Криза в доверието не се преодолява с нови изборни технологии

Мустафа Карадайъ

   След многото говорене за промени в политическата система и след традиционно ниският рейтинг на НС, се създаде очакване в хората за промяна на избирателната система. От друга страна критиката, която отнасят политическите партии и безразборното (и безотговорно) говорене на политици, анализатори, социолози и др. доведе до разбирането, че партиите са най-лошото явление в обществено-политическия живот в страната за последните 20г.

Дори нещо повече - че вече е крайно време хората да вземат нещата в свои ръце и да си изберат едни добри хорица, които ще ги представляват и ще се грижат за тях. Като така ще се елиминира грозното купуване на гласове, което се прави от партиите, а добрите хорица-кандидати няма да купуват гласове. Като че ли тези политически партии са нещо абстрактно, нещо което не се състои от същите тези добри хорица, които ще бъдат и мажоритарните кандидати. Като че ли не тези хорица и досега са организирали купуването на гласове.

   А и какво ще правят тези добри хорица, които никога не са били в партии и не са се занимавали с политика? Ще бъдат безкомпромисни индивидуалисти и няма да отстъпват от обещанията си и от интересите на своите си избиратели. Те няма да се интересуват от останалата част от държавата, но ще съставят правителство, което ще управлява без да допуска каквото и да било съмнение за корупция, пак тези хорица ще имат парламентарно мнозинство за да могат да прокарват и законите. А лошите партии и политиците в същите тези партии, които досега все правят компромиси с оправданието,  че го правят в името на държавата и държавността, в името на останалата част от населението, ще изчезнат вкупом в небитието.

   Да оставим на страна очакванията на хората и необходимостта от въвеждането на мажоритарен вот

Нека да обърнем внимание на самата мажоритарна система

   1. Класическият вариант е страната да се раздели на толкова едномандатни избирателни райони, колкото мажоритарни мандати ще се избират. Ако това е целият парламент, то следва да са 240. Технологично не е проблем това да се организира. Резултатът ще бъде 240 индивидуално избрани депутати, които ще се очаква да постигнат съгласие, т.е. 121 гласа в Народното събрание (НС), за съставяне на правителство с ясна програма, удовлетворяваща всички. Или поне от това мнозинство. А вече избраното правителство следва да провежда такава политика, че цял един мандат да има парламентарно мнозинство, и то така че безкомпромисно да изпълнява предизборните обещания на депутатите. И разбира се  - да оправдава очакванията на избирателите, а и на самите народни представители. Това е почти абсурдна задача при днешните условия в България.
 

   Другият вариант е тематични и/или динамични мнозинства, което води до несигурност и създава много по-големи предпоставки за политическа корупция при всяко гласуване в НС. Безспорно рейтингът на НС ще е още по-нисък при липса на сигурност и устойчивост. Много по-трудно ще могат да се реализират непопулярни политики с дългосрочен ефект, защото трудно ще се сформират мнозинства. Защото така на депутатите ще се налага постоянно да правят компромиси с предизборните си обещания и с моментните (настоящите) очаквания на избирателите си. А значи и да търпят негативи за неща, които ще даонесат дивиденти  едва след пет, десет или петнадесет години.

   Ако избираме по-малко от 240 мандати мажоритарно, вариантите са два:

   2. Първият. Тези Х на брой мандати се избират мажоритарно, а останалата част (240-Х) се избира пропорционално, т.е. посредством листите на политическите партии. След изборите мажоритарно избраните депутати вече ще могат да влизат в парламентарните групи, т.е. при „лошите” партии. Освен доводите от чисто мажоритарните избори, тук се появява и още една гореща точка – разделението вътре в самата парламентарна група (както и в избирателния район),  на мажоритарно избрани и пропорционално избрани депутати.

