В музея на разбитите илюзии

Васил Маргаритов

Една уморена нация е изправена пред избори. Историческият часовник на поредната българска държава цъка задавено и неритмично, наподобявайки бомбен механизъм, сглобен от самонадеяни аматьори. При това механизмът има носталгичните очертания на експонат от музея на социалистическото изкуство. Изхабените му чаркове са от пределектронната ера и все по-рядко се намира ръка да навие уморената пружина. Дали архаичният хронометър просто ще спре, отмерил последната си секунда, или ще задейства някое малко или пък средно взривче – това никой не знае! Но като че ли и никой не се интересува.

Между българският избирател и кандидатите за власт има изградена някаква особена симбиоза, която датира от почти четвърт век, но особено се задълбочи през последните три години. Истинските въпроси не се задават и не се обсъждат, затова съответно липсват и истински отговори. Публиката ни прилича на суеверен феодал, който не иска да чуе лошата вест, защото смята, че по този начин негативната действителност ще изчезне от само себе си. Само че такъв сюзерен по правило е пропуснал да узнае най-важната истина – докъде се простира властта му.

За да разредим тъмните краски трябва да кажем, че в предизборната кампания отвреме-навреме се чуват и трезви гласове. Но дали от тях ще се натрупат достатъчно енергия и разум, за да тръгне все пак някоя реформа? Дали в щабовете на основните играчи ще се породи най-сетне онова чувство за самосъхранение, заради което да се сепнат и да бутнат в нещата в съвсем нова посока – към една нова, различна и все още неясна държавност, без която децата ни няма да има къде да се завръщат? Всъщност децата на повечето от основните играчи май отдавна са далеч от родните земи и скоро ще забравят български.

Та тази предизборна компания е някак си по своему уникална – и това е заради нейната собствена деградация. Февруарските протести излъчиха сигнал към всички нас, но този сигнал не бе разчетен и засега отеква само като прощален звън за доскоро управляващите, защото тези протести ги изпратиха отвъд всякакви преструвки за модерност. „Премиерът – кръстник на свиневъдите” – нали помните лозунга от угодническия поръчков контрапротест? Тонът вече е зададен, и то не от вчера. Лош човешки материал, пържолки за полицейски кучета, трупове и булдозери, шменти-капели и накрая (за капак) – кръстникът на свиневъдите. На този фон цинизмите от подслушаните разговори между бивш земеделски министър и настоящ (все още) градски прокурор стоят някак си съвсем естествено.

Така че нивото от страна на ГЕРБ отдавна е зададено. Предизборният дебат е обречен. Той вече няма как да се получи – а и няма за кога. Това е всъщност вътрешната, неосъзната психология на профано-популизма – целта е безотговорността и безочливостта да се разтеглят чак до процепа на урната, за да може чрез злоупотребата с всички институции и власти да се произведат възможно най-голям брой протоколи на избирателни комисии, чиято достоверност ще е точно обратно пропорционална на флашките с разговорите на властимащите. В този ред на мисли нито социологическите проучвания, нито дори изборните резултати ще са достатъчно достоверни за обикновения човек. Флашките с подслушаните разговори станаха инстанция на истината.

Този медал обаче има и обратна страна. Концертите и дирижираните манифестации на ГЕРБ наистина изместиха дискусиите не защото са по-евтини, а защото са по-ефикасни. Те прикриват безутешния крах на илюзиите, в които до съвсем скоро вярвахме. Впечатлението е тягостно, но сякаш вече никой не говори за влизане в Еврозоната, за изпълнението на критериите от Шенген, за подготовката на финансовите инструменти за следващия програмен период, за предотвратяване на санкциите в Европейския съд и така нататък. Кризата в разпределението на доходите и сривът на потреблението са толкова повсеместни, че за момента е трудно да бъдат калкулирани. Те поглъщат почти цялото внимание на огромната част от обществото ни и така се създават предпоставки за избуяване на нови популизми. Тези избори са на път да пропуснат главната си цел – осъзнаване на това какво всъщност се случва и как ще оцелеем в блатото на кризата, след като все още затъваме и не сме стигнали дъното, благодарение на досегашното управление.

