Предисторията на едно горещо лято
[събитията в Чехословакия през 1968 г.]
Васил Маргаритов
В утрото на 21 август т.г. паметникът на съветската армия в центъра на София осъмна оплескан в розова боя. Впечатлението бе подсилено от надпис в същия цвят, при това на чешки, който гласеше: „България се извинява”. Има още няколко добавки в ярко червено, които не променят съществено посланието и нямат претенции за оригиналност.
В случката има изненада – все пак са минали 45 години от военната инвазия в тогавашна Чехословакия, с която се сложи началото на края на наивния опит за демократизация, предприет от Александер Дубчек и сподвижниците му.
Трябва да се добави, че българският парламент в свое решение от 1990 год. вече е заявил позиция и е поднесъл извинение за участието на български военен контингент в тогавашните събития. И въпреки всичко анонимното хрумване да се отбележи по апокрифен начин годишнина от Пражката пролет поставя някои въпроси. Като например защо досега никой не е вапцал в розово паметника на Тодор Живков в Правец, за да се отбележи годишнина от Възродителния процес? Защото онова си беше едно съвсем истинско българско лято, и то много по-неотдавнашно, отколкото лятото, последвало Пражката пролет.
Но това е друга тема. Да се върнем към събитията в Прага от 1968 год.
Преди всичко розовия спрей следва да ни напомни, че седемдесетте години на миналия век бе десетилетие на протести – почти както може би ще остане в историята и второто десетилетие на 21 век, което живеем в момента. Естествено, паралелът е произволен – тогава имаше Бийтълс и хипита, а сега имаме „окупирай”, Тахрир, Таксим, погроми в Париж и Лондон, улични арести в Москва, а през май тази година си имахме и шведска пролет с поредните имигрантски вълнения.
На второ място трябва да се помни, че до 1968 год. Чехословакия има основания да бъде считана за най-важния съюзник на тогавашния Съветски съюз. Мнозина автори я сочат като втората (по значение) социалистическа държава в света. От нейно име сякаш най-безболезнено се е приемала просъветската намеса в така наречения „трети свят”.
В същото време съвместните военни учения са показали, че армията на Чехословакия не е достатъчно силна и лоялна, за да устои на удар от Запад, ако НАТО реши да се намеси на територията на Източния блок. Четвърт век след Втората световна война светът отново се въоръжава и се готви за конфликт от двете страни на желязната завеса. Залогът е голям, а в същото време никой не може да си позволи да бъде победен на своя територия.
В онзи период Съветският съюз е можел да разполага атомно оръжие само там, където има съветски войски. Но през 1968 г. в Чехословакия съветски войски няма и това е голямо притеснение за съветската военна машина. Защото в същото време техниката на американците през 70-те години на миналия век им позволява да нанесат тактически ядрени удари по всички страни от Варшавския договор. Ето това никога не бива да се забравя, когато се говори за горещото чешко лято на 1968 година.
Преди събитията от 1968 г. президент на ЧССР и първи секретар на компартията е Антонин Новотни. Между него и Леонид Брежнев тлее зле прикрит конфликт – Новотни е протеже на Хрушчов и не одобрява вътрешнопартийния преврат, проведен от Брежнев, Косигин, Подгорни и от още неколцина жизнени кариеристи, произлизащи от по-младото партийно поколение. Мнозина анализатори смятат, че неприязънта на Новотни към кликата на Брежнев е една от причините, поради която той винаги е отказвал разполагането на съветски войски в Чехословакия. Освен това се е страхувал, не без основание, че и него го очаква безславно пенсиониране като на приятеля му Никита Хрущов. Ето и това не бива да се забравя, когато се говори за горещите пражки събития от 1968 год.