   3. Вторият е всичките 240 мандати първо да се разпределят пропорционално между партиите, а мажоритарно избраните кандидати да заемат първи мандатите от полагащите се на партиите в съответните избирателни райони. Точно този вариант е залегнал и в законопроекта за изборите за 41-во народно събрание, предложен от група депутати от Коалиция за България (КБ). Предварително трябва да се отбележи, че този вариант е пропорционален по същество, а единствено кой да бъде депутат отчасти се определя мажоритарно. Както и в предишният вариант, и при този съществува напрежението от разделението на мажоритарно и пропорционално избрани депутати вътре в парламентарните групи, както и в избирателните райони. Този вариант има и по-различен модел от този предложен от КБ – Така наречената „немска система” – всички мандати се разпределят пропорционално между партиите, като половината от мандатите са избрани мажоритарно, а останалите полагащи се мандати на партиите се допълват от национална листа. Този вариант може би е най-адекватният при сегашното състояние на политическата система и очакванията на хората.

   4. Следващият вариант е пропорционално разпределение на мандатите, като се дава възможност за преподреждане на кандидатите в самата листа на партията. Този вариант го прилагахме на изборите за избиране на членове в европейския парламент, а сега се предлага от НДСВ. Като краен резултат е като този, предлаган от КБ в  точка 3., т.е. мандатите се разпределят пропорционално между партиите, а преподреждането (преференциите) определят кой да заеме мандат от полагащите се за партията в съответните избирателни райони. При този вариант може да се получи сериозен разнобой вътре измежду кандидатите в една и съща листа, т.е. индивидуалната (персоналната) кампания да попречи на общата. Обратният случай също е възможен – всеки, правейки си лична кампания, да допринесе за повече гласове на общата листа.

   Сами по себе си двата варианта описани в точки 3. и 4. създават дискомфорт единствено и само на малките политически партии, защото не могат предварително да планират нуждата от различни експерти за всички постоянни парламентарни комисии. Като така може да се получат парламентарни групи, съставени от депутати само с една или две професии (напр. лекари, юристи, учители, икономисти или др.). Тогава вече наистина ще има реална нужда от привличането на висококвалифицирани експерти в различни сфери, които професионално да подпомагат дейността на депутатите в работата им в постоянните комисии.

   Все пак при сегашното положение в България

   не бива да се правят резки движения

   за смяна на политическата система, както и на избирателната система. Необходимо е достатъчно адекватно и широко представяне на всички слоеве и групи от обществото, както и от регионите, а това най-адекватно може да се постигне с пропорционално разпределение на мандатите между партиите, като се отбележи че идеални системи няма.

   Впрочем, без ясна политическа физиономия и отговорност трудно би могло да се осъществи сериозно и отговорно политическо управление на страната и за сега вариантът от точка първа не бива да се прилага. Аргументи като повишаване на избирателната активност чрез смяна на политическата и/или избирателната система са абсолютно безпочвени. Така може да се стигне до ситуация на още по-голямо разочарование, защото интересът на избирателите към политиците трябва да е следствие от дейността и политиките на самите политици и депутати. Ниският рейтинг на НС и депутатите, респективно – на политиците, е следствие от поведението, дейността на депутатите и политиците-. И разбира се  - последица от тяхната политика, или по-скоро липсата на последователна политика. Т.е. политическата импотентност на политиците и на партиите, както и прекъсването на връзката между депутатите с избирателите довежда до ниския рейтинг на НС. Депутатите, партиите и политическата система като цяло са загубили преките си контакти с избирателите. От друга страна, избирателите отчитат масовата поява на необяснимо и нелогично забогатели политици след определено пребиваване по върховете на политическите (партийни и административни) власти, без да са развивали каквато и да е икономическа дейност. Как тогава същите тези избиратели да приемат политиците, партиите, политиката, и политическата система? С изключение на варианта по точка първа, всички останали биха били еднакво справедливи и приложими, като създават достатъчно добри условия за нормалното функциониране на политическата система към настоящия момент.
   В заключение да не забравяме, че избирателните системи представляват само технология за отчитане предпочитанията на избирателите и трансформиране на изборните резултати в спечелени мандати. Сама по себе си, избирателната система не е средство за повишаване на рейтинга на политици и институции.
   Кризата в политическото доверие на избирателите към политическите им избраници не се преодолява с избирателни технологии, а с конкретни, прозрачни, общозначими резултати от дейността на тези избраници, в съответните институции по време на техния мандат.