Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

Битието на хамелиона

PrintE-mail

There are no translations available.

Емине Гюлестан

Преди точно един месец, на 17 април партия АТАКА отпразнува 10 години от създаването си. АТАКА, която първоначално влезе в 40-ия парламент, беше създадена като коалиция от националистически партии, известна още като Национално обединение „АТАКА“. На парламентарните избори 2005 година, обединението АТАКА включва: Национално движение за спасение на отечеството (НДСО), с лидер Илия Киров, Българска национално-патриотична партия (БНПП), с лидер Петър Манолов, партия Атака, с лидер Волен Сидеров, партия Нова зора, с лидер Минчо Мънчев Минчев, Съюз на патриотичните сили „Защита“, с лидер Йордан Величков (НДСО – сега в коалиция ПФ).

Като само първите две партии са регистрирани в ЦИК, което допринася за раздори след изборите заради разпределението на партийната субсидия. В крайна сметка лидерът на коалицията Атака, успява да регистрира своята партия Атака и да се разграничи от другите партньори в коалицията. Коалицията има 21 народни представители, а след множество скандали парламентарната група на „Атака“, към юни 2006 г. има само 13 депутата. Разбира се, този епизод с намаляването на депутатите, с появяването на отцепници, вътрешнопартийните скандали, разводи и раздори са неизменна част от политическото съществуване на партия Атака, която е един па особен пример за политическа партия.

Атака е пример за несистемна партия, чиято идеология се базира на национализма, антиглобализма, ксенофобията, антисемитизма, хомофобията, ислямофобията и в последно време силен уклон към русофилията (впрочем та никога не и е била чужда). Мнозина анализатори определиха появата на Волен Сидеров и Атака, като феномен, но истината е, че нишата на крайните националисти рано или късно щеше да бъде запълнена от някого. Феноменът на 2005 година, успя дори да стигне до втория тур на президентските избори през 2006 срещу Георги Първанов. И от тогава насетне всеки път, когато анализаторите предричат невъзможността Атака да не успее да влезе в парламента, се случва чудо и партията отново е там.

Но от къде тръгва всичко. В началото на 2000 година на книжния пазар в България, навсякъде може да се види продажбата на една особена книга, а и менно “Моята борба” на Хитлер. Книгата веднага влиза в новинарските емисии, като предизвиква множество дискусии дали и как се разпространява свободно на българския пазар. Издателството на книгата е “Жар птица”, което по-късно се преименува на “Жарава 2000”. В търсене името на издателя, попадам само на една дописка, където се споменава името Галин Йорданов, който е главен редактор на наследника на “Жар птица”, “Жарава 2000”. Самият Галин Йорданов е писал доста дълго време за партийния вестник Атака, където също така е представял и своите възгледи събрани в сборника “Зад фасадата на българския преход”, издадено от същото издателство. В тази връзка първата книга на самия Волен Сидеров “Бумерангът на злото” е издадена именно от “Жарава 2000”. Която книга също предизвика реакции от гражданската и от академичната общност.

На проведената в СУ "Св. Климент Охридски" (13 март 2002 г.) кръгла маса, посветена на ползата и вредата от издаването на нацистка литература, Антонина Желязкова от Международния център по проблемите на малцинствата се обръща към Галин Йорданов с думите: ”Ако искахте просветителски да си сложите добър етикет на издатели на забранена литература, не трябваше да издавате "Бумерангът на злото". Тя окачестви книгата на Сидеров като апология на омразата към цялото човечество с ясно изразен "панправославен фундаментализъм в тежка форма". Според Желязкова, книгата е подсъдна.” (http://www.kultura.bg/bg/article/view/6608). Но погледнато ретроспективно, книгата на Сидеров идва в момент, в който почвата е подготвена предварително от гореспоменатото издание, включвайки заглавия като “Моята борба”, "Фашистката революция", "Сянката на Цион" и други подобни, а по-късно ”Жарава” издава речите на шефа на нацистката пропаганда - Гьобелс. Проф. д-р Алберт Бенбасат (български филолог, професор по книгоиздаване) прави кратък анализ точно върху споменатото издателство. Според неговите думи през 2001 г. едно неизвестно дотогава издателство, "Жар птица", започва собствена книжна поредица. Той твърди, че “тя няма наименование, каквото е установеното издателско правило. Но очевидно има програма: 1) класиците на фашизма, националсоциализма и антисемитизма с техните емблематични произведения; 2) някои нови "открития", оневиняващи престъпленията на нацизма спрямо евреите, в частност "ревизиращи", т.е. отричащи Холокоста. (Има и трета - антимасонска/юдомасонска, и четвърта - чисто класическа посока на програмата, за които няма да говорим, тъй като не са още ясно очертани.)”