Противопоставянето между Новотни и Брежнев дава повод на чешката интелигенция, а също така и на някои партийни кадри, да подготвят общественото мнение, че за ЧССР ще е по-добре да си има работа със Западна Европа, а не със Съветския съюз, и че една външно-политическа преориентация не е немислима. Донесенията на КГБ потвърждават тази засилваща се тенденция. Брежнев е огорчен – като генерал от Червената армия той помни как е бил посрещан като освободител в същата тази Прага, когато Втората световна война е отивала към своя край. Но той усеща и огромната опасност, поради която католическа и прозападна Чехия винаги е била генетично свързана повече с Европа, нежели с червената източна империя.
И в ден днешен, ако отидете на Вацлавския площад в Прага, ще се намерят стотици желаещи да ви разкажат как на 21 август 1968 год. демонстрантите са преградили с телата си пътя на съветските танкове и на съветските десантчици. Негодуващата тълпа ги е замеряла с бутилки и камъни и е крещяла „окупанти!”
Но едва ли ще се намерят желаещи да ви разкажат, че на същия този площад 200 хиляди души са изпъвали ръка в нацистки поздрав и се викали „Хайл Хитлер”, независимо от факта, че разликата между двете събития е почти три десетилетия. Това по-точно се е случило малко след 15 март 1939 год., когато немските войски окупират Чехия. Не е регистриран нито един случай на съпротива по време на немската инвазия, никой не е викал „окупанти”. Само че удобството на късата историческа памет не е патент на Пражката пролет. Това си е действуващ обществен закон.
Горното в никакъв случай не означава, че всички чехи са били „хайл” – напротив. Мнозина са били отчаяни, защото са се чувствали предадени от Франция и от Великобритания, които тихомълком се отказват от поетите задължения в случай на нападение от страна на нацистка Германия. Така че определено недоволство в определена част на обществото е имало, но съпротива не е имало. Поддръжниците на Хитлер са на ключови постове и са уважавани членове на тогавашната буржоазна върхушка. В резултат на това чешката икономика бързо и ефективно е впрегната към военната машина на Третия райх. Заводите „Шкода” доставят първокачествено въоръжение на Вермахта чак до 1945 год. Немците се чувстват като у дома си. Шефът на службата за имперска безопасност Райнхард Хайдрих се движи из Прага без никаква охрана, и то в открит кабриолет. Именно в такъв автомобил го застрелват агенти на британските тайни служби през юни 1942 год. Чешкият писател Мирослав Кахел пише за ония години: „Колаборационизмът на чехите превишаваше всякакви разумни граници.”
Но да се върнем към 1968 год. или по скоро към есента на 1967. На пленум на Чехословашката компартия Брежнев заявява – „правете каквото знаете.” За всички знакът е повече от ясен – новият властелин в Кремъл вече не крие недоверието си към Новотни и е разочарован от прозападните тежнения в чешкото общество. Резултатът е предвидим – през януари 1968 г. начело на чехословашката компартия изгрява звездата на Алексансър Дубчек, който дълги години е живял в Съветския съюз. Брежнев е имал навика да нарича съратниците си по малки имена – така в случая Дубчек е „Саша”, което е белег за най-висше доверие и благоволение. „Саша” е първият човек, на който Кремъл ще разчита за в бъдеще, макар и не за дълго. Два месеца по-късно Новотни е сменен на президентския пост и на негово място е поставен генерал Лудвик Свобода, герой на Съветския съюз от 1965 год., трикратен герой на ЧССР и Народен герой на Югославия. Той е съратник на Червената армия още от годините на гражданската война в Русия и партократите от Кремъл го одобряват на президентския пост с надеждата, че той ще отстоява просъветска политика и ще съхрани позициите им. Това е вторият човек, на когото Кремъл ще разчита, но отново – не за дълго.
