За реформата в българската правна система

проф. Владимир Петров, доктор на юридическите науки

Тази реформа не само, че не е завършена, но изобщо не е започнала. У всеки член на българското общество, в държавни и правителствени органи, в стопански и културни организации и съюзи, въпросът за бързото и качествено извършване на тази реформа се оценява като най-важния, от който зависи икономическото и политическо съществуване и развитие на България и достойното й място сред държавите-членки на Европейския съюз. Вече седем години след приемането на България в Европейския съюз през 2007 година обаче, негативните доклади на Съюза отбелязват многобройните проблеми, с които трябва да се справи българската държава и общество, за да отговаря на изискванията залегнали в актовете за учредяването на Съюза и на принципите и условията, при които могат да бъдат приемани и присъединявани нови държави-членки към него.

Неизменно с особена острота в докладите за България се изтъква състоянието не българската правна система, която е неефективна и сериозно засегната от корупция на всички нива на държавата и обществото, а предписаните мерки от Европейския съюз, в това число с намесата на дипломатически представители на страни-членки на Съюза, не дават сериозни резултати и се изразяват в най-добрия случай до разбиване на конкретни корупционни схеми, без да засегне основно корупционната същност на самата правна система.

Разисквайки идеите, които се обсъждат в законодателните органи на българската държава и дискутират в обществото и в средствата за масова информация, авторът предлага различното си мнение както по понятието „корупция” и многообразните проявни форми на това негативно явление, поради което то се оказва толкова здраво вкоренено в българската правна система, а борбата за премахването му толкова неефективна и безрезултатна. В статията се споделят и частични мерки, които могат да подобрят значително ефективността на правното регулиране и върнат в значителна степен доверието на българските граждани и цялото общество, в смисъла и качествата на конституционно установената в България правна система.

Подходът към реформата, е същият, който и досега е показвал своята практическа негодност да решава ефективно каквито и да било проблеми. Не се набелязват конкретни действия, които законодателно да бъдат осъществени. Вместо такива конкретни действия, в Народното събрание се проведе обширна дискусия и въз основа на нея беше приета, внесената от министъра на правосъдието Стратегия за извършване на реформата в правната система. Както много приети от Народното събрание актове с подобен характер, Стратегията беше оценена от голяма част от депутатите от опозицията и юристите в българското общество като ненужен акт, в който не се съдържат практически решения за извършване на реформата в правната система, а предназначнието на тази Стратегия е по-скоро да заблуди органите на Европейския съюз, че критичните доклади за състоянието на българската правна система са дали положителен резултат и много от отбелязаните недостатъци са вече отстранени.

Стратегията не предлага конкретни мерки, които да отстраняват сериозните проблеми, от които страда българската правна система, а добри, много общи и трудно осъществими пожелания, които несъмнено имат за цел да заблудят европейските партньори на България, че са предприети сериозни и ефективни мерки, от които се очакват бързи, положителни резултати.

Силно повлияни от европейските доклади, в Стратегията мерките са насочени към борбата и преодоляването на съществуващата в българската правна система корупция, без както обществото, така и органите, които трябва законодателно да изработят и приложат антикорупционните мерки преди всичко да са си изяснили какво обхваща понятието корупция, специално относима за българската правна система, за да знаят срещу какво се борят и какво желаят да премахнат. Вкоренено в представите на българските граждани и повлияло несъмнено на законодателните идеи е разбирането, че корупцията се свежда само до това незаконно явление, което в своите многообразни форми е въздигнато от Наказателния кодекс на България в престъплението подкуп. Основният състав на подкупа, така както е определен в чл. 301 от Наказателния кодекс (НК) предвижда, че длъжностно лице, което поиска или приеме дар или каквато и да било облага, която не му се следва, или приеме предложение или обещание за дар или облага, за да извърши или да не извърши действие по служба или загдето е извършило или не е извършило такова действие, се наказва за подкуп с лишаване от свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева. Специални състави на подкуп Наказателният кодекс предвижда за лица, които поради служебните си качества, наред с престъплението което извършват, сериозно увреждат правната система на България. Например в чл. 304а НК за извършване на престъплението подкуп се наказа лице, което предложи, обещае или даде подкуп на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение, включително съдия, съдебен заседател, прокурор или следовател, или на полицейски, или на разследващ полицай; Чл. 304б НК наказва за подкуп действия на лице, което поиска или приеме дар или каквато и да е облага, която не му се следва, или приеме предложение или обещание за дар или облага, за да упражни влияние при вземане на решение от длъжностно или чуждо длъжностно лице във връзка със службата му. Престъплението подкуп извършва арбитър или вещо лице, назначено от съд, учреждение, предприятие или организация, предвижда чл. 305, ал.1 НК, когато те извършват такива деяния във връзка с тяхната дейност. Втората алинея на този член от НК предвижда наказание за подкуп да се налага и на защитник или повереник, когато те извършват такива деяния за да помогнат да се реши в полза на противната страна или във вреда на доверителя наказателно или гражданско дело, както и на този, който предложи, обещае или даде такъв подкуп.

