Рикошет от Кьолн

Васил Маргаритов

Европа изпрати 2015 година по неповторим и символен начин – главно заради страстите около мигрантското нашествие и около контекста на други глобални събития. Старият континент вече няма да е същият – без да знаем какъв точно ще бъде, но безвъзвратната промяна вече започна. Така например след събитията в Кьолн датското правителство успя да реши един деликатен въпрос, по който се дебатираше от доста време – дали и как мигрантите сами да финансират престоя си, поне частично. Либералите от "Венстре", Датската народна партия и Либералният алианс успяха да се споразумеят със социалдемократите, които скачаха срещу всеки подобен законопроект. Десните обаче са категорични, че датския данъкоплатец не е длъжен да плаща за подслон и прехрана на неканени гости.

Нека да припомним, че министърът на имиграцията и интеграцията г-жа Ингер Стьойберг на два пъти внасяше предложения за промени в нормативната база с цел да се даде право на полицията да конфискува пари и ценности от емигрантите. Първоначално се предвиждаше временно пребиваващите в Дания да могат да притежават валута и бижута на стойност до 400 евро, след това лимитът стана до 1300 евро (10,000 датски крони), а напоследък се появиха публикации за 1500 евро – т.е. спорът вече е за размерът, а не за принципа. Между другото изрично се поддчертава, че лични бижутата, медали и ценности със сантиментална стойност няма да бъдат конфискувани.

По този начин става ясно, че действията и проблемите на европейските мигранти все по-често ще се ползват като предлог за политически компромиси, които до скоро изглеждаха невъзможни. Можеше ли някой преди две години да си представи, че в ЕС ще се пишат законопроекти за извънсъдебна конфискация, че ще се строят огради по границите и ще се обсъжда ролята на армията за защита на същите тези граници? Затрудненията на централните и местните власти за решаване на подобни проблеми са очевидни, но по-интересното е друго – че те рикошират към необичайни емоции и реакции. Защото актовете на агресия и ксенофобия са предвидими, но учудващото е, че в същото време ексцесите по европейските градове предизвикват усмивки на задоволство у немалка част от политическите елити. Тук не става въпрос само за злорадство от типа на "ние нали ви казвахме", а за формиране на нова нагласа, дори нещо повече – на мълчалива (засега) подкрепа за нов геополитически блок, който условно можем да наречем Централно-европейски съюз. Бюрократите скоро ще му измислят някакво политкоректно име, но същността на идеята си остава същата.

На практика това е нерешеният проблем на нехомогенна Европа, който си съществува от векове и заради който са се водили войни и е имало преселения в нови континенти и светове. При това линиите на разделение сякаш се множат, а силите, които си противоборстват, постоянно се разделят и съюзяват. Писано е много за Европа на виното и бирата, на севера и юга, на изтока и запада, на победителите и на победените и така нататък, но в сегашната сурова идея за Централно-европейски съюз има нещо ново – и това е именно мигрантският проблем.

Ако се абстрахираме от държавните граници и погледнем географската карта, то веднага става ясно, че новата рискова транзитна зона са Балканите. Не че потоците от нелегални имигранти през другите два полуострова – Апенинския и Пиринейския – са секвали или ще секнат, но новите коридори явно са през нас и нашите съседи. Просто за сирийци, иракчани и афганистанци това е естествен маршрут и той се експлоатира така, че в Германия вече говорят за милион и половина пришълци и за очертаващ се недостиг на ресурси и търпение за тяхното изхранване и обслужване. Какъв е обаче съставът на този милион и половина души? Сирийците се оказват малцинство, докато в същото време 40% са от Афганистан, а 35% – от бивша Югославия, където от доста години няма война и не би следвало да има бежанци. Има също така мароканци, алжирци, албанци, грузинци, чеченци и всякакви други – но в същността си са 78% млади мъже в средна възраст от 23 години, повечето мюсюлмани. Истинските бежанци, каквито са примерно кюрдите от град Кобани, пристигнали с жени и деца, са истинско изключение. Има освен това 300 хиляди нерегистрирани, а това е все едно един град като Пловдив без документи. За 60 000 души германските власти вече са взели решение, че трябва да се върнат обратно, но болшинството от тях си се разхождат необезпокоявани из федералната република. Освен това – от всичките тези милион и половина само 5% се записват да изучават немски език, но практически никой от тях не търси и не желае да започне работа. Така че от тях трудно ще се получат примерни гастарбайтери, за каквито си мечтаят немските индустриалци, и въобще каквито и да са арбайтери. Това е положението в Германия.

А какво се случва по съседство? Вече стана дума за датчаните, които, освен конфискация, са приготвили задължително свинско за закуска на имигрантите. В същото време Полша е приела едва 2 000 от тях, при това избирателно – само християни! Унгария дотук се е съгласила на 41 000, а скромните англичани не искат повече от 20 000. Къде отидоха прословутите европейски призиви за солидарност и толерантност? Пластовете са разместени – породил се е вакуум за провеждане на адекватни политики, в резултат на което между бежанските лагери в Мала Азия и военното напрежение в Близкия Изток – та чак до Кьолнската катедрала – се очертава нещо като междинна филтърна зона.