Само че духът е вече изпуснат от бутилката. Интелигенцията и младежта в страната искат незабавни демократични реформи и отваряне към Запада. А за ужас на руснаците „Саша” въобще не оправдава доверието им. Първият неочакван завой в посока отклонение от железните кремълски норми е свалянето на цензурата от средствата за масова информация. В Чехословакия изведнъж става възможно да се говори на всякакви теми. Само месец по-късно на Запад бяга един от генералите, които са подкрепяли Новотни и които не одобряват Брежнев. По-късно един от заместник-министрите на отбраната се самоубива със служебния си пистолет. КГБ и другите разузнавателни централи не са далеч от мисълта за подготвян военен преврат в полза на сваления Новотни. Дубчек провежда чистка сред партийния апарат и в армията, само че отново следва изненада! Новите назначения са именно от закваската на прозападната ориентация. В Политбюро на КПСС се разнася скърцане със зъби, погледите стават мрачни.
И тук възниква въпросът – защо чехословашката компартия изпуска инициативата за промяна и проспива появата на неформални организации, които концентрират обществената енергия? Единомишлениците на Дубчек наистина са искали промяна, но не са искали да губят власт и влияние – не бива да се съмняваме в това. Повечето участници на партийните борби от онези години единодушно признават – „в продължение на три месеца бяхме заети с разпределение на синекурните кресла и длъжности. Влакът на историческата промяна пътуваше вече без нас.” А какво означава това? Десидентите искат многопартийна система – а комунистите не могат да я допуснат. Ето това е основната разлика. Затова и Вацлав Хавел, бъдещия президент на Чехия, а тогава все още само известен драматург, се изказва против Чешката пролет. Защото за истинските демократи „социализмът с човешко лице” на Дубчек си е пак социализъм, макар и леко пооблагороден.
В същото време антисъветските настроения все повече се разширяват – под благосклонния поглед на Дубчек са отстранени всички руски военни съветници в чехословашката народна армия. Скърцането на заби откъм Кремъл се усилва. В Прага е изпратен Алексей Косигин, тогавашен номинален глава на съветското правителство и един от верните хора на Брежнев, за да преговаря и да се опита да вразуми чешките „другари”. За негово изумление обаче той се натъква на зле прикрита враждебност и назряващи настроения за излизане на ЧССР от Варшавския договор. Това още повече мобилизира хард-лайнерите в Кремъл. КГБ отзовава най-добрите си агенти от Западна Европа и ги пренасочва с нови мисии в Чехословакия. Аналогични стъпки предприема и ЦРУ. В отговор СССР решава да подготви мащабни военни учения с всички армии от Варшавския договор на територията на Чехословакия. В центъра на Европа отново замирисва на барут.
Нека сега да видим кои са хората, които най-силно настояват за масирани военни маневри на територията на Чехословакия – историците вече са единодушни, че това са били ръководителят на тогавашната ГДР Валтер Улбрихт и полският ръководител Владислав Гомулка. Техният политически нюх не ги лъже – демократичният вятър откъм Прага ще помете най-напред тяхното господарско спокойствие. Откъсването на ЧССР от Източния блок означава край на властта на комунистическите партии в цяла Източна Европа и вероятно нова европейска, а може би и световна война. „Ако Дубчек не може да затвори устата на своята опозиция, то това ще го направят войниците!” – крещи Гомулка на партийните съвещания. И той, и Валтер Улбрихт имат сериозни основания да са нетърпеливи – през 1953 г. в Източен Берлин избухват антиправителствени протести и Улбрихт оцелява само благодарение на съветските танкове, а Гомулка се разправя с непокорната полска опозиция само чрез драконовските мерки на своя учител, „таткото на всички народи” Сталин. Брежнев се вслушва внимателно в призивите за разправа, но все още не бърза и опитва дипломатически решения.
Но ето че на 14 юни 1968 год. по покана на група интелектуалци в Прага пристига членът на съвета по външна политика към Държавния департамент на САЩ Збигнев Бжежински. Той изнася публична лекция и призовава за излизане на ЧССР от Варшавския договор и връщане в лоното на западната цивилизация. Кремъл е изненадан не толкова от позицията на Бжежински (която е предварително ясна), колкото от факта, че от страна на държавното и партийното ръководство на Чехословакия няма никаква официална реакция. На 27 юни се публикува знаменития документ на чешката опозиция, озаглавен „2000 думи”. Негов автор е писателят Людвик Вацулик. Този манифест печели популярност, под него се подписват три милиона души. Основният призив е насочен към държавните мъже на ЧССР – да не се поддават на натиска от Москва.
