Суетата в ролята на исторически успех или компромис

Фели Таджер

Най-сетне, след повече от три години мъка и безсмислени очаквания, започна нещо, което би следвало да е началото на съдебната реформа в страната. Нещо, което вълнува всеки , докоснал се до съдебната ни система – мудна, неефективна, калпава и алогична. Меко казано, битката беше достойна за епос. И още повече, след като всички политически сили в парламента са на мнение за необходимостта от реформа (още през зимата (декември 2014 година) парламентът очерта готовността си за подобни действия и то с мнозинство от над 220 – от 240 възможни гласа). Къде беше проблемът?

На първо място – от липсата на обща визия и план за такива действия. Реформаторите натискаха за промяна в конституцията, но така и не даваха никаква представа за следващите действия. Как това ще се отрази в закона за съдебната система, например. Главният прокурор ясно декларира и от незабавна промяна на наказателния кодекс и на двата процесуални кодекса, нещо на прав поглед, очевидно необходимо. Да, ама министърът – протестър не беше на същото мнение. За него, подобно на публичните му изяви, всичко се свеждаше до някаква пълна мъгла, свързана с едно действие, издигано за панацея – подчиняване на прокуратурата (ако може – лично на министъра), обсебване на Висшия съдебен съвет (с неизбежна и бърза смяна на състава му) и решаваща роля на министъра при кадровия подбор.

Друг е въпросът, че точно този министър, изолиран от собствената си гилдия (от адвокатурата) едва ли беше лицето, на което можеше да се повери подобна задача. И единственото нещо, в което успя правосъдният министър Иванов беше да се скара с всички – с БСП, ДПС, АБВ, повечето депутати от ГЕРБ. Скара се с прокуратурата, със съда (административния и касационния), а с адвокатурата той по принцип си беше скаран. Дори се скара и с бившия му премиер – професорът на конституционно право Близншки (също като него протестър). И резултатът не закъсня – пълен провал. Това практически забави реформата така, като едва ли и министърът си е представял. Очевидният му нарцисиъзъм и самодостатъчност, залегнали в неговите представи за политическата реалност бяха в основата на неизбежния неуспех.

На второ място – вътрешната съпротива на колегиите – съдебна и прокурорска. В края на крайщата тях реформираха, но никой не ги питаше как, защо и по точно каква последователност би било целесъобразно да се преустроят. Това нямаше как да не ги обиди. Все пак – решаваше се тяхната професионална съдба. А и вътрешният страх от новото, още повече, че то се представяше като плътна мъгла, отвън розова и бяла, а вътре – само един Бог знае каква, нещо като желязна метла, и заедно с това – кадифена ръкавица, и обилно гарнирана с витиевато словоблудство. Хайде ако можете, създайте си от това някакъв ясен образ! И колегиите възнегодуваха. Още повече, че на единия ден се говореше едно, а на следващия – точно обратното. Това лутане в мъглата нямаше начин да роди нещо смислено. Към това следва да се добави и очевидната роднинска, приятелска и професионална обвързаност на едно професионално съсловие, което никак не бързаше да се променя.

На трето място – липсата на политически диалог. Имам чувството, че сме се върнали във времето на 90-те години на миналия век. Такава политическа нетърпимост България се опитваше да забрави, но благодарение на национал-шовинистичните парти и на реформаторите, времената се върнаха. Спомням си как Радан Кънев се хвалеше, че имал седесарска закалка. Ами тогава ние, тези които създадохме СДС защо нямаме такава закалка, нали хора като Кънев от нас са се учили? Но това е друг въпрос. СДС нямаше за цел да изгради политическа непоносимост (все пак, за онези, които не знаят) СДС беше коалиция от партии от социалистическия спектър (БСДП, нови социалисти и социалдемократи плюс зелени), от либерали и центристи (радикалдемократи), народни партии (Демократическа партия) и консерватори (три консервативни партии). Всичко това беше ликвидирано от Иван Костов. Така, че ако Кънев визира СДС от впремето на Костов, то би трябвало да си спомни, че Костов в началото беше безпартиен експерт, а не седесар. По този начин той просто няма такава, тук не става дума за закалка, а за омраза, на нетърпимост и злоба, омесени с първенюшка арогантгност. Това не е закалка, а медицинска диагноза. Та пренесена тази омраза и злоба в междупартийните отношения, роди и невъзможността по-рано да се стигне до консенсус по съдебната реформа.

С други думи създаде се една шизоидна ситуация, особено подходяща за психиатрична диагноза. При такава обстановка намесата на премиера беше неизбежна. И реформаторите и министърът изведнъж омекнаха. Протестърът – министър пръв отърча да се сдобрява с главния прокурор, а Радън Кънев тичаше през час до парламентарната група на ДПС. Все пак – очевидно на кантара беше поставено участието им във властта, а кога друг път щеше да има шанс личност подобна на Иванов да стане министър на правосъдието, а като Кънев – председател на парламентарна група. Мисълта им за предната им битност – като драскач на псевдоесета или махленски бояджия, подейства изцеляващо – започна диалог, а това вече беше наистина нищо ново в рамките на този парламент и от това нямаше начин да не се роди поне обещаващо начало.

