Малко за бъдещето на Украйна

Емине Гюлестан

Целият свят в момента е футбол. Но покрай футбола светът забравя за драмата в Украйна, Сирия, а сега и в Ирак. Украйна не спира да се търкаля като топка надолу по склона. Избирането на новия президент, което от своя страна цели легитимация и нормализация на ситуацията, изглежда е по-скоро едно добро пожелание. Избраният на 26 май 2014 г. Пьотр Порошенко, печели 55,7% от гласовате. Шоколадовият бос, както е наричан в родината си няма да признае нито Крим нито референдума в Донбас. Президентът обаче, направи заявка за диалог с Русия, но при изричното участие на САЩ и на ЕС. Същевременно в своята реч в нощта на изборите новоизбраният президент заяви „85% от украинците подкрепиха европейския избор на Украйна.

Днес реализацията на европейския курс, европейския стремеж на Украйна е изключително важна. Всичките клонове на властта трябва да се ръководят в своята дейност от тази решителна воля на Украйна“[1]. В този ред на мисли се очаква и подписването на споразумението за асоцииране с ЕС на 27 юни, което се счита за първопричината за края на „ерата“ на Янукович. Но наред с тези заявки остава конфликтът в Източна Украйна, където всеки ден се съобщава за убити и ранени не само пара-военни, но също така и за загинали цивилни.

Порошенко ще бъде ли спасителят на Украйна е въпросът, който мнозина си задават. Той не само трябва да се справи със сепаратистите в Източна Украйна, които обявиха двете области за автономни републики, да овладее последствията от анексирането на Крим, но също така да възвърне доверието на хората в Украйна и да стабилизира икономически страната. Като последното е в пряка зависимост от Руската Федерация и това прави диалогът между двете държави задължителен, защото Русия е тази, която ще може да сложи край на напрежението. Постоянната игра на стражари и апаши, струпването на Руски войски по източната граница на Украйна, сепаратистите в Луганска и Донецка област, както и доброволческите отряди от трети страни, са началото на една дълга агресия, като до сега според АФП са убити над 320 души. По всичко изглежда, че каквото и да се направи Украйна няма да бъде вече същата. Крим никога няма да бъде върнат на Украйна обратно. Делението на про и анти Русия ще продължава да се задълбочава. Историческите особености на държавата, често са изтъквани от анализаторите, като разделителна линия, която лесно не се размива. Тя е като мотив за това, което Русия прави в момента, а именно използва всякакви начини да задълбочи още повече кризата.

В тази картинка обаче се намесва и един доста интересен през последните години енергиен проект, а именно Южен поток. За никого не бе тайна, че амбициозният проект цели да заобиколи Украйна, предвид кризата във взаимоотношенията, която беше настъпила преди няколко години. Тогава Русия спря газта. От този момент нататък Украйна се опита да се освободи, колкото се може повече енергийно от Русия. След като Крим вече е част от Русия, така изглежда няма нужда тръбата да минава по дъното на Черно море, което означава че най-вероятно може да заобиколи България. В този сложен енергиен, икономически и геополитически пъзел обаче, самата Украйна е най-безпомощна.

Първите по-конструктивни действия бяха подети от президента Порошенко, когато обяви прекратяване на огъня едностранно. Въпреки това, имаше неколкократно атаки от страна на сепаратистите. На 21 юни Порошенко представи план от 14 точки, за прекратяване на насилието в източните райони на страната. Планът бе определен от Лавров като „ултиматум“. Путин от своя страна заяви, че обявеният „мирен план на Порошенко не трябва да има характер на ултиматум спрямо опълченците. Откриващата се възможност с прекратяване на бойните действия трябва да се използва за започване на конструктивни преговори и постигане на политически компромиси между противоборстващите страни в източна Украйна“[2].

Категоризирането на плана като ултиматум е по-скоро крайна реакция, имайки предвид думите, които използва Путин, като опълченци например. От друга страна това, което предлага украинският президент е стандартно, а именно: „прекратяване на огъня, амнистия за бунтовниците, които не са вършили тежки престъпления, създаване на нови работни места, възстановяване на разрушените жилища на хората, пострадали по време на бойните действия. Онези от сепаратистите, които доброволно предадат оръжието си, ще могат безпрепятствено да напуснат Украйна, ако пожелаят. Настоява се и за освобождаване на всички заложници. Предвижда се също създаването на 100 км буферна зона на украинско-руската граница и гарантиране на коридор, по който да могат да се изтеглят руските и украинските наемници.“[3]

По интересният момент обаче е заявката за децентрализация на двете области. В своята реч, в нощта на изборите Порошенко назовава някои от намеренията си за разрешаване на кризата, като обещава именно децентрализация и „свободно ползване на руски в региона.“[4] Тази заявка е заложена в 14-те точки, като президентът „се отказва от възможността да назначава губернатори и районна администрация. Ще бъдат проведени местни избори, а избраните депутати ще формират съвет, който на свой ред ще сформира изпълнителен комитет. Част от държавните данъци ще остават на разположение на областните власти. Руският език ще бъде защитен чрез конституционни промени.“[5] Силната децентрализация обаче е опасен феномен. Силната децентрализация на властта, означава де факто федерализиране на самата държава. И ако направим един паралел с Босна и Херцеговина можем спокойно да кажем, че това не работи. Силната децентрализация е повод за още по-голямо разединение и практически ликвидиране на работещите механизми на държавните структури. Защото проблемът, не е че те де юре ще останат като част от Украйна, а де факто ще бъдат като една Република Сръбска, която е една от най-големите пречки пред каквито и да е било реформи за Босна и Херцеговина.

А защо са важни реформите, защото Украйна трябва да направи своя избор, защото президентът ясно заяви, че ще подпише споразумението с ЕС(? Защото другият път би бил Украйна вечно до бъде придатък на Русия и по-скоро да влезе в Евроазийския съюз на Путин. Така или иначе бъдещето на Украйна, по всичко личи, че ще повтори сценария на Босна и Херцеговина. Държава, където гражданите нямат консенсус, където всяка една стъпка към реформа може да бъде спряна от другата страна, която тъне в икономически хаос и която е заложник на външни упътвания. Може и да не се стигне до тези размери. Но истината е, че колкото повече продължават военните действия на територията на страната, толкова по-малка е вероятността от разумно разрешение на конфликта.

ЕС и САЩ обещават заеми и дългове, но това едва ли е достатъчно за да може страната да се оттласне поне малко. Украйна ще бъде една зле функционираща федерална държава, която ще трябва да се съобразява с желанията на Путин, докато Путин държи Кремъл.

[1] http://pan.bg/view_article-62-23201-Ukrajna-izbra-svoq-nov-prezident.html

[2] http://btvnews.bg/article/svetut/putin-podkrepi-s-osobeno-mnenie-mirniya-plan-na-poroshenko.html

[3] http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4150130

[4] http://www.bbc.com/news/world-europe-27749395

[5] http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4150130