Брежнев разбира, че вече няма накъде да отстъпва – иначе и неговото лидерство в съветския блок би било под съмнение. В юли 1968 год. започват военни учения на Варшавския договор, които се планират близо до границите на Чехословакия. Обединеното командване е поверено на съветския маршал Якубовски, който предвидливо държи танковете далеч от центровете на големите градове. Москва се опитва да сплаши управлението в Прага с дрънкане на оръжие, но засега без изстрели. В бойна готовност са поставени половин милион войници. Властите в ЧССР трябва да разберат посланието.
При това положение Александър Дубчек няма особен избор и на 29 юли се среща с Брежнев в градчето Черна на Тиса. Срещата е проведена в брониран железопътен вагон. Брежнев настоява за незабавно разпускане на всички опозиционни организации и въвеждане на цензура. Дубчек обещава да направи всичко възможно и прави официално изявление, че реформите ще бъдат „коригирани.” Но за съветското ръководство думите на „Саша” вече не са достатъчен залог. Ето защо само три дни по-късно, на 2 август, е свикано специално съвещание на партийните и държавни ръководители от Варшавския договор, което се провежда в Братислава. Забележете – не в Прага, а в Братислава. Прага тогава е врящ котел и никой от правоверните комунисти не би се чувствал сигурен там. В историята това събитие остава с наименованието „съвещанието на шестте”, въпреки че според предварителния план участниците е трябвало да бъдат седем. Шестте участника са СССР, ЧССР, УНР, НРБ, ПНР и ГДР.
Николае Чаушеску игнорира срещата – това е началото на края на членството на Румъния във Варшавския договор. Подготвено е съвместно комюнике, според което „братските” социалистически държави декларират, че са готови да употребят сила, ако някъде възникне „опасност за социализма”. Това комюнике, естествено, е подписано и от тогавашния премиер и първи секретар на БКП Тодор Живков. Дубчек отново прави помирително и покорно изказване. Брежнев сияе, защото счита комюникето за голяма дипломатическа победа въпреки вироглавството на Румъния. Само Валтер Улбрихт мълчи мрачно и недоверчиво – агентите на ЩАЗИ са давали много по-вярна информация за настроенията в Чехословакия, отколкото това са правели агентите на КГБ. По онова време имперската надменност на руснаците явно е пречела за точността на преценките им. Докато германците – като победена нация в последната голяма война – не са имали право на грешки.
Само след няколко дни обаче става ясно, че подписът на Дубчек под фамозното комюнике няма никаква стойност, защото той вече не е в състояние да контролира събитията в Чехословашката република.
Гражданите на Прага, начело със студентите, излизат на площадите. Председателят на парламента Йозеф Смарковски взривява обстановката, като заявява, че пред Москва не трябва да се правят никакви отстъпки. Той наивно смята, че Чехословакия може да се противопостави на политиката на Кремъл и че Западна Европа и САЩ ще се намесят в полза на демокрацията. В действителност в нощта на 20 срещу 21 август 1968 год. 200,000 войници и 5,000 танка окупират ЧССР само за един ден. В следващите дни навлизат още толкова войници и бронетехника. Чехословашката армия получава заповед да не противодейства. Западът и САЩ се упражняват в реторика, но не предприемат нищо. След няколко дни 6-има от първите и най-важни ръководители на ЧССР са качени на борда на съветски самолет и принудително са доставени в Москва. Всички те подписват т.н. Московски протокол, с който се отказват от реформите и от доктрината за „социализъм с човешко лице”. Само един от тях отказва да подпише – това е д-р Франтишек Кригел, син на еврейски строителен предприемач от Украйна, завършил медицина в Карловия университет в Прага.
