Държавата на кавичките

"Абсурдът има смисъл само ако

не се примиряваме с него."

Албер Камю

Васил Маргаритов

Има нещо, което може да се нарече нашенски принос. Това е, че с годините успяхме да вложим нещо ново и невиждано при смяната на системите. Вместо да се уточним и изясним за понятието „преход”, ние все повече се сдобиваме с гротеската на някакво непобедимо явление – това е разводняването, разслояването, миграцията на смисъла. Може да се каже, че най-новата българска демокрация е на път да открие ново приложение на кавичките.

Да-да!, именно на кавичките – онези незабележими и непретенциозни на пръв поглед граматически знаци, които могат да се използват не само за привеждане на цитати от Албер Камю или за обозначаване на името на колхоз „Сърп и чук” например, а които вършат чудесна работа и чрез своята втора природа, чрез непряката си правописна функция. Става дума за огромното плодоносно поле на фигуративния, метафоричен и двойнствен смисъл на думите.

Това явление обаче има своите граници на приложение. Кавичките почти ги няма в ежедневния домашен и в човешкия интимен език, няма ги в поезията и освен това хич ги няма в чалгата. И слава богу – все пак добре е, че остават територии за непосредствен и неподправен изказ, защото иначе скоро ще престанем да се разбираме. В същото време и сякаш за компенсация кавичките бележат небивал разцвет – най-вече в сферата на така наречения официален език, на който си общуват институциите, болшинството от медиите и немалка част от говорителите на гражданското общество – с всичките условности на тези понятия. Забележете – дори за участниците в този вид общуване вече говорим с уговорки и това е вече общоприето, това никого не учудва. Така че изводът е повече от ясен: кавичките, особено в книжовния български език на 21 век и особено в последните три-четири години, завоюваха нови значения и започнаха придават нови възможности на изразността на езика; те пренасочват, моделират и обогатяват (не винаги в позитивен смисъл) значението на понятията и процесите, дори когато на пръв поглед става дума за съвсем тривиални неща.

Да вземем например думата „мутра”. Преди години, в началото на прехода, навсякъде пишеха тази дума в кавички. После филолозите я включиха в българския тълковен речник, защото била неологизъм. Оттогава насам „мутра” се пише без кавички. Т.е. стигнали сме до този етап, в който веднага се разбира за какво или за кого иде реч. Но невидимият ореол на кавичките продължава да витае около понятието – и ето ви парадокс – този ореол витае не само около него. Производните думи, сякаш наготово, придобиват същото директно внушение – мутрокрация, мутризация, мутреса и т.н. Или както се казва – понятията живеят в светлите примери на ежедневието. (Тук май думата „светли” трябваше да е в кавички, ама карай да върви – и така е ясно.)

Същата съдба може да сподели и понятието „калинка”, а може и да не я сподели. Прогнозите в тази област са трудно нещо, защото нарицателността често е временна, а понякога – флуктуираща. Когато преди години в една демократична партия се появиха междуособия и започна отстраняване на знакови функционери, в обществото се наложи понятието „отлюспване”. Стигна се до ендемична употреба, почти без кавички, а след това люспите позавяхнаха и темата позаглъхна. Но ето че от няколко дни насам в същата формация отново се говори за партийни катаклизми, само че този път направо се споменават изключвания и оставки. Можете да бъдете сигурни обаче, че ако някой употреби думата „отлюспване”, няма дълго да остане неразбран. Езикът на обществото има собствена, непредвидима памет.

От гореказаното следва, че кавичките имат обширна и не съвсем изследвана област на приложение. В тълковните речници (не само в българските) се привеждат нагледни примери. Можеш да напишеш за някого, че е „специалист”, но може също така да употребиш израза, че е „специалист в кавички”. И в двата случая квалификацията му е поставена под съмнение. Нещо като отрицание в скоби – (не)специалист. Но това е еднократно използване на изразното средство. Това е само първата фаза.

Когато обаче някой се прочуе като калинка или като „венетка”, както пишат напоследък по форумите, то разпространението на употребата не може да се предвиди и по принцип не зависи от действията или бездействията на носителите на първоначалното понятие. Те обикновено предпочитат да се скрият в необявен остракизъм и оттам нататък започва собственият живот на кавичките. И вече е от значение дали животът около нас е пълен с подобни аналогии, дали метафората е сполучлива, дали определението е удачно и доколко устойчив ще е скритият заряд на новоизлюпеното лингвистично отроче. Това е втората фаза.

Но има и трета, много по-всеобятна и почти безпределна фаза. Става дума за истинското двойно дъно на езика. Става дума за неписания обществен договор, според който в прехвалената ни западна цивилизация говоренето и казването все повече се превръщат в две съвсем различни неща, а тълкуването на истинския смисъл все по-често се извършва според неписани и неведоми, но все пак непреодолими закони.

