Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

Промяна без обединител и визия е кауза пердута

PrintE-mail

There are no translations available.

Вилдан Байрамова

Оставка сега и веднага, без конкретна визия за обществено-политическото битие после е като в онзи виц, дето жената необуздано пищи „Искам мъж, сега го искам!”. Да, безспорно, звучи цинично, но аналогията е пряка. Ако въпросната жена се нуждае от бърз оргазъм, то площад „Независимост” в столицата очевидно еректира, че и предълго, с подобно намерение – да свали „нещо”, респ. кабинета, да измете публиката, респ. парламента, да обезумее от постигнатото удоволствие и…да заспи с гръб към партньора. А като се събуди, да се чуди какво се е случило и как се излиза от батака. Защото комшиите са усетили, няма начин.

Зам.-председателят на ЕК и комисар по правосъдието г-жа Вивиан Рединг, впрочем, дипломатично заяви „комшийския” глас в прав текст, но дали президентът на тази демократична страна разбра какво му бе казано? Тя абсолютно недвусмислено посочи, че държавният глава е този, който трябва да инициира диалога и търсенето на съгласие между политическите сили за постигането на стабилност, каквато, впрочем, следва да е мисията му сега. Как да стане това, след като Плевнелиев бе буквално назначен за такъв от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов и няма знаци той да се е еманципирал достатъчно от факта, напротив, той продължава да демонстрира зависимост от партията и вече открито демонстрира шарките на герберската си кожа. А и близостта му с Иво Прокопиев и кръга „Капитал”, и техния странен политически проект „България може”… Странен е, да, защото излиза така, че олигарси ще бранят страната от другите олигарси. Обаче тези от „България може” били усмихнатите и красивите, интелигентните и можещите. Сигурно могат много, щом такъв капитал е концентриран в ръцете им и щом разполагат с президент-кукла на конци.

Ето кои са хората от новата масовка в политическото театро: еврокомисар Кристалина Георгиева /тя защо си трае покрай кризата с миньорите в рудник „Ораново”, нали е с мисия спасител?/, шефката на сдружение „Глобална България” Цветелина Бориславова /известна още като Цеца Секса от секретните доклади на посланиците на САЩ у нас, а и като вип-любима на Б.Б./, екс-еврокомисарят Меглена Кунева и лидер на убита от последния вот партия, вмъкнала се в Десния реформаторски блок, кметът на София Йорданка Фандъкова, Галя Прокопиева, съпруга знаете на чий бос, политологът Иван Кръстев от лобито на Джордж Сорос, бившият дипломат №1 Николай Младенов. Към тази канава от политици се добавят председателят на ЮНЕСКО Ирина Бокова /благодарност заради личната подкрепа на Борисов при назначаването й?/, Венелина Гочева /управител на „Про нюз България” и пореден собственик на вестниците „Труд”, „24 часа”, „168 часа” и пр./, приятелката й и кредитор Петя Славова, притежателка на Инвестбанк.

Бизнесът е представен не само с банкерката, но и с шефа на Лукойл Валентин Златев, собственика на Литекс Гриша Ганчев. Другите ярки имена са тези на братята Стефан и Юлиян Попови, на шефа на Булатом Богомил Манчев. Както и тези на президентшата Юлиана Плевнелиева, и на топ-адвоката Даниела Доковска, а се твърди, че и свръхпопулярният обвиняем по делото „Октопод” Алексей Петров се бил присламчил. Ако всичкото това е по-читавото от ГЕРБ, каквото внушават мнозина за отломките от бившите управляващи, на която нова формация президентът бил бабувал…

Президентът на всички българи, който е оплетен в редица бизнес-скандали и зависимости, очевидно не е в състояние да заеме принципна позиция по съдбовните за България проблеми. Вместо да наложи съгласието като основен приоритет сега, за да не рухне държавата и да не влезе в спиралата на вечните избори, той открито застана на страната на протестиращите и им заприглася в искането на оставката на правителството. „Бащата” на нацията де факто се обяви против националния интерес, защото не може да излезе от обръча на личните си интереси и икономически зависимости. И лошото е, че нито той, нито подопечните му протестиращи могат да кажат какво ще ни връхлети при една бърза абдикация на кабинета и евентуални избори наесен.

