Изстрел в логиката

[опит за резервен сценарий]

Васил Маргаритов

Наскоро светът видя кадри от България, каквито рядко могат да се видят – насочен пистолет към главата на политически лидер, който произнася реч на висш партиен форум. Пистолетът засича, при това повече от един път, след което настъпва паника и суматоха, при която нападателят е повален, бит и обезвреден, само че от околни свидетели, а не от професионални офицери от Националната служба за охрана (НСО), които се намесват със закъснение и за които всъщност се оказва, че не разполагат с белезници, за да обезопасят нападателя.

В общия професионален тон на международното отразяване присъства естественото облекчение, че нападателят не е успял да стреля и, слава богу, жертви няма.

Във вътрешен план обаче нещата не стоят така. За българските граждани и за българската медийна среда може да се каже, че пистолетът всъщност гръмна. При това изстрелът проеча не там, на трибуната на партийната конференция, а във витрината на държавното управление. Гръмна в устоите на обикновената човешка вяра, че каквото и да се случи и както и да се случи, все някаква минимална доза на нормалност трябва да се съхрани, все някаква граница на отговорност трябва да се опази, за да може обществото да продължи да функционира. И този гръм все още отеква като след мълния при тежка буря, изпелелявайки някъде в утробата на душите ни поредното дръвче от оредялата гора на гражданската ни вяра.

Първата жертва на този атентат бе обективността. А първото впечатление от реакциите на управляващите бе гузността. Някаква неопределена, скрита виновност личеше във всички действия, които последваха след ареста на 25-годишния терорист.

Първи до него се добра един от висшите магистрати в държавата (градски прокурор) и заяви, че задържаният е признал намерение за убийство. В ефира по-късно се включи и главният прокурор на републиката и с изявлението си потвърди повдигане на съответното обвинение, но само след едно денонощие деянието започна да се преиначава и да се псевдогероизира като особен вид иновативно хулиганство, което дори не изключвало изразяване на гражданска позиция.

Ето от този момент пистолетът на абсурда започна да стреля. Логиката на нормалния човек от публиката бе екзекутирана в последвалия поток от безотговорни приказки от страна на представителите на властта. Не че в канонадата на абсурдите не се чуваха и трезви гласове – напротив, имаше и такива. Но те само подчертаваха безсилието да се разсъждава и да се действа адекватно при една наистина извънредна, но не чак дотам непозната и неочаквана ситуация. Най-стресиращото в случая бе, че отговорните фактори в държавата нямаха капацитета да разберат противоречието, в което се оплитат. Папагалските им изявления бяха парализирани от страх и от последната телефонна инструкция на „героя-спасител”, за когото отново ще стане дума малко по-долу.

Нека все пак се опитаме да осветим няколко елементарни извода, които останаха безспорни в хаоса на медийните събития. Преди всичко се разбра, че атентаторът бил оставил предсмъртно писмо, защото е осъзнал, че насоченият пистолет в слепоочието на политическата „мишена” може да му коства живота. Правилно разсъждение, само че толкова организиран хулиган досега не бяхме виждали. В цял свят да насочиш пистолет, пък бил той и газов, в главата на невъоръжен човек (извън зоната на бойни действия и извън условията на неизбежна отбрана) се счита за тежко престъпление. А у нас дори в парламента властта твърди, че работата май отива към „младежко” хулиганство и по този начин сякаш намеква за промени в Наказателния кодекс, където освен „леко”, „средно” и „тежко” като форми на степенуване за някои деяния, може скоро да имаме класификация и според възрастовия темперамент. Поувлякъл се бил човекът!