Самият Галин Йорданов на същата кръгла маса, заявява, че: “…не може да се говори за вреда от издаването на нацистка литература, защото “който мисли, че книга, писана преди толкова години, може да звучи актуално днес, зарежда мечи сачми за врабец”(…)”в България няма нито един нишан за антиеврейско поведение” и назова интернирането на евреи в провинцията метод, чрез който те са били спасени, а Фюрерът - измамен. Йорданов отбеляза, че в България няма нито един просяк евреин; че обществото е "твърде благосклонно" към еврейския талант; че книгите не предизвикват социална промяна, а телевизионните предавания - скрити реклами за травестити, причиняват много по-голяма вреда. "Да бъде възнесен национализмът - една от най-големите еврейски идеи! Нека това бъде нашата цел!”” (http://www.kultura.bg/bg/article/view/6608)

И така, докато академичната общност спори върху това трябва ли свободно да се издават книги с откровена фашистка идеология, Волен Сидеров много успешно акумулира настроенията в обществото, като се опитва да внуши, че има световна конспирация срещу България и българите. Тази му риторика, се лее и от телевизионния екран на телевизия СКАТ (собственост на ПФ), където той води авторското предаване “Атака”, от където е взаимствано и името на партията. Последователността на събитията не е никак учудваща, в своите предавания, а по-късно и по митингите, на които събира успешно стотице хора, Волен Сидеров успешно имитира Адолф Хитлер, като се започне от мимиките и жестовете му с опънатата ръка напред, с целенасочения му поглед, с интонацията на гласа му. Всичко изглежда идеално пипнато и подготвено, точно като в театрална постановка, което неизбежно налага да се мисли за отзад стоящитне имиджмейкъри и финансови потоци. От 2005 година насам реториката му е вече главно свързана с турците и циганите, има множество изстъпления, където отправя обидни квалификации, дори и от парламентарната трибуна. Кулминацията разбира се е пред джамията “Баня Баши” в София на 20 май 2011, където Волен Сидеров начело с своите дапутати и привърженици, подпалиха молитвените килимчета, рязаха фесове и т.н. Рязката промяна в поведението на Волен Сидеров стана видимо след 2010 година, когато настъпи разривът му с Бойко Борисов. Оказала се в опозиця Атака бе сведена до група сйъамо с 10 депутата и очаквания за затихващи функции. Въпреки очакванията, че партията на Сидеров няма да успее да влезе в следващия парламент, Атака отново прескочи бариерата и има 11 депутати в 43-ия парламент. Но вече, няма грозни квалификации в речника му, а по-скоро антиевропейско и антнатовско говорене, което върви заедно с възхвалата към Русия на Путин.

В момента партия Атака притежава партиен вестник “Атака”, партийна телевизия “Алфа”, както и партийно радио, в тази връзка тя успешно се конкурира с НФСБ на Валери Симеонов, бившият съратник и кум на Волен Сидеров, които също имат партийна телевизия СКАТ, както и партиен вестник “Десант”. Преди 10 години лидерът на Атака Волен Сидеров влезе в парламента с увещанието, че ще се бори с "мафията" и "грухтящите прасета", които само ограбват бедния български народ, но днес когато партията разполага с толкова пропагандни материали, когато успешно събира все още на митинга хора от цялата страна докарани с автобуси в столицата и когато е забъркан в множество скандали от този на автомагистрала “Тракия”, до този на летището във Варна, явно политическото поведение също се променя.

Роден през 1956 г. в Ямбол, той завършва Техникум по полиграфия и фотография в София, където преди 1989 г. работи като фотограф в Националния музей за литература в София. Интересна част от ранната му биография е, че той е главен редактор на в-к Демокрация, както и член на СДС, а още по-интересното е, че е съдействал на Независимото дружество за защита правата на човека. След напускане на СДС и на в. Демокрация, става заместник-главен редактор във вестник Монитор. Когато заема всички тези длъжности Волен Сидеров няма нужното висше образование, с което той се сдобива едва 2009 г. от Шуменския университет, където получава диплома по теология. Дълго време съжителства с Капка Георгиева, бивша снаха на Радой Ралин, с когото той сключва брак, не къде да е, а в Кърджали. Раздорите в семейството, стават причини и за раздори в партията, защото всички високи постове в нея са раздадени, на база роднински и приятелски връзки. Разводът на Капка с Волен, допринася до спад в рейтинга на партията, както и до временен отлив на подкрепа.

Интересният житейски път, развоите в политическия живот на страната, които прави, скандалите, с които е свързан, умението му веднага да лавира и да използва страха на хората за лични и политически дивиденти, правят Волен Сидеров оцеляващият в българската политика. В момента бившите му съратници, и човека, който има най-голяма вина за появата му на политическия небосклон и негов настоящ политически съперник, Валери Симеонов, ще бъдат теста за следващия парламент. И ако 2 са малко, а 3 е много то тогава за първи път има вероятност за раздробяване на националистическия вот, което може да лиши националистите от представителство в следващия парламент. Но това е може би и твърде пожелателен резултат. Сидеров доказа, че може да си сменя политическите възгледи и любови по-често и от кърпички за еднократна употреба.