Възродителният процес-горчиви спомени

Исмаил Кабак

Какво е да живееш 42 години с болката, със срама, с огорчението, с чувството за безнаказаност? Какво означава за един родител, детето му да се срамува да признае потеклото си? Какво е чувството, когато чуеш от съселяните си, че надгробната плоча на майка ти е била разрушена и че държавната машина ще ти позволи да я издигнеш отново, само ако смениш имена й с християнски? Какво е чувството да живееш знаейки името на милиционера, убил брат ти по време на протеста в центъра на селото, против насилствената смяна на имената и да знаеш, че не можеш да очакваш справедливо наказание за виновника?

С отговорите на тези въпроси живеят българските мюсюлмани, с този белег от Възродителният процес са израснали децата им. Три са големите етапи, в които над българските мюсюлмани бе извършен геноцид. Да, геноцид, защото хората са били малтретиран, по признак религия и етническа принадлежност. Заради имената им, живота им е бил в риск, а някои от тях дори го губят. Над 850 000 души са с насилствено сменени имена, броят на жертвите е 72, а болката на хиляди хора остава жива и днес. Потъпкването на основните човешки свободи беляза всеки един от тях, независимо от социалният му статус, на колко години е и къде живее.

В момента като че ли живеем в четвърти етап, когато все още в държавните институции мюсюлманите трябва да бъдат идентифицирани по няколкото си имена- турско, българско, рождено, наложено, сменено… Имена, които за българските мюсюлмани имат значението на номерата на евреите в концлагерите, имена на срама, на унижението. Най-страшното днес е може би досадата, с която се говори за тази насилствена асимилация: „Няма ли най-накрая да се приключи с дебата за Възродителният процес. Вече 25 г. минаха. Какво толкова е станало, те доброволно са си сменили имената и дори сега си стоят с българските?“ . Много неща са се случили, за да стигне до момента, в които брат и сестра да с едни и същи родители, но с различни бащини и фамилни имена - български и турски. Първият етап е през 50-те години на миналия век, етап с по-скоро разузнавателна цел. Тогавашната власт, в лицето на Тодор Живков и комунистическата партия, избират да изпробват кошмарният си план за заличаване на етническите, религиозните и общо човешки свободи в Благоевградския край.

Всички жителите от селата и градовете в региона са били привиквани в тогавашните Градски и Окръжни Съвети и милиционерски отдели, в който са били заставени да подпишат молба с думите: „Ето тук има една молба, че искаш да ставаш българин! Избери си българско име! Ако не си избереш сам, ние ще ти сложим, но и бой ще ядеш!“ Без да им дават каквито и да било обяснения, на предварително попълнени молби, мюсюлманите са били принудени да се подписват, дори и с пръстови отпечатъци. Колкото до имената на децата и учениците, те са били сменени в училищата, без власт имащите дори да се допитат до родителите им.

За комунистическата власт това се оказва изключително трудна задача, тъй като местното население се бунтувало и е имало вероятност напрежението да ескалира. В продължение на близо 20 г. БКП се подготвя за един о най-разрушителните си удари срещу единността, сплотеността и здравината на българския народ. За тези години, целият държавен апарат е водел подготвителна политика, с цел смачкване на протестните нагласи. Този период, също така може да се определи и като периода на квотите. В българските училища – основни, средни, полувисши и висши, мюсюлманите от различните региони са били приемани дори с по-нисък успех, на квотен принцип. По този начин, в отделни единици биват вписани идеите на комунистическа пропаганда, защото за да се извърши такава огромна насилствена асимилация, е било необходимо част от тези действия да бъдат извършени от новите християни, предали потеклото си. Необходимо е било и време за мобилизиране на войската, която в продължение на няколко месеца остава в Родопа планина, обградила всички села.

Един от най-тежко пострадалият регион от жестоката „асимилация“ на мюсюлманите в България е родопският. В началото на 70-те години, от село на село се разчува мълвата, че отново започнала държавна акция за смяна на имената. Не всички приемат мълвата за истина, но с всеки изминал ден, напредващата крачка на военният ботуш се чува все по-силно. През 1973г. мъжете от селата в Родопите се крият с дни, а в някои случай дори с месеци в гората. В това време, от страх жените останали в селото спят с брадва за вратата. Когато изпратените от държавната власт „възродителни комисии“ влизат в някое село, настъпва истински ад. При отказ на жените да свалят кърпите от косите си и да сменят облеклото си, дрехите с които са били са били скъсани още докато са на тях, и при повторен отказ са ги водели с конвой да се къпят през зимата в язовира с дрехите, щом упорстват за шалварите си. За да избегнат безкрайно унизителният и насилствен акт, възрастните хора са се криели в скринове и плевни, но с помощта на кучета, милицията бързо ги откривала.

