Украинското „приключение” на ЕС

Васил Маргаритов

Украйна се готви да стане асоцииран член на ЕС, което е нов вид приобщаване и не предполага рисковете от обвързването посредством пълното членство. Няма да е пресилено ако кажем, че именно несполучливото ускорение при приемането на България и Румъния беше един от решаващите фактори, поради които бе разработен механизмът на асоциранато членство. Подобен механизъм за асоцииране може би ще бъде предложен впоследствие и на Турция.

В същото време Русия демонстрира нескрита ревност и безпокойство от факта, че Украйна няма да е член на общия Митнически съюз, който включва някои от бившите съветски републики – Русия, Беларус, Казахстан и Армения. Защото Украйна не може да е едновременно асоцииран член на ЕС и в същото време да е част от опита за създаване на съвсем нова икономическа зона с водещата роля на Москва. Нещо повече – немалко руски коментатори открито заявяват, че Украйна рискува да загуби Русия като естествен пазар за своя износ, докато в същото време украинските стоки имат съвсем минимален шанс да „пробият” на Запад и да донесат реална икономическа изгода за страната.

Всички тези предупреждения обаче звучат не особено убедително, защото се отправят на фона на трайно забавяне в стопанския растеж на Русия и на фона на трайно нарастващите критики към икономистите в правителството, които явно не могат да осигурят обещаните 6% ръст на годишна база. При тази ситуация предупрежденията от страна на Кремъл се оказват недотам интересни за украинците, които гледат все повече на Запад, към брюкселската бюрокрация. И това е разбираемо – като се изключат подземните ѝ богатства, съвременна Русия едва ли може да претендира за износ на икономическа експертиза.

В същото време все повече се задълбочават и проблемите във вътрешен план и Русия попада в наистина деликатна ситуация по отношение на реформите, които отдавна трябваше да извърши и които все не успява да извърши. Това е съществен риск, защото продължаващият икономически спад неминуемо ще доведе до стъпаловидна девалвация на рублата. Международният престиж и обществената поддръжка към управлението ще пострадат.

Работата е там, че най-голямата по територия държава в света живее изключително от износа на въглеводороди – нефт и природен газ. Експертите отдавна предупреждават, че ако не се преструктурира икономиката чрез така нареченото „заместване на вноса” и Русия не започне сама да произвежда някои от скъпите импортни позиции, без които стопанската ѝ система не може да функционира, то при трайни негативни тенденции в световните цени на газа и на петрола може да се стигне до сериозни катаклизми, каквито обществено-политическата система на Русия по правило преживява болезнено и непродуктивно.

Новосформираният украински елит обаче не иска сближение с Русия. В същото време обаче никой не забравя, че Украйна няма собствени нефт и газ, а новото европейско семейство обещава много предимства, но не и енергийни доставки. Нещо повече, без руския природен газ самата Европа не би могла да съществува нормално. Така че зависимостта е взаимна – европейците не могат без руския газ, а руснаците не могат без парите от износа на газ.

В цялото това дебнене има и чисто военно-политически момент, който съвсем малко се озвучава напоследък, но който е повече от очевиден. За руснаците асоциирането на Украйна към ЕС означава (рано или късно) бази на НАТО на Кримския полуостров и в близост до границите на Курската област. Толкова близо неруски оръжия до Москва и до Баку не са стояли от 1942 година насам.

Европейците обаче също не надуват фанфари за асоциирането на Украйна, защото осъзнават предизвикателствата. Да, не е лошо да добавиш 45 милиона потребители към общия си пазар, но в същото време може да ти се наложи да спасяваш още един нереформиран и неконкурентоспособен новобранец. Нещо повече – откъм Германия вече се дочуват ясни декларации, че парични помощи за Украйна засега не се предвиждат. А това е сигнал към България и към Румъния, които все повече ще бъдат разглеждани в категорията на „не съвсем пълноценни членове”, когато става въпрос за отпущане на пари.

Европа се притеснява също така и по отношение на пазара на труда. Цигани и бедни роднини от Източна Европа могат да наводнят чистичките европейски градове, които и без това не знаят как да решат проблемите на крайните квартали с турски и арабски гастарбайтери. Когато към това се добави и бежанският проблем, който все повече се разраства, то картината става съвсем объркваща. Прокламираните до момента европейски ценности не позволяват открита дискриминация на работната сила, но европейските работодатели от друга страна нямат нищо против да плащат по-ниски надници. Проблемът е, че гастарбайтерите, бежанците и имигрантите идват със своя собствена култура и система от ценности, като с годините неотменно и постепенно стават част от обществото и така идва денят, в който ще им се наложи да споделят отговорността за властта в своята нова родина, което е съвсем естествено. Така че въпросът е кой кого ще интегрира – може би (според Цветан Тодоров) вече е дошъл редът на „новите варвари”?

