„Царските реституционни претенции” – неоснователни и недоказани

Аврам Антонов

През последните години казусът с т. нар. „царски имоти” се превърна в една от най-горещите и най-обсъжданите теми на обществената политика в България. Липсата на политическа воля и на ясна държавна концепция по казуса с царските имоти, превърна темата в неудобна за няколко поредни правителства. За да се отговори на казуса с царската реституция се иска задълбочен анализ.

Съгласно чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България частната собственост е неприкосновенна, но единствено по отношение на действителния собственик. А наследниците на бившия монарх Борис ІІІ не са собственици на имотите. Актовете за собственост върху имотите са издадени на името на Интенданството. Интендантството на Цивилната Листа е държавно учреждение, юридическо лице на бюджетна издръжка, което обслужва дейността на царя като държавен глава. Имуществото на Интендантството е напълно отделено от личното имущество на царя, като физическо лице и неговото семейство. В този ред на мисли бившата Национална художествена академия също е стопанисвана от Интенданството, но бившият монарх няма претенции към подобни държавни сгради. Наследник на Интенданството в годините на комунизма е т. нар. УБО, отговаряща за охраната на Тодор Живков. Наследник на УБО сега е Националната служба за охрана. На практика нито Тодор Живков, нито Георги Първанов имат претинции за тези имоти държавна собственост. Докато фамилия Сакскобурготски, с цел придобиване на собственост върху държавни земи, се отъждествява напълно с тази служба. Така например за двореца Враня е издаден акт за собственост от 1928 година на името на Интенданството. Като интересното в случая е, че дори актът за собственост от 1928 година е без юридическа стойност. Той представлява един проект, неподписан от нотариус и без печат от Държавния нотариат.

В действителност Симеон Сакскобурготски има само една легитимна собственост, върната по правилата с нотариален акт, и това е резиденцията в с. Баня, Карловско с прилежащите й земи. Цар Борис ІІІ, баща на Симеон и сестра му Мария-Луиза Хробок е имал нотариален акт единствено за имота в с. Баня, а всички други са се водили на службата на Интендандтвото. В този смисъл единствено къщата в с. Баня е била лична собственост на бащата на Симеон. Но дори тя при действащия правен режим не би следвало да бъде призната за реституирана, защото като цяло царските имоти са изън приложното поле на съществуващите реституционни закони.

Имотите, доколкото ги е имало, са отнети с тотален конфискационен закон от 1947г., с еднократно действие, който казва, че са отнемат всички имоти на бившите царе. Той е бил изпълнен своевременно и нито едно решение на Конституционния съд не може да спре неговото бъдеще действие, защото такова няма. За да се извърши царска реституция, трябва да се създаде законово основание, както бе направено за всички останали случаи за всички останали граждани. През 1998г. Конституционният съд (КС), с Решение № 12 по конституционно дело № 13/98г., обявява за противоконституционен Закона за обявяване в държавна собственост на имуществото на царете Фердинанд и Борис и техните наследници. Горепосоченото решение е окончателно, независимо че Съдът се е произнесъл с решение и е обявил за противоконституционен закон с еднократно действие, приет и изчерпил действието си далеч преди влизане в сила на българската конституция.

Документът уточнява и че според списъка от 1946 г., изготвен по нареждане на министър-председателя Кимон Георгиев, царските имоти са 17. От тях на царското семейство са върнати резиденция “Врана” до София, “Царска Бистрица”, “Саръ-гьол”, “Ситняково”, къща в гр. Баня, горски масиви в района на град Самоков - Боровец и с. Бели Искър. Решение № 12 от 04.06.1998г. на КС е абсурдно и нелепо, защото е налице предаване на владение без правно основание. Едно решение на КС може да обяви закон за противоконституционен, но не и да връща само имоти, т.е. няма реституционно действие. Така на практика отписването на имотите от актовите книги за държавни и общински имоти, владението върху които е предадено на „наследниците” Симеон Сакскобурготски и Мария-Луиза Хробок е извършено незаконно, в нарушение на чл. 78, ал. 1 ЗДС, във връзка с чл. 108 ППЗДС и чл. 64, ал. 1 ЗОС. Посредством многобройни закононарушения, огромни по брой, големина и стойност недвижими имоти са отнети от държавата и общините и собствениците на тези имоти трябва да направят необходимото, за да възстановят правото си на собственост върху тях. Това трябва да стане, като държавата и общините актуват повторно имотите, като държавна и общинска собственост, а след това на основание чл. 80, ал. 1 ЗДС, съответно чл. 65, ал. 1 ЗОС издадат мотивирана заповед за отнемането им от Симеон Сакскобурготски и Мария-Луиза Хробок.

