Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

Отново за обучението по майчин език

PrintE-mail

There are no translations available.

Исмаил Кьосеюмер

„Арабският е език, персийският е десерт,

който се яде накрая на яденето,

но турският е изкуство.“

Персийска поговорка

Населението на земята е 7 321 870 923 души. 3 процента от населението или над 220 милиона души говори тюркски език. Това е петото по големина езиково семейство. Заедно с различните си разклонения, съвременния турски език, който се използва в Турция, Балканите, Западна Европа и Близкия изток е най-големият клон на тюркското езиково семейство и са говори от повече от 110 милиона души по света. Само у нас 55 и 95 хиляди деца са в такава възраст, която позволява изучаването на предмет майчин език в държавните и общинските училища. От историческа гледна точка, има три отделни периода на изследване през които турският език търпи промени по отношение на просветно-образователния мир в страната ни.

Първи период

Включва времето между 1878 и 1944 год. т.е. по времето на Княжество България и Кралство България. Берлинският договор от 13 юли 1878 год. представлява първата конкретна правна рамка за защита на малцинствата в новосъздаденото Княжество България. Следвайки духа на времето, Берлинският договор възприема принципа на защита на малцинствата основно като религиозни малцинства, но съдържа специфични клаузи за защита на “народностите”.

При създаването на Княжество България през 1878 год. в рамките на княжеството има 2700 начални училища, 150 духовни училища (медресе) и 40 средни училища (рущие). В периода 1878-1886 година около 1500 турски училища и медресета са разрушени. През 1921/22 год. броят на турските училища достига бройката от 1713, където 2113 преподаватели образоват 60 450 ученика. От образователна естество до края на Втората световна война турските училища запазват своя частен статут и преподаването е основно на турски език.

Втори период

Само в рамките на няколко години комунистическата власт предприема доста важни стъпки към спечелване на турците за идеите на социализма. От една страна укрепва своята власт, а от друга страна демонстрират положително отношение спрямо малцинствата в страната. Там където преобладаващо е турското население, училищата негодни за преподаване се разрушават, а на тяхно място се строят нови такива, като в Южна и в Северна България се откриват два педагогически института, които да подготвят преподавателски кадри за турските училища и са под контрола на държавата. През учебната 1946/47 год. от бюджета на Народна Просвета се отпускат 60 милиона лева за нуждите на част от възстановените турски училища. На 27 септември 1946 год. 26-то Народното събрание приема закон, с който започва процеса на одържавяване на турските училища, които от своя страна запазват статута си на малцинствени такива. Член 154 от въпросния закон гласи, „За задоволяване образователните нужди на малцинствените населения в България и обезпечаване обучението им на техния материален език, общините и държавата откриват, според нуждите, малцинствени училища от всички степени, които се издържат, по отношение на учителския и административния персонал – от държавата.“ Следващия член указва какво е това малцинствено училище. „Малцинствено училище е онова учебно заведение, което е предназначено само за ученици от не българска народност – български поданици, принадлежащи към признато от българската държава инородно малцинство, живеещо в нейните граници”. Член 156-ти задължава получаването на основно образование (детска градина, първоначално училище и прогимназия) на признатата от държавата инородно малцинство в свое малцинствено училище, или пожелание на родителите, изразено в писмена декларация – в българско народно училище. Освен турски има и еврейски и арменски училища. За обучението по турски език законът гласи, „В първоначалните училища всички предмети се преподават на турски език, а на български – самият език с толкова часове, колкото в народните училища, българска история, българска география и естествени науки“. Същият текст важи и за прогимназиите. В малцинствените училища се назначават учители по съответния език и други предмети от съответната народност, при най-строг подбор .

Благодарение на този закон училищата (основно и средно), които през 1943-1944-та са 413 през 1947-1948 год. стигат бройката от 994. Бройката на самите ученици от 37 335 през 1943-та се увеличава на 88 600 през 1947-та. Преди учебната 1948-49-та година започва и печатане на учебници от „Народна просвета“. През 1949 год. са отпечатани 14 учебника по различните предмети по турски език. Отваря се пътя за кандидатстване в университетите, отпускат се държавни бройки от по 30 студента на желаещите да се обучават по турска филология, увеличава се броят на преподавателите педагози, открива се двугодишна паралелка във ВИТИЗ за обучаване на кадри за трите държавни турски естрадни театри и различните фолклорни групи в страната, драстично намалява процента на отпадане на турските деца на възраст между 7-15 години от училище - от 75% през 1943-1944-та до само 2,5% през 1952-1953-та год. Увеличава се бройката на образованите турци. На преброяването от 1956 год. ясно се вижда, че турците завършили основно образование са 279 255, на средно образование 39 108, на гимназия и прогимназия 3 378, както и на висше образование – 405. Въпреки, че по съотношение на населението на турското малцинство цифрите не са много големи, съпоставимо с предходни години резултатите са обнадеждаващи.

За съжаления „българската пролет“ не продължава много дълго. От учебната 1957-1958 год. всички предмети освен турски език и литература започват да се преподават на български език. През учебната 1958-1959 год. 16 турски гимназии се обединяват с българските под претекст, че по този начин ще се заформи приятелство между турци и българи, това ще доведе до равенство, в тази среда турците ще научат по-добре български, и че това ще доведе до по-лесен достъп в университетите в страната. През учебната 1959-1960 год. турските детски градини, основни и средни училища също се обединяват с българските. С указ на министъра на народното образование от 16 юни 1960 год. официално се слага край на съществуването на турските училища.

Властта не спира до тук. Турски език (майчин език) започва да се усвоява само след молба от родителите на съответния ученик и то само в районите с преобладаващо турско население. Турският, като избираем предмет се изучава до 1971 год.