Второ – висшите фактори във властта този път бяха чрезмерно уплашени от нещо. Най-словоохотливият премиер постави личен рекорд и мълча два дни, след което се обади с половин уста да защити НСО и да обвини участниците в конференцията, че не са ръкопляскали на нападателя. Всъщност той повтори думите си, които преди това бе произнесъл през устата на един вице-премиер и на един генерал-протеже, само че артикулацията и на двамата бе крайно неубедителна, защото със самообладанието на изпълнителната власт наистина нещо се случва. На сегашните управляващи вече им липсва предишния ентусиазъм, липсва им онази напереност, с която преди две-три години режеха лентите на обекти, започнати от предшествениците им. Страхът на властта е може би именно в този факт – хората спряха да ги слушат и те го усетиха. Техните изказвания вече губят валидност във времето, защото това не са послания за провеждане на политика, а просто поредни увъртания, отмятания и вербални конструкции в полудиалектен стил. Ето ви пример – НСО били без грешка в работата си, ама на следващия ден тутакси са уволнени двама офицери. И никой от нас дори не се учудва – дотолкова вече свикнахме с липсата на автентичност в изявленията на сегашните държавни мъже. Всяко ново утро носи ново химерично твърдение и няма никакво значение кой какво е казал преди това. Важно е какво е казал вождът-спасител в последните две минути. А по-нататък ще му мислим.

И на последно място – това е докладът от конференцията, която бе прекъсната от механичната засечка на полуавтоматичния газов пистолет. Тук нещата вече стават доста по-сложни. Защото докладът съдържа изводи, каквито действащото правителство от висотата на такъв партиен форум досега не бе чувало. Сполучливият образ на „героят-спасител”, който пробва да отърве политическата си кожа чрез недопустими пируети, вероятно ще остане задълго в съзнанието на хората. Получи се така, че думите от доклада ще отекват по-трайно и по-ясно, отколкото безразборните декларации на властта по всякакви поводи от живота на обществото, а за тази власт това е повече от смущаващо. Защото който управлява без визизия, но с популизъм, управлява само докато второто прикрива липсата на първото. И когато публиката дорасне до неизбежното прозрение, тя се обръща към други субекти на обществено влияние, независимо дали са декорирани с официалните регалии на властта. Защото в крайна сметка хората могат да управляват и да бъдат управлявани само чрез увличащото съдържание на идеите. Всичко друго е временен служебен резултат, който историята не зачита.

Може би това е обяснението. Режисьорите на „спонтанното младежко” хулиганство си глътнаха езиците, защото провокацията им засега не успява и всъщност разкрива политическата импотентност на действащото управление, а в същото време – в дългосрочен план – може да се окаже, че е катализирала силите на опозиционната формация, която бе поставена като цел за дискредитиране. „Освободени валенции за коалиране” – така опитните анализатори определиха състоянието на ДПС след конференцията.

Паралелно с това алхимиците на предизборните далавери надушиха, че чергата вече дими отнякъде и въздухът мирише на лошо, а отгоре на всичко ситуацията е непозната за тях. А пък те, горкичките, нямат последна инструкция. Предишните инструкции, разбира се, не вършат никаква работа, защото са сменяни няколко пъти. Днеска – едно, утре – друго. Референдум, „Атака”, независими депутати, Сарафово, Ярешки, СДС, Марковска – в крайна сметка кой с кого и кой против кого е!

Калинковите назначения от последните години вече създават риск именно с послушанието си, защото на практика няма кой да докладва истината. Безпрекословното изпълнение не изключва некомпетентност и престараване; то дори ги предполага. Така вариантите за управление се свеждат до серия от самопораждащи се грешки. Защото коригираща заповед може да издаде само един, а той не успява да я формулира, защото изискванията на политическата арена отдавна са надхвърлили възможностите му. Запасни ходове няма, няма и запасни варианти.

Или може би има? Може би ни очаква някоя нова младежка хулиганиада? Някоя втора Катуница, някое удобно атентатче? При такъв страх от истината нищо не е изключено.

А може би е добре да помечтаем какъв би бил идеалният сценарий за крупиетата на националните интереси, които дават мило и драго за още един мандат на неприкосновеност. Как например да реагира залата при вида на насочен пистолет в главата на партийния лидер? Ето някои конструктивни предложения: