За особеностите на българския политически живот

Веселка Христова

Напоследък все по-често ставаме свидетели на един и същи “феномен” в политическото пространство, а именно – отцепването на дадени лица от някоя политическа партия, пребоядисването им, което обикновено се случва чрез шумно отричане от довчерашните им идеи, а това в 90% от случаите бива придружено от създаването на нова политическа формация.

И ако мога (поне до някаква степен) да си представя, че всичко това е плод на подмяната на едни възгледи с други, то виждам няколко проблема в случващото се.

1. Според сайта на ЦИК в България като участници за парламентарните избори през 2009 г. Са били регистрирани 20 партии (http://pi2009.cik.bg/?resh=143).

Тази бройка не изненадва никого, защото потвърждава виждането, че ако сложим трима души в една стая (българи) – резултатът ще бъдат четири партии и поне две коалиции (със съмнителна стабилност). Така или иначе – създаването – добре, но политическият живот на една формация не свършва с регистрирането и – напротив, той само започва с това. Струва си да се замислим над факта, че при население от 81 млн. души в Германия има около 34 партии (част от тях регионални, състезаващи се само за ландстага), от които 6 са част от Бундестага, докато в България, както казахме, са 20 при население по-малко от 7.5 милиона (в тази бройка от 20 партии дори не включвам по-новите политически субекти, които твърдят че са национални, а те са не по-малко от 15).

На политическата сцена се създадоха условия за “поникването” на партийки, чиито лидери не са видимо наясно с понятия като “ляво”, “център” и “дясно”. Идеите на повечето от тези партийки се изчерпват с отричането на други партии и/или личности. А къде останаха политическите идеи? А политиките? И въпреки че вотът на българина често е наказателен, то значи ли това, че политиците трябва да се “отдават” единствено на словесни нападки и разграничения от типа “аз не съм като тях/нея/него”, без да предложат дори и едно решение на някой от наболелите проблеми в обществото.

Виждам една-единствена адекватна причина в това явление – и тя е очевидният опит да бъде яхнато недоволството на българина от “традиционните” партии и да бъдат привлечени възможно по-голям брой хора за кратко време. (Независимо дали са подходящ електорат – това няма значение, както нямат значение и техните виждания и убеждения.) Да, ама тоя филм сме го гледали. Още отсега се вижда, че набързо “скалъпените” партийки са си въздух под налягане.

2. Вторият сериозен проблем, който наблюдавам е донякъде последствие от първия. Той се състои в отчаяните опити на някои от “колегите” политолози, социолози и журналисти да представят на обществото личности като Кунева, Симеонов, Марешки, Касим Дал и др. Като НОВИ лица в българската политика.

Моето уважение, към тези хора, но нека не се залъгваме, че ако пребоядисаме една 20-годишна кола ще можем да я продадем за нова. Пребоядисани – да, със сменени политически възгледи – да, нови – определено не. Всеки един от тези хора е намерил своя “антипод” в политическото пространство и само и единствено чрез този антипод се опитва да намери своето място под слънцето. Отново липсва идейност, липсва политическото самоопределяне, както и редене на дневния ред на едно “потенциално” управление. Какво ще правят тези хора/партийки в Парламента? - Ще продължават деградивното си поведение, опитвайки се да ни убедят само на думички, че са по-добри от останалите (нищо, че са техен плод и продукт). Какво ще правим със секторните политики – виждаме ли НОВИ идеи или изобщо някаква визия за управлението и бъдещето на страната? - Визия определено няма, както и нови лица няма.

3. Друг не по-малко важен проблем, който не е от вчера са меко казано абсурдните социологически проучвания, които бълват социологическите агенции. Изследвания, в които често забелязвам странни явления, като например разлика в електоралното влияние на дадена партия от 7.5% през юни-юли, който показател достига 4.3% през септември и стигаме до ноември, когато тази партия достига 6.2% през ноември. На мен ми се стори изключително абсурдно. Не е нужно дори да споменавам невъзможността на социологическите агенции да постигнат сходен резулат по отношение на разликата в одобрението и електоралните нагласи към ГЕРБ и БСП. Разликата в показателите на различните агенции варира и достига до 7% (с преднина за ГЕРБ). Колебливите резултати са различни по много причини, една от тях е може би финансирането от различни институции?

Въпреки важността на горепосочените проблеми – тепърва трябва ще се нагледаме на цирк и последвани един след друг резили, произтичащи от поредните промени на изборния кодекс, чиито обсъждания и гласувания вече започнаха в парламента. И все пак – не спирам да си задавам един и същ въпрос: как така успяваме да направим изборния кодекс или тютюнопушенето на обществени места тема номер едно, но никога не става дума за това коя политическа формация каква е по цвят и какви идеи за решаването на доста по-сериозни проблеми може да предложи. Липсата на фрагментация на политическия живот и ясното самоопределение са болест, произтичаща от популизма, явление, на което не е измислено в България, но определено продължава да играе огромна роля на политическата сцена. Докога – ще стане ясно на изборите през 2013 г.