Българското законодателство, а струва ми се че няма да сбъркам ако кажа, че не ми е известно законодателство на която и да било демократична държава, което да дава определение за корупция, като предпоставка за изработване на законови мерки, с които да се бори и ликвидира това изключително вредно за държавата и обществото престъпно явление. Въпреки, че терминът “корупция”, поради неговия латински произход, се свързва с римското право и държавно-правната система на древния Рим, и римляните не създават определение за този вид престъпна дейност. Вероятно обяснение за това нежелание да формулират в дефиниция това явление, което съпътства всички древни общества и е било силно развито в древния Рим, можем да търсим в едно забележително мъдро предупреждение на Яволенус, преживяло дългите векове в историята на правото и актуално до наши дни – “Omnis definitio in iure civili periculosa est: parum est enim, ut non subverti posset”, Iavolenus, libro undecimo epistolarum, D.50.17.202 – “Всяко определение в гражданското право е опасно, защото малко са случаите, в които то не може да бъде опровергано”.

Терминът “корупция”- “corruptio” има латинска етимология и много и различни значения. Това посочват авторите на латинско-български речници, където, ако посочим за пример Латинско-български речник на Михаил Войнов и Александър Милев София, 1937, с. 148 има значения на: 1. разваленост, изхабеност, лошо състояние (morum,corporis), лъжливост (opinionum) 2. разваляне, подкупване. Corruptus e човек: 1. развален, лош, покварен 2. подкупен, лъжлив. В българската правна литература романистът проф.Малина Новкиришка–Стоянова в съчинението De criminibus София, 2008 изследва това явление в древността, като привежда становищата на много автори, които са се опитали да формулират съществените характеристики на това изключително устойчиво престъпно явление. Malem Sena, цитиран от Малина Новкиришка-Стоянова, De criminibus, с. 102-103, определя три характеристики, които трябва да са налице, за да се приеме съществуването на корупция:

1. нарушаване на служебните или обществените задължения, определени от държавата;

2. постигане на частна полза (не непременно парична);

3. наличието на правна система, която допуска или санкционира корупционните действия от социална и политическа гледна точка.

Авторите, които изследват корупцията разграничават няколко групи проявни форми на това престъпно явление, които макар че са отнесени за времето на римската държава, обективна преценка на съвременните общества, техните правни системи и изграждането и функционирането на държавните институции показва, че корупцията никога не е изчезвала, че проявните й форми непрекъснато са се задълбочавали и разширявали. Съвременните държави отдавна са изоставили надеждата, че корупцията изобщо може да бъде изкоренена. Затова техните усилия са насочени в опити корупцията да бъде ограничена, а въздействието на нейните най-опасни и тежки форми върху обществения живот и икономиката на държавите, сведено до възможния минимум. Никога не са изчезвали, а в съвременните условия придобиват още по-уродливи и опасни за обществото и държавата форми:

- Изборната корупция при упражняването на пасивното и активно избирателно право на гражданите и определянето на длъжностните лица, които въз основа на Конституцията и законодателството на съответната държава, включително и избор от парламентите, заемат ръководните постове в икономическата, политическата и съдебната власт в държавата;

- Политическата корупция, свързана с присвояванията и подкупите на длъжностни лица, но и с разхищенията извършвани от тях при и по повод на осъществяване на службата им;

- Съдебната корупция, която засяга устоите на правораздавателната система и се осъществява предимно от магистратите, натоварени с юрисдикционни функции, от арбитрите и съдиите, но и от всяко, лице, което се стреми към извличане на изгода от съдебния процес, включително и от свидетелите, които представят лъжливи, показания, от експертите, които преиначават заключенията си относно обстоятелствата, които са призовани да оценят и по този начин стават причина съдилищата да постановяват порочни, корупционни съдебни решения или присъди.

