Четвърт век мълчание

Изминаха 30 години от началото и 25 години от края на т.н. „възродителен процес”. Четвърт век след това настъпва пълно мълчание, сякаш нищо не се е случило. Нито има осъдителни присъди, нито завършили разследвания, нито един осъден. Въпреки убийствата. Въпреки безчинствата. Въпреки унижаването на 1.5 милиона от българския народ. Нищо! При това нищо, загърнато в удобно мълчание. Въпреки че още от 1990 година ДПС постави този въпрос, още докато „героите” бяха живи – онези секретари, членове на пролитбюро на БКП, които са подписали това решение. Областните секретари на БКП, които изпълняваха заповедите „отгоре” с особена жестокост.

Въпреки публикуваните секретни протоколи от заседанията на секретариата на ЦК на БКП и политбюро, въпреки хилядите документи и доказателства. Осъдени няма. Няма и да има. Но тепърва да се съдят тези политици и бивши партийни функционери е безсмислено. Повечето отдавна са мъртви. Въпросът не е само в липсата на присъдата, а в паметта. Защото това ужасяващо престъпление, макар и неосъдено, трябва да се помни и да се знае, за да не се повтаря.

През есента на 1945 година в Германия започна Нюрнбергския процес, който осъжда нацизма в райха и геноцида срещу евреите. Един от подсъдимите е Роберт Лей, той се самоубива малко преди началото на процеса, но независимо от това името му фигурира сред подсъдните. Мартин Борман, личен секретар на Адолф Хитлер, друг от подсъдимите, също е съден, въпреки че не е известно дали е между живите. Друг, оневинен по този процес, Франц фон Папен, канцлер на Германия, през 1947 година е оправдан, но месеци по-късно е отново подсъден в Германския денацификационен процес и осъден на осем години тежък физически труд. Въпреки че по това време е на 68 години. За да се помни. За да се знае и не се забравя.

Международният трибунал в Германия заседава малко повече от година и започва за по-малко от шест месеца от края на войната, а първият списък на обвинените е публикуван на 29 август 1945 година – по-малко от четири месеца от капитулацията на Германия. При това съдебният състав се състои от магистрати от Великобритания, Франция, САЩ и СССР. Въпреки острите идейни и политически разногласия, те успяват за четири месеца да изготвят списъка на престъпниците, да представят техните обвинения и насрочат още през същата година заседанията на процеса - на 20 ноември 1945 година. Документите на процеса са публикувани в цял свят, на повече от 100 езика. За да се помни, не се забравя и не се повтаря. От тогава минаха точно 60 години. И още се помни, знае и стана част от законодателната практика на много наказателни кодекси в Европа, Америка, Африка и Азия. И сега антисемитизма и гоненията срещу ромите се осъждат по най-строг начин. Така е в победена Германия, в анексирана Австрия, в победила Франция. А как стоят нещата в победена България?

Никак. Т.н. „възродителен процес”, съпоставим по престъпно деяние, но не и по мащаби, разбира се, с националсоциализма, все още няма дори памет за него. На няколко пъти ДПС се опита да внася законодателни промени, които да криминализират това деяние, които така и не са приети. Все повече се чуват гласове, които оправдават това престъпление, омаловажават неговите последици, а така убийствата, разделението на нацията, сегрегацията на едно или друго малцинство – етническо, езиково, културно или религиозно. И то тези гласове не се чуват само от днес, чуват се отдавна, от преди повече от 10 години. И стават все по кресливи, все по-настървени и все по обществено чуваеми.

През 2003 година в България за пръв път беше издадена „Майн кампф” - основният „труд” на Адолф Хитлер. Тогава Лютви Местан, по това време заместник председател на парламентарна група на ДПС, в едно свое изказване пред парламента предупреди за опасността от това явление. Никой не го чу. Така беше много удобно. Разследванията не стигнаха до никъде, осъдени нямаше, дори и оправдани нямаше. Нещо повече – нямаше и прокурорски обвинения. Глас в пустиня. Същата година излезе и сборникът с документи „Истината за възродителния процес”. Прокуратурата тогава си затвори очите. Няколко години след това се появи „Атака” със силно антитурско, антисемитско и антиромско говорене. Тази партия е вече 10 години в парламента. А от миналата година тя си има и идеен близнак – Патриотичния фронт. И тя е в парламента. Общо двете крайно националистически формации разполагат с общо 30 места от 240 депутати в парламента или близо 12% от всички гласували. Това е повече от твърде много. Това е опасно много. Точно поради тази причина още сега, още преди лятото на 2015 година трябва да се криминализират старите и нови форми на сегрегация, при това с работещи текстове от Наказателния кодекс. Така че вече да няма пречупени кръстове по синагогите, осквернени джамии и поругани гробища или нацистки сборища на скинхедс, преобразувани като футболни агитки.

Но и това не е достатъчно. Особено важно е тези особено опасни престъпни деяния като „възродителния процес” да влязат в учебниците по история. Да се обяснява кой го е провел, кои са главите виновници, кои са загинали, колко стотин хиляди са прогонени и колко човешки същества са поругани. Учебниците ни по история гузно премълчават тази трагедия, сякаш нищо необичайно не се е случило. В един-два учебника се споменава (в един ред, с не повече от две думи), че тогава е ставало нещо, но без да се обяснява или поне осъжда това престъпление. И така у младите не се формира активна историческа памет. Целта е забрава. Пълна амнезия! А паметта предпазва от повторение на историята в един или друг вид. Ако тази памет не стане част от познанието, можем да не се съмняваме, че при някой от следващите парламентарни избори крайните националисти могат да имат и мнозинство в парламента. И тогава историята на Германия от 30-те и началото на 40-те години на миналия век може да се повтори в България. А от това по-страшно няма.