В началото на 60-те турците биват наричани по много други начини, но не и турци. Комунистическата пропаганда се опитва да внуши на турците, които до тогава са били наричани, „турско население“ и „турско малцинство“ че са: „турцизирани българи“, „българи, мислещи си за турци“ и др. Всички тези процеси и водят до своя пик по време на така наречени „възродителен процес“ от края на 1984-та.

Трети период

Това е времето след 10-ти ноември. Провеждат се демократични избори и за първи път турците в страната, които въпреки 45 годишния тоталитарния режим и тоталното им отричане от последните години, възкръсват на българския политически небосклон. Имената са възстановени, макар и не на всички. През 1991 година се приема новата конституция, където в чл. 36, ал. 2 се гарантира изучаването на майчин език, но не се гарантира образованието на майчин език. В закона за народната просвета от 1991 (доп. 1996, изм. и доп. 1998 г.) чл. 8 ал. 2 гласи, „Учениците, за които българският език не е майчин, освен задължителното изучаване на български език имат право да изучават своя майчин език в общинските училища при защита и контрол от страна на държавата.“ Това е светъл лъч на надежда за тези, които искат да общуват на един по-разбираем турски със своите роднини в Турция. А те са стотици хиляди.

Нормативна уредба

През 1994 г. Министерски съвет приема ново Постановление №183 на МС от 05.09.1994г. (ДВ, бр. 73 от 1994 г.) за изучаване на майчин език в общинските училища на Република България, с което отменя предишното Постановление № 232 от 1991 г. Постановление № 183 на МС от 5 септември 1994 г. фиксира изучаването на майчин език на 4 часа седмично в рамките на СИП и организира финансирането на обучението по майчин език чрез общинските бюджети (чл. 5), както и определя, че „учениците, за които майчиният език не е български, могат да го изучават от I до VIII клас в общинските училища в рамките на определените с учебния план часове за свободно избираема подготовка”. Постановлението поставя като условие изучаването на майчин език подаване на заявление от ученика, желаещ да изучава майчиния си език, подписана от родителя/настойника и подадена до директора на съответното училище (чл. 2, ал.2). Указание № 4 на Министерството на образованието и науката от 27 октомври 1994 г. въвежда изучаването на турски от 1-ви до 8-ми клас, 4 часа седмично в раздела СИП в училищата, като часовете са базирани на примерни програми, одобрени от Министерството.

Според Правилника за прилагане на закона за народната просвета (ППЗНП), последно в сила от 1999 г., учениците, за които българският език не е майчин, могат да изучават майчиния си език в общинските училища съгласно държавното образователно изискване за степента на образование. Трябва да се има предвид, че именно общообразователният минимум е онзи обем от знания, който според Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план следва да бъде постигнат в рамките на задължителната подготовка (ЗП). Законът за народната просвета посочва, че държавните образователни изисквания (ДОИ) се приемат с наредби (чл. 17 от ЗНП). Действително има такава наредба, но тя не урежда учебното съдържание по предмета майчин език, т.е до момента не са изготвени ДОИ за учебно съдържание по предмет майчин език. Това води до двусмислена правна ситуация. От една страна, обучението по майчин език трябва да съответства на държавните образователни изисквания, а от друга страна такива липсват.

През 2004 г. министърът на образованието и науката одобрява „Стратегия за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства” , в която се констатира проблемът с недостатъчното владеене на български език от деца от малцинствата и се предлагат мерки за преодоляването му. По отношение на преподаването на майчин турски език, Стратегията идентифицира специфични проблеми като: недостиг на квалифицирани учители, владеещи турски език, в общините с турско население; недостиг на осъвременени учебници и учебни помагала по майчин турски език; недостатъчен обхват на децата и незадоволително качество на преподаването и др. Проблемът за учебниците и учебните помагала по определен учебен предмет е в пряка зависимост с качеството на обучението по съответния учебен предмет. Макар правото на изучаване на майчин език да е нормативно признато, никъде нито на законово, нито на подзаконово ниво съществува регламентация, изрично свързана с учебниците по майчин език. В обучението по турски език продължава използването на издадените през 1992 (учебници на повече от 23 години!) учебници.

Законопроект за предучилищното и училищното образование.

В чл. 74 от ЗПУО „В процеса на училищното образование може да се изучават и учебните предмети „Майчин език“ и „Хореография”. Тук на „майчиният език” не се гледа като на едно фундаментално човешко право и познание, а напротив то е принизено до нивото на „хореографията”, която от своя страна е просто едно професионално обучение. В проектозакона няма предвиден държавни образователни стандарти за учебното съдържание, а само за учебните планове, което ще доведе до това, че предметът майчин език отново ще остане без стабилна регламентация на подзаконово равнище. Този ДОС (държавен образователен стандарт) за учебно съдържание по учебния предмет „майчин език” (чл. 22, 2) е наложителен. В чл. 75 се изброяват групите ключови компетентности, които ще се постигат чрез общообразователната подготовка. Не се предвижда изграждането на компетентности за усвояване на майчиния език на учениците, когато той е различен от официалния.

Тъкмо заради неясната и нестабилна регламентация на подзаконово равнище броят на изучаващите майчин турски език от 114 000 (неофициално) през 1991 год. спадна до приблизително 7 800 през 2014 год. Обучението се извършва по учебници от 1992 год.

(Статията включва информация от научни трудове, студия, статии и книги на авторите: проф. д-р Хайрие Сюлейманова – Йенисой, Сузан Чакър, Харун Бекир, д-р Антонинa Желязкова, Калина Бозева и Билал Шимшир.)