Ситуацията е доста по-сериозна и поради факта, че светът около нас се променя и Европа вече не е същата. Задават се нови реалности, а ние упорито заемаме една и съща щраусова поза, само че напоследък главата ни е заровена не в пясък, а в предизборна агитация. Още отсега е ясно, че закъснялото осъзнаване на новата международна действителност ще е повече от болезнено и ще ни изправи пред необходимостта от спешно удовлетворяване на изисквания, за които не сме готови. Само че спешните решения са винаги временни.

Ние пропуснахме да разчетем уроците от кризата в една Гърция например, а също и от прикрития „дифолт” на Кипър. В някои от държавите (не само в ЕС) вече се предприемат законодателни промени, които отразяват различната роля на банките в икономиките им. От Брюксел долитат гласове, че принципите на управление при неплатежоспособност търпят развитие и съвсем скоро ще са необходими национално отговорни решения. Обособяват се нови икономически вектори и зони, а ние все по-трайно оставаме извън интереса на стратегическите инвеститори. Няколкото изключения (компютри, безалкохолни напитки и т.н) само подчертават тъжните изводи.

И нека пак да се върнем към родните кандидати за властта от бившите управляващи. При тях едва ли цари пълно безхаберие и затова поне част от тях са наясно, че в мнозинството си те вече са ирелевантни на новите световни правила. България има изключително малък съвкупен обществен продукт, така че няма как да има големи лични и корпоративни богатства, натрупани за изключително кратък исторически период. Голямата глобална депресия, която се очертава на хоризонта, налага своята желязна логика. Голяма част от крадените пари ще бъдат използвани като финансови „лекарства” от транснационалните рефери – и тук става въпрос за много милиарди от много страни. България е трошица в това море, но от това на обречените родни олигарси няма да им стане по-леко. Капиталите ще могат да оцеляват само в национални икономики, а не във фантомни офшорки. Само че у нас национална икономика все повече няма и скоро няма да има – така че какво правим!?

Кипърският сценарий беше само първият тест за новите игри в световната система. Сега ще се изчака, за да се види как ще минат съдебните дела, как ще реагират правителства, пазари, законодатели, застрахователи, брокери и т.н. След това ще последва втората фаза, която ще е много по-регламентирана и управляема. Или поне всички така се надяваме, защото алтернативата е хаос и война. Капиталът няма друга пирода, той е жизнен и жаден за ресурси и ще достигне до тях независимо дали тези ресурси са под формата на петрол в нечий шелф, природен газ в някакви шисти или крадени милиони в някакви данъчни оазиси. Отговорността на всички нас се състои в това, че седем милиарда същества трябва да ядат и да оцеляват всеки ден и моралният отговор на това предизвикателство изключва самоунищожението на планетата или на части от нея.

Само че нас тези седем милиарда не ни интересуват, защото ние не можем да се оправим със собствените си седем милиона. Така сме на път да станем цял един промил от глобалния проблем. Разделението е повече от ясно – едни успяват да са във крак с времето и да са част от решението – да участват, да допринасят, да се адаптират и да се борят. Това се нарича модерност. А други ще бъдат зрители и обекти на неизбежни реалности, губейки все повече суверенитет, защото нямат потенциала и отговорността да са активни участници. България все се повече се намества именно в последната дефиниция – и това е най-вече и най-много заради безотговорността на властта през последните три години. Просто така се случи – именно през последните три години Европа и активният свят навлязоха влизат в нов, голям и засега неизмерим исторически завой, а ние тъжно стоим в канавката. При това със слушалки на ушите. А назад по пътя са разбитите илюзии на европейското ни присъединяване и на мечтаното ни местно проспериране.

Така че не ни остава нищо друго, освен да повторим – една уморена нация отново е изправена пред поредния си избор, на който всъщност ще избира между политически субекти, но няма да избира бъдещето си, защото то не беше посочено и не беше обсъдено. Да, случиха се някакви протести, обадиха се някакви групи от гражданското общество, но само толкова. Случи се сякаш само външната, витринната част на промяната. Ревизия на целите и на системата не беше формулирана. Най-важните въпроси останаха незададени. Не се стигна до онова качество и количество на активност, която да обособи формация (или формации) и да излъчи представителство. Гражданско представителство, което да ревизира и контролира властта. Така че това ще са избори на старите илюзии. Новите още не са родени.