Опитите за реформи в правната система на България, започват още преди приемането на България за държава-членка на Европейския съюз, с инициирана от Европейската комисия и организирана от Министерството на правосъдието на България международна конференция “Реформа на юридическото образование – гаранция за успешно прилагане на съдебната реформа”. Издаден беше и сборник с материалите от конференцията, в който освен предложенията на декани на някои от създадените частни юридически факултети в градовете Русе, Варна и София и Бургас, беше публикуван и “Заключителния доклад по проекта “Подготовка за съдебна реформа: Юридическо образование”, представен от Британския съвет, Японска безвъзмездна помощ за подготовка на втория програмен заем за преструктуриране от Световната банка, Сборник Реформа в юридическото образование, София 2005, с.13-56. В Раздел Първи на Заключителния доклад озаглавен “Проектът” се посочва, че целта на този проект е да се подкрепи българското правителство в неговите усилия за подобряване на нивото и качеството на националното юридическо образование. В сътрудничество с българските министерства на правосъдието и на образованието, проектът акцентира върху три основни теми:

- Изработване на единни критерии за подбор на студенти във всички държавни университети;

- Разработване на препоръки по политиката за подобряване на системата за единни държавни изисквания;

- Разработване на финансова рамка на реформите относно националната система за юридическо образование (анализ на разходите).

Реформата в юридическото образование остана само добри намерения и нищо на практика не беше извършено въпреки, че тази реформа трябваше, когато се осъществи, да се превърне в част от по- голямата и по-обща реформа в българската правна система.

За извършване на реформата в българската правна система, Министерство на правосъдието, след многобройни консултации между представените в Народното събрание (Парламентът на Република България) политически партии, изготви Стратегия за реформата в правната система, която беше приета от Народното събрание и се превърна в юридическа основа за нейното извършване.

Единодушно политическите партии приемат, че за извършване на реформата е необходимо преди всичко внасянето на промени в Конституцията на България, в глава шеста “Съдебна власт”, където в чл. 130-133 се предвиждат съставът, изборът и функциите на Висшият съдебен съвет. Този орган се състои от 25 членове, единадесет от които с избират от Народното събрание, единадесет се избират от органите на съдебната власт, а председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд и главният прокурор са по право негови членове. Заседанията на Висшия съдебен съвет се председателстват от министъра на правосъдието, но той не участвува в гласуването.

Висшият съдебен съвет:

1. назначава, повишава, премества и освобождава от длъжност съдиите, прокурорите и следователите;

2. налага дисциплинарните наказания, понижаване и освобождаване от длъжност на съдиите, прокурорите и следователите;

3. организира квалификацията на съдиите, прокурорите и следователите;

4. приема проекта на бюджет на съдебната власт;

5. определя обхвата и структурата на годишните доклади по чл. 84, т. 16 от Конституцията – годишните доклади на Върховния касационен съд, Върховния административен съд и на главния прокурор, за прилагането на закона и за дейността на съдилищата, прокуратурата и разследващите органи.

Промените в Конституцията в частта за съдебната власт имат за цел да направят възможни няколко нови идеи, които се споделят от мнозинството в Народното събрание и се приемат като необходима и важна мярка в борбата с корупцията и за извършване на реформата в съдебната система.

Предлага се да се раздели състава на Висшия съдебен съвет на две колегии – Колегия на съдиите, която да осъществява конституционно предоставените на Висшия съдебен съвет правомощия само по отношение на магистратите, които са съдии; и Колегия на прокурорите и следователите, която да осъществява тези правомощия по отношение на магистратите, които са прокурори или следователи. Съдийската колегия ще се състои от 13 членове и в нея ще влизат председателите на двете върховни съдилища, шестима членове, които се избират от общото събрание на съдиите, а петима от членовете ще се избират от Народното събрание. Прокурорската колегия ще се състои от 12 членове. В нея ще влизат главният прокурор, четирима членове, избрани от общото събрание на прокурорите, а един ще бъде избиран от общото събрание на следователите. Шестима от членовете на колегията на прокурорите и следователите ще бъдат избирани от Народното събрание. Министърът на правосъдието ще председателства пленума на Висшия съдебен съвет и ще може да участва в заседанията на двете колегии, с право да се изказва. Съдийската колегия ще бъде председателствана от председателя на Върховния касационен съд, а прокурорската – от главния прокурор. Предвижда се да бъде разделен и Инспекторатът към Висшия съдебен съвет, в който ще има шестима инспектори, които ще извършват проверки на съдии, а четирима на прокурори. Инспекторатът ще прави проверки за почтеност и конфликт на интереси на съдии, прокурори и следователи, ще проверява пълнотата и верността на имуществените декларации, ще прави проверки за установяване на прояви, които увреждат престижа на съдебната власт и прояви свързани с нарушаване на независимостта на съдиите, прокурорите и следователите. Предлага се въвеждане на правомощие на адвокатурата да сезира Конституционния съд, когато закон засяга адвокатурата или се нарушават правата и свободите на гражданите.