Този мъж има удивителна биография. През 1936 год. напуска пражката болница по вътрешни болести и заминава като интербригадист в Испания, където работи като военен лекар. По късно му се налага да замине за Китай като член на Норвежкия червен кръст, защото завръщането му в окупираната от Хитлер Чехословакия е равносилно на концентрационен лагер и газова камера. След Китай той лекува бедстващи бежанци в Индия и Бирма, а през ноември 1945 се завръща в Прага и продължава работата си като лекар. През 1960 г. е изпратен като съветник на Фидел Кастро и спомага за организирането на здравната система в революционна Куба, където съпреживява събитията от Карибската криза. Завръща се отново в Чехословакия, става член на ЦК на местната компартия, избиран е за член на Парламента, но през цялото време не спира да работи като лекар в различни пражки болници.
След избирането на Александър Дубчек начело на чехословашките комунисти д-р Кригел застава на страната на реформаторите против нео-сталинистите от брежневската клика. В кинохрониките след август 1968 год. неговото лице не се появява не само защото не подписва капитулантския Московски протокол, но и защото е жестоко бит в килиите на КГБ и лицето му е размазано, така че не става за изобразяване на братски прегръдки в името на международния комунизъм. През следващата 1969 год. д-р Кригел е изключен от редовете на компартията, свален е от всички постове, забранено му е да работи като лекар и е поставен под постоянно полицейско наблюдение. Въпреки това успява някак си да контактува с опозицията. Той е един от първите, който подписва знаменитата Харта’77. Умира през 1979 год. Властите конфискуват тялото му, защото се опасяват от демонстрации по време на погребението. През 1987 год. в Стокхолм е учредена международна награда „Франтишек Кригел”, която ежегодно се присъжда на хора с принос в борбата за отстояване на човешки права.
Но да се върнем отново в размирната Прага. Прието е да се смята, че бурните демонстрации по улиците на големите градове в ЧССР и декларациите на Смарковски и други важни фигури като него са били последната капка, преляла чашата на търпението на съветските ръководители. Но това е вярно само отчасти.
За съветската инвазия на 21 август косвена и много важна роля изиграват още две държави, привидно стоящи встрани от събитията – Франция и Румъния.
През май 1968 год. в Париж избухват студентски вълнения, който постепенно се разрастват сред другите слоеве на населението и застрашават стабилността на Петата република. Генерал дьо Гол отива в Западна Германия и дава да се разбере, че е готов да приеме външна помощ, включително и от НАТО. И тогава политиците от Кремъл правят своя ход – те изказват недвусмислена подкрепа за генерал дьо Гол и на всички става ясно, че са готови да го подкрепят не само на думи.
Съединените щати обмислят варианти на ответни дипломатически действия и ето че на 22 юли 1968 г. държавният секретар Дийн Ръск директно заявява на Анатолий Добринин, тогавашният посланик в САЩ, че Америка няма да се намесва в никоя от страните на Източния блок, каквото и да се случва там.
Щрак – сделката е сключена! Съветите не би трябвало прекалено много да ухажват левичарите в големите западни страни, а също така и френския президент, в замяна на което САЩ няма да изпращат повече емисари като Бжежински в Прага и няма да мобилизират войски. От двете страни на желязната завеса великите сили си запазват свободата на действие, като взаимно си гарантират въздържане от военна намеса на чужда идеологическа територия. Обществената енергия и протестите са изтъргувани успешно и задкулисно – както става винаги в големите игри на дипломатическия фронт.
На 16 август Чаушеско, който все повече се дистанцира от СССР и играе независима игра, предприема неочаквана визита в Прага. Един от най-жестоките диктатори в Европа, от една страна, и чешкият президент – обкиченият с ордени генерал Свобода – от друга, подписват пакт за взаимопомощ между Румъния и Чехословакия, според който двете страни се договарят за съвместно отразяване на „агресия от трети страни”. Никой в Кремъл, а и в целия свят, не си прави илюзия какво се има предвид под „трети страни”.