На хора с турско-арабски имена в магазините е били забранено да се продава хляб и други хранителни продукти. Младите мъже не са били взимани в казармата, а са били пращани в мините. На семействата, в които жените са били със забрадки са били гонени от работа и по този начин са оставени без препитание в продължение на месеци. Много от джамиите са били разрушени, а тези, които са били запазени, са служели за плевни на конете на конната полиция. В периода на т. нар. „Възродителен процес“ са били забранени всякакъв вид религиозни празници и погребения. Цинизмът на тогавашната власт стига до там, че при погребение на мюсюлманин се изпраща комисия, която да провери дали покойника е с костюм, дали е закупен ковчег ( в разрез с мюсюлманските традиции) и дали погребалната церемония не се извършва по ислямските канони.

Жителите на село Корница прекарват трите най-студени зимни месеци, януари, февруари и март, на площада в селото. Цялото село е нощувало навън, в знак на протест, в знак на апел за помощ, в знак на опит за запазване и съхранение на свободата. На 28 март, с. Корница, преживява най-големият си кошмар, кошмар от който все още не могат да се събудят. Привечер антихуманните действия започват първо служителите на противопожарната охрана, като заливат събралото се множество на площада с вряла вода. След тях на ход са милицията, която започва първо с жестоко удряне и ритане по селяните, след което продължава с куршуми. Убити са четирима души. Жестоко пребити са стотици. Поне 10 човека още същата нощ са изпратени по затворите. Осквернени са гробищата и религиозни храмове. След като, така чаканата помощ и търсена закрила остава само блян, българските мюсюлмани се предават и започват да подписват молбите за смяна на имената без дори да прочетат новите си „български“ имена. Събитията от 1973 г. вдъхват увереност и кураж в управляващите тогава комунисти и те разчитат разгрома на мюсюлманите в Родопите, като даване на зелена светлина за по-ефективни действия срещу мюсюлманите в цялата страна.

Така се стига до „Голямата екскурзия“. През 1984 г. Централният съвет на Българската комунистическа партия, взима решение, с което всички български мюсюлмани и етнически турци, са задължени да се откажат от собствените си имена, като ги сменят с български. Официално се забранява употребата на турски език. Т. Живков открито заявява позицията си, относно български мюсюлмани, а именно, че поне 100-150 000 души трябва да бъдат изселени в Турция. През 1989г. от юни до август, плановете на Живков се стават реалност, още повече, че броят на изселените е повишен многократно- за три месеца, в натоварени с покъщнината си на каруци, коли и камиони 360 000души, които са принудени да избягат от домовете си.

За реализация на тази мащабна акция са били използвани същите методи и подходи от 1973г., но този път, акцията е била проведена в цялата страна. С още по-голяма жестокост забрадките са били свалени, надгробните плочи са били разбити, униженията на работното място и в училищата стават нетърпими. Вече забраната за продажба на хляб в магазина на хора с турско-арабски имена, е в сила в цялата страна. Комисии проверяват дали покойниците са облечени в костюми при всяко едно погребение. В стремежа си да запазят и малко останала семейна гордост и чест, мъжете отново бягат в гората, но този път там ги очаква въоръжената армия на Народна Република България.

По време на целият Възродителен процес, българската армия е мобилизирана и воюва срещу своите братя, сънародници, съученици, приятели мюсюлмани. Жестокостта срещу жителите на с. Корница се пренасят във всички краища на страната. Масови побой над мюсюлманите в България е имало и в с. Медевец, Свищов, Сърница, Кърджали, Дулово, Сатовча, Разград и др. На някои места се стига и до кръвопролитие… за едното име, за едната религия, за едната чест!

Но не пролята кръв и поругано достойнство разклаща комунистическият режим, настъпилата финансова криза след гоненията, изостря негативното отношение от страна на етническите българи към БКП. По данни на Държавната спестовна каса „Новите българи“ (както ги нарича Т. Жвков) само за месец юни 1989 г. са изтеглили над 900 млн лева, освен това „новите българи“ закриват и близо 170 000 влогови сметки.

Изселниците оставят около 200 000 работни места свободни. Над 4 000 къщи във вече обезлюдените райони са изкупени на безценица. БКП е безсилна да се справи с тежките икономически последици в смесените райони. Държавата е пред банкрут. И ако след години стабилното финансово положение на страната е възможно да бъде възстановено, честта не би могла. Затова се говори и до днес за този престъпен акт срещу мюсюлманското малцинство в България. Говори се защото раната все още е отворена. Рана, в която угодно бъркат националистически партии и организации. На всяко семейно събиране, всеки от членовете на семейството споделя за болката си, причинена му от Възродителния процес. Болката от унижението, поруганата чест, разбитите надгробни плочи.

Къде се е чуло и видяло живи мъртви да наказват? Къде се е чуло и видяло щом искаш да останеш с шалвари да те хвърлят в язовир през зимата? Къде се е чуло и видяло да ти забранен хляба заради името? Тук в родината ни. И да, болката им е още там, докато си казват турско-арабските имена, някак тихо, като че ли да не ги разкрият…