Важен момент в идеите за реформа на правната система е предложението, изборът на главния прокурор (явният правобранител) да се извършва от Народното събрание, а не както е досега – от Висшия съдебен съвет. Народното събрание с решение да избира главния прокурор, след което президентът да го назначава. Президентът да има право да налага вето на решението за избор на главния прокурор.

Предлага се създаването на служба за бораба с корупцията и организираната престъпност към Министерство на вътрешните работи, която да разследва злоупотреби с власт и корупция на високите етажи на властта.

Корупцията по високите етажи на властта се преценява от българските граждани като един от най-големите проблеми, които ерозират и разлагат правната система. Съсредоточаването на вниманието само върху тази корупция от друга страна, пречи на българското общество, и законодателят, да обърнат сериозно внимание на много по-сериозния проблем с огромната, обхванала всички сфери на обществения живот на България корупция, и без наличието на която, корупцията по високите етажи на властта ще бъде ограничена сериозно. Опитът от тоталитарната държава по време на комунистическия режим в България показва, че борбата срещу подценяваната „дребна“ корупция, значително влияе върху ръста на корупцията по високите етажи на властта. Строгите мерки срещу всякакъв вид корупция по времето на тоталитарния режим на комунизма и правната система през този период, бяха направили корупционните престъпления, извършвани от магистрати, съдии, прокурори, следователи, длъжностни лица на всички служби в държавната и общинската администрация, единични случаи, за които обществото получаваше веднага информация, а на виновните корумпирани лица се налагаха бързи и тежки наказания.

Приетият през 1973 година Закон за собствеността на гражданите и Правилника за приложение на Закона за собствеността на гражданите, също от 1973 година (отменени), предвиждаха отнемане в полза на държавата на нетрудови доходи, получени от граждани и длъжностни лица. Категорията “нетрудови доходи” беше така широко формулирана, че обхващаше всички незаконни придобивания на движимо и недвижимо имущество, което без да назовава специално “корупция“, Законът за собствеността на гражданите приемаше, че са придобити чрез различни корупционни действия. В чл. 34, ал. 1 на Закона за собствеността на гражданите се съдържаше презумпция за получен нетрудов (корупционен) доход, когато стойността на имуществото на гражданина явно превишава доходите, получени от него и членовете на домакинството му и приноса от неговия и техния личен труд. Този “нетрудов” (корупционен) доход, законът определяше, че обхваща недвижими имоти, право на строеж или надстрояване, лека кола, суми и установени вземания, както и движими вещи със значителна стойност, ако те надхвърлят обикновените лични и домакински нужди на собственика и на членовете на неговото домакинство. Съществуваше възможност, когато придобиването на тези “нетрудови” доходи е извършено по начин, който може да се квалифицира и като престъпление по смисъла на Наказателния кодекс, освен отнемане от лицето на незаконно придобитото корупционно имущество, на това лице можеше да бъде наложено наказание лишаване от свобода, а в случаи на особено тежки корупционни престъпления и смъртно наказание.

Част от тези мерки, съществували в отмененото законадателство, се предлагат отново, защото опитът на много държави в Европйския съюз и отмененото българско законодателство показват, че могат да бъдат ефективни в борбата срещу корупцията в съдебната система. Такива са предварителните проверки на имуществото и финансовите приходи на кандидатите за заемане на длъжности в съдебните органи и полицията, проверките по сигнали от различни органи на нерегламентирана обвързаност на магистратите с лица от сенчестия бизнес и участие в офшорни юридически лица и престъпни финансови операции. Деклариране на произхода на средствата при придобиване на нови и луксозни автомобили, жилища и вили в България и чужбина. Широко разпространена е практиката административни служители, политици и полицаи, служители от митниците, да придобиват лично или чрез подставени лица, вили и хотели в българските, гръцки и испански морски курорти, да купуват луксозни автомобили, яхти, самолети, без държавата да иска доказателства за законния произход на паричните средства, с които са придобити тези имущества.

Като мерки за борба с корупцията в съдебната система, реформата налага публичност на конкусите и назначенията в съда, прокуратурата и полицията, периодично атестиране на работата на съдии, прокурори и полицаи.

Реформата в правната система във вида и съдържанието, в която се предлага на законодателния орган, Народното събрание на Република България, не само по мое мнение, но и по мнението на преподаватели по правни науки от юридическите факултети на университетите, магистрати и колеги – юристи от практиката, не може да отмине без сериозно внимание многобройни разпоредби в основни нормативни актове, които съдържат възможност за използването им за корупционни цели или пораждат недоверие в справедливостта, разума и законността на конкретни членове от закона. Упреци, че такива конкретни членове не са приети случайно, защото рушителното им действие върху правната система освен, че е изключително негативно, но е и публично известно на цялото общество, налагат, преди обмислянето на мерки за борба с корупцията, държавата и законодателят да си свършат работата, като най-напред почистят правната система и премахнат всички, създадени от самата държава, в законодателството, източници, които генерират узаконена корупция. Ще посоча някои примери с основни закони, регламентиращи правото на собственост.

За мен не може да съществува съмнение, че когато законодателят в чл. 54 от Закона за държавната собственост(ЗДС) е допуснал възможност за безвъзмездно прехвърляне (дарение) на собственост върху имот – частна държавна собственост, той е създал в закона една разпоредба с корупционен потенциал, независимо, че е маскирал нейната корупционна същност с въвеждане на условия за нейната законосъобразност. Дарението се извършва с решение на Министерския съвет, по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството, след което областният управител сключва договор за безвъзмездното прехвърляне, който се вписва в службата по вписванията. Исканията за безвъзмездното прехвърляне (дарението) се правят чрез областния управител, който дава мотивирано становище.

С корупционен потенциал е и чл. 58, ал. 2 ат Закона за държавната собственост, която в своето първо изречение установява принципното положение, че право на строеж се учредява възмездно със заповед на областния управител по местонахождението на имота, след провеждане на търг при условия и по ред, определени от Министерския съвет. Във второто изречение на чл. 58, ал. 2 ЗДС обаче, законът предвижда, че заплащането на правото на строеж може да се извърши чрез равностойно имотно обезщетение в новопостроената сграда на база оценка, извършена от независим оценител. Въз основа на заповедта областният управител сключва договор. И тук между формалните изисквания предвидени от закона и възможните уговорки между суперфициара и областния управител след изграждането на сградата, може да се с уговори корупционното възнаграждение в недвижим имот или имоти в новопостроената сграда, суперфициарът да заплати, за учреденото му вещно право на строеж.

Възможността Общината също да дарява недвижими имоти е предвидена в няколко члена на Закона за общинската собственост (ЗОС). В чл. 34, ал. 4 ЗОС когато изброява начините по които Общината се разпорежда с имоти и вещи – частна общинска собственост, законът посочва възможността за даряване на общински имоти, а в чл. 35, ал. 5 ЗОС конкретизира, че дарението на имот – частна общинска собственост, се извършва след решение на общинския съвет, прието с мнозинство три четвърти от общия брой на съветниците. Въз основа на решението на общинския съвет, кметът на общината издава заповед и сключва договор за дарение.

Право на строеж върху имот - частна общинска собственост се учредява след решение на общинския съвет, от кмета на общината чрез публичен търг или публично оповестен конкурс и съобразно предвижданията на влязъл в сила подробен устройствен план. И тук, както при учредяването на вещно право на строеж върху имот-частна държавна собственост, в условията на търга или конкурса може да се предвиди заплащането на цената на правото на строеж или на част от тази цена да се извърши с равностоен имот в новопостроената сграда. Следователно и тук се открива аналогична възможност, да бъде уговорено и платено корупционно възнаграждение в недвижим имот в новопостроената сграда, за възлагането върху конкретния суперфициар на вещното право на строеж.

Без да посочвам други примери, каквито има твърде много в българското законодателство, без колебание струва ми се мога да направя извода, че докато законодателството не бъде очистено от съществуващи разпоредби с корупционен потенциал, успехите в борбата срещу корупцията могат бъдат пожелания на българската правна система, които не могат да бъдат постигнати на практика.

Истинската реформа в правната система на България изисква, законодателят да обсъди несъмнената потребност от законодателни изменения, които да направят закона по-справедлив за жертвите на пострадали от тежки престъпления свързани с убийства, телесни повреди и изнасилвания и значително по-строг към извършителите на такива престъпления. В българското общество е широко разпространено виждането, че наказателното законодателство има за задача да защитава извършителите на тежки престъпления и напълно е изоставило грижата за пострадалите от такива престъпления и болките и страданията на техните роднини и близки. Като държава-членка на Европейския съюз смъртното наказание в българския наказателен закон е отменено и съдилищата налагат за изключително тежки убийства, извършени с изключителна жестокост, на деца, бременни жени, възрастни хора, наказания лишаване от свобода за различни срокове и само в редки изключения, наказания доживотен затвор. В Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) обаче са предвидени хипотези при които, ако подсъдимият при предварителното изслушване по делото, признае изцяло фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласи да не се събират доказателства за тези факти (чл. 373, ал. 2 НПК) подсъдимият ползва привилегията, че съдът определя наказанието лишаване от свобода, като се ръководи от разпоредбите на Общата част на Наказателния кодекс и намалява така определеното наказание с една трета. Срещу тази политика на българското наказателно законодателство, ежедневно се организират протести на засегнати от тежки престъпления лица, родители и роднини на убити или изнасилени деца, младежи, възрастни хора, да бъдат премахнати тези привилегии при налагането на наказанията и извършителите на подобни тежки престъпления да получат максимално строги присъди, предвидени в закона. Не може да има съмнение, че в очите на българското общество, правна система и законодателство, което допуска такова смекчаване на санкциите срещу извършители на тежки престъпления, е несправедлива и незаконна и всяка реформа насочена да я промени е навременна и необходима.

Идеята на българското правителство да започне реформата в правната система с промени в Конституцията, не се споделя от много практикуващи юристи и преподаватели по право в България. Те с основание смятат, че каквито и да било решителни изменения в броя на членовете на Висшия съдебен съвет, разделянето му на две колегии и подбора на магистратите, които да бъдат избрани в техния състав, са въпроси които няма да повлияят на усилията да бъде овладяна и премахната корупцията. Няма да повлияят съществено в борбата срещу корупцията в правната система и предлаганите изменения с избора на главния прокурор и създаването на органи за борба с организираната престъпност. Нещо повече, тъй като извършването на всички тези изменения предполагат много усилия и време, с одобрение се посрещат оценките на бившия министър на правосъдието на Румъния и настоящ евродепутат Моника Маковей, че: “Промяната на Конституцията бави битката с корупцията. Трябва ви един човек с власт, който иска реформата. Трябват ви хора, които се осмеляват, които поемат риск. Страхът парализира. Някой трябва да започне.” Според нея обаче нещата могат да се случат, дори ако няма такъв политик, стига да има достатъчно независими съдии и прокурори. “Трябва да имаш непоколебими, твърди хора – и прокурори и съдии, защото има заплахи и шантажи и какво ли не. Не мога да повярвам, че няма нито един прокурор, който е достатъчно смел и не иска да го направи, не иска да започне. Може да го наречете война или битка, но трябва да се започне. Не променяйте законите, важни са хората”.[1]

Реформата в правната система е от дълго време и напълно заслужено, най-актуалният проблем, който занимава печатни и електронни медии, обект е на многобройни ежедневни коментари на юристи, политолози, анализатори. Цялото българско общество живее с този проблем, защото от неговото бързо и справедливо разрешаване, зависи не само авторитета на българската държава в общността на развитите държави от Европа и света, но и самото съществуване на България като суверенна и демократична държава. Засега, за съжаление, конкретните мерки за реформа в правната система, все още не се случват. Вместо тези конкретни мерки, на обществото се предлагат стратегии и напълно ненужни и бавни промени в Конституцията. Този подход поражда обоснован песимизъм в обществото, че на реформата на българската правната система, не й е съдено да се случи. Поне в близко бъдеще.

[1] Моника Маковей, Промяната на конституцията бави битката с корупцията, Капитал Daily, 26.V.2015, с.3.