Това е отчаян ход. Чаушеско затвърждава позицията си на опозиция срещу Съветския съюз, а чехите и словаците се надяват да придадат по-голямо международно значение на евентуално нахлуване на съветски войски. Да, обаче в Москва вече знаят за изявлението на Дийн Ръск, а освен това са сондирали становищата и на по-важните посланици от НАТО. Два дни след срещата на Чаушеско с генерал Свобода се случва извънредно важно събитие - в Москва се получава съобщение от президента Линдън Джонсън, с което практически се потвърждава позицията на САЩ за ненамеса, ако СССР се реши на „крайни” мерки. От своя страна Янош Кадар, представляващ брежневското крило в чехословашката компартя, е потвърдил готовност да подкрепи евентуалната окупация.
И така – неизбежното се случва. Никой от висшите ръководители на СССР не повдига въпроса за алтернативен вариант, а именно – демократизация на системата. Никой от ръководителите на останалите социалистически държави, който ще участват със свои войски в инвазията в Чехословакия, не подкрепя идеята за „социализъм с човешко лице”. Защото са наясно, че в условията на плурализъм те ще бъдат политически трупове. Както се случи с идейните ръководители на ”перестройката” двадесет и няколко години по-късно. Авторитарните системи не могат да се реформират, а само да се демонтират. Тях или ги има, или ги няма.
Освен това политическата карта на 1968 год. не е благоприятна за вътрешно-партийни реформи и за откъсване от съветския блок, каквото всъщност се опитват да направят наивници като Дубчек, Смарковски и Кригел, защото Западът и САЩ са прекалено заети със своите си проблеми. Това е годината на убийствата на Мартин Лутър Кинг и на Робърт Кенеди. Това е годината на силните обществени вълнения във Франция. Това е годината, в която антивоенните настроения в САЩ във връзка с виетнамската война достигат своя апогей.
В същото време върхушката в СССР също е значително травмирана, тъй като година по-рано арабските им приятели са разбити от армията на Израел. Не стига това, ами Мао Цзе Дун все по-открито ги заплашва с война като „ревизионисти” на товарищ Сталин. От друга страна страна става все по-унизително ясно, че Румъния и Югославия окончателно и безвъзвратно се изплъзват от чадъра на съветската опека. И ето че за капак Чехословакия също се е запътила към независимост! Време е руската мечка да се събуди. Плановете и вариантите за нападение над непокорния сателит са готови от няколко месеца и въпросът вече не е „дали”, а „кога”.
Три дни след съобщението на Линдън Джонсън, че САЩ нямат намерение да се намесват, първите два десантни съветски самолета кацат на летище Рузине до Прага. Десантчиците поемат пълния контрол над диспечерската кула и пистите за 15 минути. Армадата от транспортни самолети, която от няколко часа е във въздуха, се изсипва на завзетото летище – приземяване се извършва на всеки 30 секунди. Подобна операция, само че с по-малък мащаб, е проведена и на летището в Бърно. На следващия ден съобщенията от радиостанциите в цял свят слагат края на мирната Пражка пролет. Надеждите на малцината свободомислещи хора в Източна Европа, които са успели да се информират по нелегални канали за същността на събитията и са се надявали на промяна, са попарени от тежка военна и пропагандна слана. Проявите на солидарност с уличните вълнения в Прага са единични и предварително обречени на неуспех. В Москва с плакати в ръка излизат да протестират осем човека. От 180 милиона население на СССР – осем протестиращи! „Губим най-добрите си приятели” – е написано на един от плакатите.
Но все пак събитията по улиците на Прага отпреди 45 години остават като един от най-ярките символи на човешкия стремеж за свобода и щастие. Светът след Прага вече няма да е същият, въпреки че статуквото от двете страни на желязната завеса се запазва за още цели 20 години. Но без Прага от 68-ма щеше ли да има Европа от 89-та? И какво като народи сме успели да научим от тези събития, и какво влагаме в посланието на розовата амалгама върху скулптурите на една несъществуваща вече военна мощ?
< Prev |
---|