцип е 40 стотинки. Влязох в онлайн системата, но и там ме очакваше изненада. Плащанията от/към бюджета са в отделна секция и таксата е 1,20 лв. Нямах избор, преведох стотинката с комисионна „само” 12000%. Защо няма възможност малки задължения към хазната да се заплащат с таксови марки, елиминирайки банките като посредник, така и не ми стана ясно.

Започнах да пресмятам 5 000 000 данъкоплатци х 3,50 лв. прави едни чисти 17 500 000 лв. за банките. Не лош доход. И как 3 години администрацията не е забелязала, че дължа 1 стотинка на хазната, а чак сега се сети?! И дали това няма нещо общо със значително повишените банкови такси на всичко, та дори и за теглене на банкноти от банкомата на собствената банка – услуга, която години наред беше безплатна.

Като че ли пословицата „капка по капка вир става” започна да придобива облика на библейски потоп, и то добре замислен. Една от основните ценности на Европейският Съюз като такъв е свободното движение на капитали, тоест невъзпрепядствано от значителни транзакционни разходи.

Да изследваме екземплярно пътят на една средна работна заплата от потенциален клиент на фирмата за която работим до нашият портфейл. 754 лв. според НСИ към месец март 2012г. Започваме от клиентът ни, който прави превод към нашата фирма: такса и за наредителя и за получателя. На 1000 лева около 1 лев. Започваме да ги натрупваме. Работодателят ни превежда заветната заплата от 754 лева – още около 1 лев. И ние започваме да си теглим заплатата от банкомата на по 100-200 лева. Да вземем 5 транзакции по 90 стотинки, ето ни още 4,50 лв. Тоест на 754 лева банката ни прибира минимум 6,50 лева, тоест 1%. Това е хипотеза при предположение, че парите не минават през каса в банката, където таксите са още по-солидни.

Ако 1% Ви се струва малко, нека направим едно сравнение с Франция. Там беше въведен така наречения транзакционен данък от 0,1%. Финансистите го нарекоха данък Робин Худ, като този данък вече се смята за сериозна пречка пред чуждестранни инвестиции във Франция. Но ние сме ларж, явно можем 10 пъти повече от Франция. И въпреки, че еврокомисарят по въпросите на данъчното облагане, митническият съюз и борбата с измамите Алгирдас Шемета твърди, че данъка върху финансовите транзакции ще се плаща само от банките и това ще доведе до повече социална справедливост, примерите ни тук показват точно обратното. Дори и най-оптимистичният сценарий да се сбъдне и този данък да бъде събиран от банките, те ще намерят начин да си го съберат от крайните потребители – физически лица и малък и среден бизнес. Също като таксите за вредни компоненти в електрониката, които се заплащат от производителите, но са калкулирана в крайната цена на продукта, тоест заплащат се от нас.

Друг пример за завишените такси: превод в чуждестранна валута към чужда банка (в Европейския съюз) вече струва минимум 20 евро, независимо дали става за превод от 5 евро, докато допреди 2 години излизаше няколко десетки евроцента. Често ми се налага да превеждам пари към чужди банки в Европа, затова отворих тарифата на ING Belgium, за да сравня какви са таксите там. Виждаме превод в Европейската общност по SEPA – 0 евро. SEPA е една прекрасна инициатива за единни плащания в евро, в която и Българските търговки банки участват, повечето от 2008г. Но вместо да използват БИСЕРА7, която е базирана на SEPA, нашите банки правят преводите в евро по старият и скъп SWIFT. Само 2% от всички преводи в евро в България са по SEPA/БИСЕРА7, като най-вероятно става дума за служебни преводи между банки.

Остава отворен и въпросът, защо не получаване някакъв интерес, тоест лихва, от банките, за това че голяма част от заплатата ни остава по сметките на банката в рамките на месеца – сума, която банката удобно може да използва за база за капиталова адекватност, което ще и даде възможност да раздаде повече кредите на база парите ни. Да не говорим, че и бюджетните сметки са в търговски банки СиБанк, ЦКБ и ОББ, а те са там за доста повече време от заплатата ни. Всъщност къде другаде по света сте виждали офиси на търговски банки в държавни учреждения? Дори в сгради с класифицирана информация и специален режим на достъп, като Съдебната палата или паспортната служба на МВР.

Всъщност дали не трябва да поставим въпроса за жизнеността на настоящия модел на кредитиране в България. Работи ли още той както е замислен? Издържат ли се банките още от спан-а между лихвеният процент по депозитите и кредитите?

Няма съмнение, че кредитирането последните 3 години рязко спадна, особено оперативното кредитиране за малкия и средния бизнес. Ако има такова, то е свързано със сериозни гаранции, като свързана ипотека на недвижима собственост, пък дори и тя да не е част от капитала на дружеството. Нека само отбележим тук 2 факта: 1 – ипотечните кредити по принцип са изключително ниско рискови, в най-лошият сценарии банката ще прибере недвижимото имущество и ще го продаде, когато пазарът предлага добри цени. Да не говорим, че оценката на недвижимия имот се прави от оценител на банката, който в общия случай занижава оценката, така че банката при всякакви условия и сценарии не само ще си вземе своето, а със сигурност ще бъде на плюс от конкретната сделка; 2 – практическата принуда да се ипотекира лично имущество на съдружниците в едно дружество, на практика ги лишава от ограничената отговорност, която търговският закон им предлага като законова защита.

Нека разгледаме спан-а (разликата, която на практика остава като печалба за банката) между лихвите по депозити и кредити. В България лихвата по депозит е около 8% на годишна база, докато оперативен креди е с лихва от 12%. 4% спан, които се явяват печалбата на банката. ING Belgium: лихва по депозит около 2%, лихва по кредит около 3,70%, тоест 2,7% спан. Все пак 4 е повече от 2,7, но само когато има достатъчно сериозен ръст на кредитите, което благодарение на редица правителствени политики последните 3 години по-скоро накара бизнеса да изтегли активните си пари и да ги вложи в депозити, което още повече „натоварва” банковата система. В тази ситуация, мога да си представя, че клоновете на банките в България по-скоро ще търсят други източници на приходи. И докато малкият и средният бизнес в България е поставен на колене от действията на властта, или отдавна е решил да се оттегли и е превърнал активните си пари в депозити, банките явно са решили да си компенсират приходите за сметка на физическите лица, от последните спестявания на някое семейство или от трудно спечелените пари на някой малък предприемач, който освен че издържа държавата със сетни сили, трябва да издържа и някой финансов конгломерат. Наистина уникален модел.

Все още на много от поставените въпроси не мога да намеря отговор. Само мога да си направя равносметката, че при забавеният темп на кредитиране пред последните 3 години, банките явно са намерили начин да увеличат печалбата си и да не са от губещата страна на кризата.