Площадът повече от два месеца гони призрака на комунизма и освен пърформансите не произвежда нищо. Къде е комунизмът като идеология и практика в това правителство, е друга тема. Протестиращите нямали лидери, събирали се спонтанно и поради това нямало кой да уведомява писмено общината за всекидневните блокади и безумната врява. Но кметицата Фандъкова не е възроптала срещу обстоятелството, че една част от столичани саботира нормалния ритъм на живот и работа на останалите. Само измрънка, че момчетата с кирките, разковали жълтите павета и плочниците в онази смутна нощ, са причинили щети за 30 000 лева. Също тогава снимката на една млада жена с кръв по лицето обиколи световните агенции и стана символ на протестите. В последвалите интервюта същата Елисавета Белобрадова многократно уточни, че не знае как точно е ударена. И въпреки медийния натиск да обвини полицията, тя казва друго. „Полицията беше там, за да си свърши работата. Ако някой е очаквал, че ще се дуелира с карамфили, да си беше седял вкъщи. Полицията бие и това е навсякъде. Те действаха съвършено адекватно…Истината е, че когато ни биеха и ритаха, не са го правили безразборно, както беше през 1997 г. Тогава изчакаха хората да се разпръснат през нощта и тръгнаха да ги бият по улиците, просто защото искаха да набият някого”, твърди тя пред в. „Стандарт”. Да си припомним, че тогава и експремиерът Филип Димитров беше с разбита глава. А пътят към Европа беше химера.

Във всяка страна-членка на Европейския съюз полицията трябва да защитава сигурността на парламента. Това заявява в интервю за „Дойче Веле” директорът на софийското бюро на фондация „Конрад Аденауер” доктор Марко Арнд. „С блокадата на парламента /в нощта на сблъсъците, бел.авт./ протестите достигнаха ново ниво на ескалация. Въпреки че блокадата бе мирна и пасивна, в такава ситуация полицията винаги ще бъде принудена да действа в полза на сигурността на работата на парламента. Такъв би бил случаят и във всяка друга държава от ЕС”, категоричен е германският експерт. Доктор Арнд съветва протестиращите да продължат мирното си недоволство и да избягват действия като онези от прословутата нощ след 40-ия ден. „Затова съветвам протестиращите да продължават по същия начин, по който се държаха преди този ден. Нека критикуват правителството мирно и с много хумор и креативност”, добавя той.

Не само този експерт, но и много трезвомислещи българи прогнозират опасност пред бъдещото представяне на протестиращите в парламента. Така е, защото тълпата не излъчва нито лидери, нито конкретни предложения, а само с лозунги и скандирания промяна на системата не е възможна. Какво промениха хората на Тахрир и Таксим, освен, че пролятата кръв стана твърде много? „Фейсбук не е партия и затова горещо препоръчвам на хората, които се организират и участват в протестите, да помислят за някаква форма на политическо представителство. За какви промени всъщност ще може да се говори, ако след евентуалната оставка и последвалия вот, хората, които са успели да постигнат своята цел за свалянето на сегашните управници, отново не получат някакво реално участие във вземането на решенията за бъдещето на тяхната страна и техните деца?", пита риторично д-р Арнд. Въпросът му е уместен, защото когато искаш да постигнеш промяна, трябва не само да знаеш какъв е пътят до нея, но да имаш и хората, които да я осъществят. Засега едни хора в столицата само искат, но нито знаят как, нито им стиска да предложат. Напротив, при появата на всеки жив депутат реват гороломно, хвърлят домати и вадят приготвените кирки от храстите. В Европа никой не смее да поругава институциите и да руши, нито пък да унижава човешкото достойнство на хората във властта. За съжаление, България е новатор с това ноу-хау.

Д-р Арнд коментира и актуалната българска тема за изборното законодателство, но признава, че се е затруднил с анализа му: „Опитах се да се запозная подробно с българското изборно законодателство и да го анализирам. Да си призная, оказа се много сложна материя. За разлика от българския кодекс, германският избирателен закон е по-честен спрямо избирателите, тъй като дава по-големи шансове на по-малките партии”. Според германския експерт, рискът при приложението на германския модел в България се крие в усложненията при съставянето на правителство, защото в такъв случай в парламента ще влизат повече партии. „Смятам обаче, че проблемите в България не могат да бъдат решени като с магическа пръчка само с един нов изборен кодекс”, заявява той и добавя, че макар в страната да има демократични институции, те остават „кухи и не са изпълнени с живот”.

Оставка на кабинета може и да има, но кога тя ще бъде целесъобразна? Страстните викове от улицата не дават отговор кой и какъв модел идва след нея, вместо това се чуват утопии от посткомунистически вид. Не се е родил и новият политически светилник, очакван повече, отколкото тръпнехме за кралското бебе. Няма и политически дебат между партиите извън парламента, които неистово крещят за предсрочни избори до края на годината. Най-кресливи са гласовете от ГЕРБ, но анонсите оттам вещаят разцепление, което пък едва ли е изненада.