Обикновено се спекулира, че за това са виновни единствено политиците. Но това не е така – цялата публика, цялото общество имаме сметка от това явление. Може би именно такава е отправната, тенденциозно конформистката гледна точка, от която е започнало развитието си цялата т.н. „полит-коректност”, според която негърът не е чернокож, а е афроамериканец, безработният не е без работа, а е между „две работи” (between jobs), ниският не нисък, а „вертикално предизвикан”, непослушният ученик не е непослушен, а е „хиперактивен” – и така без особени притеснения до мига, в който започнем да възприемаме гражданските жертви по време на бомбардировки не като убити или ранени, а като collateral demages, т.е. нещо като “странични щети”. Явлението не е ново и не идва само отвъд океана. Нека си го кажем отново – това все повече заприличва на общокултурен, на цивилизационен признак. Да си припомним например как преди години обозначихме доячките в кравефермите като „оператори на биологични единици”, а дори в нормативните актове обикновената кражба на автомобили се наричаше „незаконно отнемане на МПС”.

Така че езиковата мимикрия е удобна не само за политиците, а за всички участници в общуването. Понякога тази двойственост става норма, става почти върхов дипломатически прийом. Ето един пример, когато предишният американски посланик в България Джеймс Уорлик бе запитан дали секретните грами на предшественика му Байърли, публикувани в сайта на Уикилийкз, отговарят на истината, защото там се съдържаше един доста щекотлив анализ на качествата и профила не на кой да е, а на бъдещ министър-председател на България. Обществото обаче напразно очакваше ясен отговор – „да” или „не”. Защото правилата на съвременната полит-коректност по дефиниция изключват такива откровения. Негово превъзходителство не отклони въпроса и почти не се запъна, демонстрирайки все пак нелоша закалка за подобни ситуации. Ето част от отговора му: „... Ако човек прочете изцяло докладите ни, ще установи, че те са много интелигентни, професионални и балансирани. Те съдържат информация, необходима на много хора във Вашингтон, които активно следят събитията тук и си изграждат балансирана представа. Ще стане ясно, че американското посолство в България работи много професионално.”

Колкото и да е странно, но някакви изводи могат да се направят в полза на подобно заключение. И по стара балканска традиция тези изводи отново са нелицеприятни. Става дума за това, че от година на година общуването между управляващи и управлявани у нас се развива във все по-уродливи форми. И отгоре на всичко – това отново е изключително роден принос – част от медиите заприличаха на еднопартийни официози. Корпоративно обезпечената цензура и заглушаването на истината станаха бизнес; за вътрешния пазар смисълът на свободното слово вече се коментира винаги и само едностранно – от позицията на този, който дава парите. Някак си неусетно стигнахме до падението даже да не говорим за изкуството да се чете между редовете и да се извлича истинската информация. Даже обратно – в една господстваща част от медийния спектър вече става въпрос въобще за липса на смисъл. Става въпрос за кухи декларации, за чиста проба на празнодумство.

Сякаш сме забравили за годините, когато никой не четеше уводните статии на „Работническо дело” и в „Правда” (освен по задължение), защото предварително се знаеше, че там няма какво да научиш. Подобна забрава и подобно незнание не могат и не бива да се извиняват с факта, че някой просто не бил живял тогава. С подобна логика скоро ще забравим не само кухата фразеология на комунизма, в името на която обаче се произнасяха некухи присъди и се разбиваха човешки съдби, но и други моменти от неотдавнашното минало, когато криенето на смисъла се представяше като ход на историята. Така постепенно ще забравим танковете на „чешката пролет”, ще забравим за Холокоста, за сталинските репресии, за възродителния процес, за инвазията в Афганистан, за етническите прочиствания в бивша Югославия – и за още много други неща.

Тази забрава сякаш е на път да се случи и така някак си отново ще се окажем в царството на несвободата, когато вицът, клюката и упоритият слух ще носят повече истина, отколкото една новинарска емисия по някоя от националните медии. Ние от дълго време се движим в тази колеблива и опасна спирала, за да се докараме до днешното незавидно положение. Крайната спирка на подобно развитие обаче е нещо наистина плашещо – това е формирането на високопрагова, необяснима и малодушна търпимост, граничеща с незаинтересованост, с отчаяние! Някои от признаците за подобно явление вече са налице. Няма как иначе да си обясним наличието на толкова нескопосни и взаимно изключващи се информации, дори и само в рамките на един-два знакови месеца, като каквито се очертават октомври и ноември в настоящата ни незавидна политическа есен.