И докато Балканите са предимно транзитна (докога ли) територия, то на Запад едно общо настроение все повече припокрива старите граници на бившата Австро-унгарска империя. Няма нищо чудно в това – съществуват съображения и интереси, които датират отпреди 19-ти век и напоследък все по-често се припомнят в някои анализи. И след като се пише за възраждащия се неоосманизъм на властващия в момента турски елит, породен като рекция на новите баланси в региона, то не бива да ни учудва, че на другия край на везната – в сърцето на Европа, няколко държави вече започнаха да гравитират към друг вид обединение, което в исторически план също е играло значителна роля. На този етап мълчанието на Австрия е сякаш по-скоро одобрително, докато Унгария не крие намеренията си. Чехия и Словакия дават положителни знаци, а напоследък натам се промъква и Полша. Това не бива да ни учудва – Краков и Лвов дълго време са били австрийски. Така че рефлексите за самосъхранение се оказаха по-силни от Дъблинското споразумение – това вече е всепризнат факт. Но ясно е също така, че брюкселските лобита ще направят всичко възможно да придърпат чергата на този Централно-европейски съюз към себе си – за да могат да продължат да оказват влияние. Което не означава, че няма да се появи още един "стълб" от Германия, Франция и Бенелюкс, с което кръгът отново се затваря с идеите от времето на Общия пазар, само че с няколко милиона нови съжители и с няколко стотици остарели директиви, изпълнени с неприложими намерения и идеали.

На целия този фон България е в много деликатна и сложна ситуация. Има една аксиома, която обикновено се преподава на студентите – че на Балканите нищо добро не може да стане без нас, но и че нищо лошо не може да ни подмине. Това е тъжната историческа истина, от която обаче трудно се учим. Ние почти не си говорим с Букурещ и Белград, Атина се мръщи на Скопие, Косово търгува със САЩ, а пък Черна гора – с Русия. И се оказва, че никой даже и не мисли за обща балканска политика спрямо надигащите се събития и спрямо идващите от Изток милиони. Липсва чувството за общност към една все по-рискова зона, липсва осъзнаването на необходимост от политическо взаимодействие. А дали би могло да се очаква да се появи нещо такова, което да е подобно на витаещите имагинерни идеи за Централно-европейски съюз?

Нека да бъдем реалисти – по-скоро не. И този отговор е тъжен, защото генерационната смяна на елитите вече започна, само че новаците се оказват отчайващо неподготвени за новото време. Фактът, че ще трябва да се чака още една генерационна смяна, може да е пренебрижим като подробност от историческа гледна точка, но от чисто човешки аспект е тъжно откритие за нас, съвременниците. Четвърт век робувахме на мантрата, че в най-близко бъдеще децата ни ще заживеят по-добре от нас, а сега се оказва, че ще се случи обратното. И сред тези деца ги няма нужните политици, които да преодолеят разслоенията в обществото и надигащите се национализми – и това не е само местен проблем.

Имаме пресен пример – преди десетина дни германският финансов министър Волфганг Шойбле предложи нещо като нов поголовен данък за целия Европейски съюз, за да се набавят средства за справяне с бежанската криза. Засега идеята е за надбавка върху цената на бензина, но скоро ще чуем и други предложения. Преди известно време същият г-н Шойбле предложи да се приемат законови поправки, за да може Бундесверът да излезе на улицата и да подкрепи полицията – само че тогава той беше вътрешен министър. Ето това е нагледната илюстрация за безвремието, в което изпадат влиятелните европейски политици. Защото г-н Шойбле е наистина експерт, лоялен на общностните ценности, но продължава да мисли и действа само в пълномощията на министерството, за което отговаря в момента.

А от другата страна на барикадата са неформалите от "Пегида" и читателите на "Майн кампф", всички до един нетърпеливи и готови да направят новата заявка за власт. И именно там концепцията за справяне с надвисващата хуманитарна катастрофа се къса, защото нормалната опозиция изчезва, а срещу теб се изправят не само прииждащите чужденци, но и собствените ти граждани. Най-лесно и безотговорно е Европа да се тласне към радикализацията и разпокъсването отпреди 80 години, но това ще е краят на крехката и условна "конфедерация" от 28 държави, които положиха немалко честни усилия за съвместно бъдеще. Историята обаче не чете лозунги. Дошло е ново време – може още да не е военно, но вече е бойно. И без нов общ консенсус с нови принципи на взаимодействие спокойствие няма да има. Новината е, че поединичното оцеляване става все по-невъзможно – даже и за големите играчи. Да не говорим за разпокъсаните балкански държавици, които за пореден път ще се окажат в кризисен "сандвич", чийто вкус не им харесва.