И ако социолозите в проучванията си в началото на юли прогнозираха не особено розови бъднини за хората на Бойко Борисов и за Реформаторския блок, само месец по-късно картината на електоралните нагласи отбеляза леки промени. Според „Галъп”, ако изборите бяха към края на август, БСП отново щеше да бъде първа политическа сила и да реди кабинет с 21, 7% подкрепа. За ГЕРБ вота си биха дали 17, 5% - срещу 16, 9% от юлското изследване на „Сова харис”. През август подкрепата за ДПС е 6%, а за реформаторите – около 7%. Последната цифра основателно буди съмнения, защото ако наистина се отиде на избори до края на годината, реаниматорите на дясното едва ли биха представили вече готова и хомогенизирана формация – партийното строителство не е шега работа. Да унифицираш и обединиш отломки от политическата сцена, не смогнали да преодолеят 4-процентовата бариера само с идеята, че „заедно можем повече” и всичкото това в спешни срокове, е прекалено оптимистично. Изводът е, че предсрочни избори ще възпроизведат копие на сегашния парламент, а протестиращите и заинтересованите партии в сянката им искат точно обратното.

Изследването на „Галъп” от август т.г. сочи, че за избори сега и веднага се обявяват 15%, вот до 6 месеца – 17%, а 19% от анкетираните смятат, че най-подходящото време за предсрочен вот е датата на евроизборите. Обаче 24% настояват кабинетът на Пламен Орешарски да изведе мандата си до финал и тогава да се тича до урните.

Юлското проучване на „Сова харис” регистрира, че 62, 5% от запитаните се обявяват за диалог между протестиращите и правителството с цел намиране на решение за изход от създалата се ситуация. Очевидно в процеса на своето развитие протестът създаде и съмнения в своята целесъобразност. Широката общественост виждаше изхода в диалога и намирането на консенсусно решение между различните страни. Кои гласове чува обаче президентът Плевнелиев, започва да се долавя все по-отчетливо – кръгът „Капитал” и Иво Прокопиев си имат високопоставен говорител в негово лице. А че той демонстративно е загърбил ролята си на обединител, е огромен проблем. За всички.

Жегите разредиха протестите, дежурстващи групи продължават да кряскат в столичния център, докато лидерите на недоволството правят тен по плажовете. Поддържането на огъня обаче не дава смисъл на искането кабинетът да падне мигом. Оставка сега и веднага съвсем не гарантира лъвски скок над 4-те процента на обединените малки, нито смяна на сегашната пленарна картина. Още повече, че няма нов Изборен кодекс, който да ремонтира стореното от И.Ф. и авторски колектив. Гаранция, че от старото русло излизане няма да има. В „новото дясно” обаче гласовете звучат крайно бодряшки, да не кажа наивно. И никой от гневната улица още не е припознал в коктейла от идеологии там своята, и не се е заредил с мерака да ги прегърне и подкрепи. Откъм тази разноидейна и грапава смес не се е чуло никакво послание или позиция по отношение на протестите в Турция и думата Таксим сякаш е табу. Защото ще изгубят малкото хора зад Касим Дал и проформа-лидера на НПСД Корман Исмаилов. Нали те са приятелите на турския премиер Ердоган, приятеля на Бойко Борисов. А дали няма да се окажат троянски коне, от които да изскочат бойците на Бойко право в крехката крепост на реформаторския блок, може само да се гадае.

Оставка веднага означава президентът Плевнелиев през три месеца да се поти в търсене на честни, свестни и известни, незаписвани в никакви тефтерчета, за поредния служебен кабинет. Или хората с тефтерчетата да му ги подсказват и налагат заради собственото си удобство и интереси.

Макар да няма конкретни заявки от бунтарския площад, не вярвам някой да иска избори до дупка и денонощни пърформанси на площада. А и тарифите на спонсорите за платените викащи със сигурност ще се сринат, или просто ще спрат кранчето. Не вярвам и че на избирателите на ГЕРБ им харесва да си стоят непредставени в парламента не по тяхна, а по партийна воля.

Еврокомисарят г-жа Рединг настоя за диалог у нас. Мисията обаче е невъзможна – няма го опозиционният лидер, който да излезе пред протестиращите и да бъде припознат от тях като техен водач. Президентът Плевнелиев или оглушително мълчи, или казвайки понякога по нещо, чертае лични намерения и обвързаности. А протестиращите упорито отказват да влязат в диалог с управляващите, те предпочитат да разговарят със себе си, не и да мислят за утре. Езикът на омразата и безидейното крещене не могат да родят алтернативата. Ако отцепниците от ГЕРБ с техния партиен проект и новата ромска партия са по-добрият път, по-добре площадът да е пуст. Протестите без кауза не могат да сменят системата. Оставка и власт - не на всяка цена. Защото в задкулисната война на олигархичните кръгове прецаканите ще сме пак ние.

Протестиращите не искат да осъзнаят, че всъщност са маши в ръцете на господата с парите и интересите. И продължават да си харесват държавния глава такъв – част от олигархията и част от проблема.