Началото се изрази и в цифри. Подписите за промяната в конституцията от 132 (невъзможно малко) бавно и полека, за няколко дни, пораснаха на 180, достатъчно за „отключване” на бързата процедура за промяна. Всъщност новото беше, че ДПС прие да застане зад определен кръг от промените, но 36 гласа на ДПС донесоха и още нови 12. АБВ се реши да участва само на три гласа. Така се оказа, че парламентарната тежест на така доскоро ненавижданото от протестърите и реформаторите ДПС се оказва ключов елемент за старта на реформата. Разбира се, това някак си беше заметено набързо под килима, защото никак не съответстваше на досегашното им говорене. Друг шизоиден елемент от битността им. Заслугата на премиера, инциирал разговорите също някак си остана зад кадър. Защото веднага след подписването писнаха вувузелите.

Пръв ги наду Радан Кънев – веднъж като исторически компромис, втори път – като историческа победа (цитатите са точни). Как един исторически компромис стана историческа победа можа да го обясни само бившия му съпартиец д-р Михайлов, и то с чисто медицински термини от психиатрията (неговата специалност). Зад г-н Кънев побърза да се нареди и г-жа Кунева. В качеството си на вицепремиер тя първо порица „компромиса”, като неубедителен и неполезен, а точно 20 часа по-късно обяви компромиса в епохална стъпка напред. Не остана по-назад и министърът Христо Иванов. Пак в същия ред – първо възнегодува, че са отхвърлили неговото недоносче, после съзря в новото – безспорен негов личен успех (в който той реално нямаше как и да има пръст, тъй като беше твърде компрометиран и поради това – неизбежно изолиран). Това вече не беше по силите за обяснение дори и от цветистия и образен стил на д-р Михайлов. В тази абсурдна ситуация двама обаче мълчаха – нито премиерът, нито лидерът на ДПС не намериха за нужно да обясняват постигнатото какво е – исторически успех или исторически компромис. И спечелиха.

Сега да се обяснява кой е спечелил и кой е загубил от тези предложения за конституционни промени просто е и смешно и глупаво. Първо защото тепърва следва да се произнесе Конституционния съд (КС) по тях с тълкувателно решение. А да се гадае какво ще е решението на КС е направо плиткоумно. Защото КС няма особено богата практика в тълкувания за промените в конституцията. Да гадаем на боб затова решение е само по силите на гледачките от кабелните телевизии, а аз без съмнение нямам тези качества. Така че казусът е открит. И тепърва ще търпи развитие. В този смисъл постигнатото нито е историческо, нито е компромис или успех. То е това, което е – обещаващо начало на реален диалог не на базата на „историческото противопоставяне” (термин на Ленин и Радан Кънев), а на нормално политическо поведение между системни демократични партии. Всичко друго е суета. А суетата има едно особено опасно „качество” – бързо се превръща в нарицисизъм (самохаресване) и самодостатъчност, особено опасни в политиката. Ако не успеят да ги преодолеят, политиците отиват в бунището на историята. Спомняте ли си Жорж Ганчев, Свободка Стефанова, Александър Томов, Иван Костов или по-новия Яне Янев, а и още поне една дузина?

Но всяка критика лесно може да се определи и като преднамерена, ако не е съпроводена с възможно предложение за решаване на проблема. При положение, че няма човек, който да няма съмнения в работата на съдебната ни система е очевидно, че промяната трябва да е дълбока и функционална – поне в тези няколко аспекта – прецизиране на подбора на магистрати (съдии и прокурори), така че квалификацията им да съответства на заемания от тя пост. Шуробаджанащината в съда е твърде често срещана, както и некомпететността, наред с това и твърде често се говори и за елементи на корупция. Това не става с промяна на Конституцията, а много повече със съдебния закон. За сега за него само се споменава, но реални промени не се предлагат.

Наложителна е промяна и в процесуалните кодекси – граждански и наказателен. Сега има дела, които се влачат повече от десет години, докато се окаже, че една от страните вече е прекратила житейския си път. Или пък фирмата отдавна не съществува. Ускоряването на делата е задължително условие за нормално правораздаване, а и то не става с конституцията, а с процесуалните кодекси. За това са сега говори само главния прокурор, а министърът мълчи. Реформаторите също мълчат. А бързото правораздаване има и превантивна функция – да възпира бъдещи противозаконни действия. Нека да си спомним, че превенцията е и особено важна за стабилна съдебна система.

Наложителна е и преразглеждане на системата на функциониране и на съдебните експертизи. За сега няма нито камара на съдебните експерти, нито ясна система на подбора им или регламентирани наказания при лошо свършена работа. А те най-често определят вината или невиновността на една от страните. Ив гражданските и в наказателните дела. Дори няма и общ национален регистър за тези, които могат да бъдат експерти и тези, които не могат – поради една или друга причина. Сега всеки съдя работи със свое списъче, а това най-често подбужда съмнения за нечисти отношения. Да не говори и за необходимостта от камара на съдебните експерти, която Това също не е работа на Конституцията, а на закона за съдебните експертизи.

Така че до тука е видно – много от тези неща бяха подготвени и от преди идването на вездесъщия министър Иванов. От няколко предходни правителства – и на ГЕРБ и на коалиционните кабинети. Така че Иванов не бива да се изживява като първооткривател на топлата вода. Тяе измислена доста преди него. Негова задача беше да прочете, да понаучи нещо от предходниците си, а после да яхва реформата (ако може, защото за това се иска мъжко дупе). За сега промяната в Конституцията, несъпроводена с промени в споменатите по-горе закони и още пет неспоменати, нищо не се прави. Работа на министъра беше да внесе целият пакет от законодателни промени н Народното събрание, а не да предлага кръпки на парче. Така се губи представата за цялото и резултата, който трябва да ги последва.

Това е вече въпрос на можене, или ако щете – компетентност на министъра, а не на суета и нарцистични дежавюта.