Този въпрос неотскоро притеснява старите, утвърдени елити на Европа. Защото ги отклонява от решаването на други, не по-малко важни задачи. Преди всичко на хоризонта се задава буря, която изиска смяна на модела на мислене, на понятия и на парадигми. Става дума за новата световна фаза, която настъпва заедно с (или след) края на глобализацията. Двуполюсният свят на Студената война вече е в историята, но опасностите пред човечеството не са намалели. И този път заплахата не е само от страна на идеологически зомбита с ядрени бутони в ръцете, каквито винаги ще има, а от капаните на собственото ти структурно развитие.

Проблемът, нека да повторим, се илюстрира в това, че разликата между средното ниво на потребление и между средното ниво на доходи в европейските домакинства отдавна е „на червено” и вече достига 15%, а някои споменават дори 20%. Само за сравнение – в двадесетте години на миналия век тази „ножица” е била 10%, а в навечерието на Втората световна война безработицата в Европа е била на същите нива, каквито имаме в момента.

Историческите аналогии са опасно нещо – понякога замъгляват анализа, но въпреки това не можем да се отървем от тях. Защото истината е, че икономиките може и да отлепят някой процент и да мръднат нагоре, но същностната криза е в модела на Европейския съюз и в огромния риск Старият континент да обособи в центъра си едно затворено производително ядро от държави като Германия, Франция, Холандия, Белгия и още някой друг „каролингски” член, които – ако успеят да постигнат реален ръст, а не само профицит в бюджетите си – ще стимулират втората линия на санитарен просперитет – Чехия, Полша, Испания, Португалия и други подобни – но може би вече не и Гърция.

А на трето място ще останат приетите „по милост” и поради геостратегически съображения – такива като България, Румъния, Украйна, а скоро може би и Молдова. Тези държави, загубили голяма част от суверенитета си, ще загубят и възможността за самостоятелно икономическо развитие и на практика ще компрометират първоначалната идея за „кохезия” на европейските страни-членки. А това ще е социално-политическа катастрофа. Успокоителното е, че това все пак е само хипотеза.

Защото Европа не трябва да забравя, че нейните изконни ценности, които всички така обичаме да прокламираме, се оказаха слаба защита пред изпитанията на историята. На върха на Великата депресия след 1929 год. на пръстите на едната ръка мотат да се изброят онези европейски държави, в които не е имало авторитарни и недемократични режими. Не е имало например в Чехословакия, във Франция и в Швейцария. Но дори в една Великобритания са съществували достатъчно ясно изразени профашистки настроения сред аристокрацията и сред някои от политическите сили. А полутоновете в управлението не променят основния извод – щом новите национал-популисти във властта започнат да печелят политически територии, то здравият разум търпи поражения. А когато младежката ти безработица надвиши 50% (както е сега в Испания), то жертви на популизма и на безотговорните послания винаги ще се намерят.

Ето защо асоциирането на Украйна ще бъде крайъглен камък за това как Европа е готова да се бори с предизвикателствата на съвремието. Нова територия, нова демография, нова пазарна ниша – това несъмнено е геополитически успех за ЕС. Но още след първата чаша шампанско ще трябва да се решава въпросът за новия статус на средното европейско домакинство. Не са малко зоните, в които дълговете на обикновените хора застрашително се увеличават, а тези дупки вече не могат да се запълват посредством старите схеми на кредитиране и на бюджетно субсидиране, защото пазарите не могат да се разширяват повече. Това е посланието и поуката от глобализацията. Така че рано или късно сметките ще трябва да се плащат. Британското правителство вече предупреди, че следващите поколения ще живеят сравнително по-бедно от родителите си. Това означава, че на този етап единственото, което сме постигнали, е че сме бръкнали в джоба на децата си и сме ги натоварили с дълг, който те не са консумирали.

Така че в чисто статистически план приобщаването на Украйна влошава средните характеристики, които са лош атестат за съвременна Европа. Няма как да искаш налагане на цивилизационни ценности, когато 80% от населението ти е без пари и се бори за оцеляване. Няма как да разширяваш границите на Европа, а в същото време да продължава разслоението между половин процент свръх-богаташи и останалите безправни граждани, множество от които честно се трудят, но затъват в дългове и получават прозвището „работещи бедни”, което напълно отговаря на истината.

Така че Украйна може да се превърне в онази събдовна причина, която да накара управляващите най-сетне истински да се замислят, да почистят паяжината на дребните сметки и да формулират целите на мира и на просперитета, за което всъщност сме ги избрали – независимо от политическата им окраска. Защото с неумолима последователност Европа отново е изправена пред дежурните си предизвикателства, само че този път в едно ново и различно столетие. А дали ще се повтори ли нещо от старото?

* * *