Как е възможно например министър и вицепремиер да твърди, че кандидат за конституционен съдия се е срещал с негов заместник и е ходотайствал за свой близък човек, само че кандидатът за конституционен съдия отрича, после обаче въпросният заместник-министър я опровергава и кандидатът за конституционен съдия уж си спомня за някаква такава среща, само че поводът бил загубена дамска чанта, която близкият (но все пак не прекалено близък) бил намерил в джипа си. Отгоре на това въпросният (не)близък получавал и някои съмнителни дарения, които са известни, но „извършителят” бил (не)известен – и т.н.

Но сагата не свършва дотук – премиерът на страната си присвоява правото три пъти да моли въпросният кандидат да се оттегли, без да му е работа, само че кандидатът се ослушва, така че в крайна сметка президентът на републиката от своя страна си присвоява правото да бойкотира клетвата на законно избрания от парламента конституционен съдия и по този начин де факто да упражни вето, което изобщо не му е дадено по конституция.

И за всичко това националните медии намират нужната сервилна опаковка, поднасяйки ни поредната срамотия, без дори да изпитат неудобство от факта, че отдавна са загубили привилегията да задават на управляващите истински, адекватни въпроси! Нещо повече – за капак дори се тиражира похвалата, че това, видите ли, било „мъдър” ход на президента, а след още няколко дни – хоп! – ето ви отново едностранно премиерско изказване, непотвърдено от никакъв друг източник: ами че в Брюксел били изключително доволни, че уж сме успели да се оправим със собствени сили в безпрецедентната каша. Ще рече човек, че в Брюксел се радват на всяка каша, която забъркваме, за да имат повод после да ни похвалят, че сме се оправили, нарушавайки тук-там конституцийката и още две-три закончета... Всъщност да не забравяме и друго, което упорито се премълчава от поборниците на правителствените успех – в резултат на политическите ни умения в държавата понастоящем няма нито действащ Конституционен съд, нито главен прокурор. И скоро няма да има.

И накрая – още едно доказателство, че процесът не само е налице и в основата си вече е деструктивен, а може би – в някои аспекти – и необратим. Защото след такъв скандал обикновено се извличат дисциплиниращи поуки. И се предприемат дисциплиниращи мерки. В други държави и общества това би било нормално, това би било доказателство, че има смисъл в системите и в институциите. Но не и у нас.

Само дни след опорочената клетва на конституционните съдии се заговори за новия главен прокурор. И сякаш отново гледаме повторение на една и съща сапунка, само че един от актьорите е сменен, защото надпреварата вече е за друго кресло. Основните персонажи обаче са същите и отново вицепремиер и премиер се надпреварват да изказват одобрение за партийния си фаворит за високия държавен пост. Междувременно се сещат (или по-скоро ги подсещат) че имаме конституция и все пак, видите ли, съдебната власт трябва да е „независима” и неудобно се получава някак си от такива похвали – и ето че само след ден вече имаме трима достойни кандидати и състезанието няма да е с един кон, въпреки че реферът е един и същ (и вездесъщ) и вече се е произнесъл, така че и мъртвите да го чуят. Лошото е, че и ония в Брюксел чуват...

Но да не забравим, че има и още едно „дежа-вю”. Съпругата на фаворита за главен прокурор, в качеството си на действащ нотариус, си купила овощна градина, като вписала 120 (словом: сто и двайсет) пъти по-ниска цена. Според фаворита нямало нарушение, държавата не била ощетена откъм неплатени такси, а моралното оправдание се изразява в твърдението: „Ами че то всички правят така!” Тази реплика бе публикувана в не една медия и до този момент фаворитът не я е опровергал. Може би защото в момента е зает да опровергава един апартамент-дарение, за което има съответното вписване в съответния регистър, само че той (фаворитът) имал документ, според който дарението всъщност не било дарение. Спомняте ли си за (не)срещите на кандидата за конституционен съдия и за (не)даренията на съответния (не)близък човек? И всичко това в рамките на по-малко от месец!

Ето защо няма да е пресилено да кажем, че наистина живеем в държавата на кавичките. При това се радваме на особен вид кавички – едни такива типично нашенски, невидими, непобедими и неустоими. Това са кавички, преживели всякакви превратности на съдбата и оцеляващи въпреки правилата на филологията и на стилистиката. Заедно с тях и ние сме преминали целия път – от цитата и названието до преносния смисъл – а оттам – до промяната, до подмяната и дори до загубата на смисъла. Истинско родно постижение. Или може би – ако не забравяме за кавичковото присъствие, заедно с тяхната роля и значение – не сме загубили съвсем и окончателно посоката?

Искате доказателства? Вземете едно заглавие от последните дни – „Премиерът заяви, че на 100 процента ще усвоим европейските фондове”. Помислете и преценете – коя дума от това заглавие не би понесла употребата (явна или не) на достойните кавички?