Сагата със собствеността върху двореца „Кричим” е с 12 годишна давност. През 2000 година Сакскобурготски и сестра му подадоха първите искове за връщане на имота. Седем години по-късно, те бяха отхвърлени от тогавашния областен управител Тодор Петков и битката за собствеността се премести в съда. Предмет на делото е възстановяването на собствеността върху бившия царски дворец в град Кричим. Имението включва близо 2400 кв. м. застроена площ и 370 декара земеделска земя. Адвокатите на царската фамилия твърдяха, че Интенданството е частна канцелария на монарха, намиращ се в частен имот. Поради това, че е частна структура, за него липсва конкретна правна регламентация и законова дефиниция, то не е включено никъде в системата на държавните органи и институции, които са систематизирани от действащата правна уредба. Дефиниция за интенданството има единствено в Правилника за управлението на Централната листа на Н. В. царя /ненормативен акт по своята същност/, с който царя организира управлението на своите средства и имоти. Интенданството е определено ката „гражданският институт, представляващ интересите на двора”. Никакви частни лица, държавни и обществени органи не могат да го ревизират под какъвто и да е предлог. Основна теза на адвокатите на бившия министър-председател е, че ако имаше държавен характер, дейността на Интенданството щеше да бъде контролирано от Министерството на финансите, сметната палата или друг държавен висшестоящ орган, а а такъв държавен контрол не е нормативно установен или осъществяван на практика. От друга страна адвокатите на държавата изхождат от позицията, че интенданството е държавна институция, доколкото и самата монархия е държавна институция. Те разглеждат интенданството като юридическо лице с гражданска правоспособност. Според тях то е учреждение на монархическата институция, което е обслужвало дейността и на тримата български царе, включително и дейността на Цар Симеон ІІ, който е управлявал чрез Регентски съвет.

Съгласно чл. 35 от Търновската конституция, както монархът, така и дворът /дворците, учрежденията и всички царедворци/ са били изцяло на държавна издръжка. Като доказателство за правната същност на интенданството се сочи, че добивите от стопанска дейност на двореца „Кричим” са постъпвали на разпореждане и отчетност на интенданството при абсолютно същия режим, при който са се отчитали добивите от стопанската дейност на другите държавни дворци /например София и Евксиноград – безспорно държавни/. Приходите от добивите от всички дворци и служби са постъпвали в приходната част на бюджета на държавния глава и са отивали за издръжка на неговата дейност.

Казусът с двореца „Кричим” мина през две инстанции – Пловдивския окръжен съд (юли 2010 г.) и Пловдивския апелативен съд (март 2011 г.). Въпреки че Върховният касационен съд /ВКС/ не се занимава с подобен род казуси, върховният съд се зае с разясняването на „царските реституционни претенции” поради съществени неясноти в законодателството, които са основната прадпоставка за затлачването на повечето дела по казусите с имотите на фамилия Сакскобурготски. В крайна сметка ВКС потвърди решението на Апелативен съд – гр. Пловдив, че Симеон Сакскобурготски и сестра му Мария-Луиза Хробок нямат права върху двореца „Кричим”. Така магистратите отхвърлиха иска на Симеон Сакскобурготски и сестра му Мария-Луиза Хробок, с които те претендираха да им бъде възстановена собствеността и да им бъде предадено владението върху бившия царски дворец, който се разпростира върху площ от над 370 декара. Върху тази територия са изградени сътветно масивна двуетажна сграда, едноетажна постройка, Австрийска къща, Къща на управителя, конюшня с баня, кухня, Къща на Келелер, цветарник и бункер.

Съдът прие, че решението на Конституционния съд, с което е обявен за противоконституционен Законът за обявяване на държавна собственост на имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници, няма реституционно действие. Според решението „като върховен представител и държавен глава царят не може да завладява и придобива по давност имотите на своите поданици”, а това може да стане чрез сделки, при които е налице праводаване и правоприемство, доказателства за което в случая няма. По този начин ВКС потвърди решенията на предходните две инстанции по делото. Съответно две съдебни инстанции преди това – Пловдивски окръжен съд през юли 2010г. и Пловдивският апелативен съд през март 2011г. приеха еднозначно, че Интенданството е държавно учреждение, разпоредител на бюджетни средства, предоставяни от държавата чрез ежегодните закони на държавния бюджет. Ясно е разграничена възможността да се придобиват права лично за царя и да се придобиват права за самото Интенданство като държавна институция, призвана да осигурява нормалното функциониране на монархическата институция. Това решение на ВКС може да повлияе и върху делата за останалите имоти, които държавата води срещу Сакскобурготски. Делата за двореца и стопанството „Врана” са в Софийски градски съд, за „Царска Бистрица”, „Ситняково” и „Саръгол” са в Софийски окръжен съд. Отделно Министерство на земеделието и храните води дела за царските гори в Рила.

Решението на ВКС не подлежи на обжалване и е окончателно. Въпреки спекулациите, че казусът с двореца „Кричим” вероятно ще стигне до Европейския съд за правата на човека в Страсбург, това надали ще се случи. В случая по никакъв начин не са нарушени правата /разписани и гарантирани от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи/ на наследниците на бившия монарх Борис ІІІ.