Либерална концепция за родолюбие

Ракшан Моллова

Защо е необходимо хората да изпитват любов към своя народ, родна земя, отечество? Трябва ли през времето на цялото човешко съществуване егоизмът, користта, самолюбието, омразата, самомнението и егоцентризма да надделяват над обичта, уважението, толерантността, любовта към отечеството и всички човешки добродетели или се случва обратната тенденция? Според привържениците на теорията за съществуващия дуализъм цялото съществуване на личността и на нацията преминава в борба между доброто и злото. Но, като се позамислим, си повтаряме, че светът или върви по посока на царствато на свободата, т.е. на доброто, на човешката свобода или твърдим, че тече обратният процес.     Без съмнение, един от най-интригуващите въпроси на съвременността е същността на нацията – едновременно древна със своята история и модерна със своята идеология. Но в образа на нацията започват да се появяват пукнатини. Защото принадлежността към дадена нация се свързват с национализма. А различните видове национализъм се свързват с конфликти на различен принцип. Кажем ли "национализъм" и веднага се сещаме за страна, където колективното съзнание е промито и тренирано в омраза към съседите. Спомняме си и за маси от хора, които се жертват в името на жаден за власт диктатор. И не сме единствените – самият Алберт Айнщайн нарича национализма "детска болест, дребната шарка на човечеството". На базата на теорията на дуализма си задаваме и въпроса какъв е здравословният, позитивен национализъм, наречен родолюбие и какъв е дескруктивният и деградиращ национализъм и кой от тях надделелява!?

Темата за нуждата от патриотизъм, отъждествен с родолюбие, предполага необходимостта от извеждане на разграничителните му характеристики от тези на идеологията на деструктивния национализъм.

Ако някое явление е наистина глобално, то това е нацията и национализмът. Те са станали фундаментални в съвременния свят. Едва ли има регион в света, който да не е белязан от конфликти на различна основа. И може би заради тези конфликтни ситуации национализмът си е спечелил лоша слава.

Като идеология и език национализмът е сравнително нов, той излиза на политическата сцена в края на 18. век. Темата за различните видове национализъм е една от най-експлоатираните през 19. и 20. век. Интересът към нея сред международната общност и на българското гражданство нараства особено след падането на Берлинската стена през 1989г. След Втората световна война национализмът се превръща в една от най-критикуваните и отхвърляни политически движения. Причината за това е най-вече идеологическа, но силното политизиране на световния елит в периода на студената война допълнително усложнява отношението към него.  Особено видна в държавите от т. нар. Източен блок, където национализмът не само се заклеймява, но и представителите му се преследват политически и осъждат физически.

Изследователите обвиняват национализма за гражданските войни и териториални амбиции от Руанда и Югославия до нацистка Германия и Наполеонова Франция. При всяко разпалване на война в миналото национализмът автоматично е обявяван за съучастник – или като средство, което позволява на лидерите да подмамват масите към бойното поле, или като масло в огъня на масовата омраза. Не може да се отрече, че национализмът си е спечелил лошо име.

За разлика обаче от "лошия" национализъм, съществува "добър" патриотизъм, наречен родолюбие и ние трябва да се стремим към него. Като маркери на понятието родолюбие е необходимо да се изведат основните понятията етнос, национална идентичност и нация.  

В съвременната литература най-често срещаната категория е ethnie - етнос. Терминът се появявва през 50-те години на 20. век. Интересът към него има различен генезис; в САЩ то означава „етнически комунитаризъм” и чертите на „американския модел”, който превръща съществуването на етническите групи в политичске сили в рамките на нацията. В последно време конепции за „етническото” са обект на специален интерес. За някои то е нещо изконно, което съществува в природата. То е една от даденостите на човешкото съществуване. Според други принадлежността към дадена етническа група е въпрос на манталитет, възприеване и чувства.

Разбирането за ethnie се отразява на разбирането за градивния, положителен аспект на национализма – патриотизма, родолюбието. Съвременни антрополози, етнолози и изследователи приемат употребата на ethnie като означаващи чувство за общ произход. Те се уповават на либералноориентирания немския соиолог Макс Вебер, който казва: „Ще наричаме етнически групи тези човешки общности, които имат субективно убеждение за общи предци”. Чувството на родолюбие предполага уважение на всички  латерални и вертикални малцинствени общности на територията на дадена държава. Той зачита на принадлежността на хората към дадена малцинствена група и превръща респекта към техните права в категоричен императив. Правата на малцинствата стават залог за европейската стабилност.

• Нация

За определението на думата нация ще се възползвам да цитирам позициите на Ернст Ренан и Макс Вебер. Според Ренан „нацията е душа, един духовен принцип, който има два елемента: минало и настояще, националният дух е този, който е носителят на солидарността и свещените чувства на нацията, той е заветът на миналото към настоящето”. Според Вебер „нацията е влиятелна общност, която е и политически феномен и има културна мисия”.

Духът на нацията не позволява на национализма да отхвърля добрите взаимоотношения и различията. Според либерализма нацията се формира на базата на волята на всички индивиди. Ярък пример за това е Джон Лок, политически мислител от 18 век, чиито идеи в тази насока стават основа на Американската декларация за независимост.

• Национална идентичност

Националната идентичност е форма на националното съзнание, на националния дух.

Модерното понятие за идентичност, така както предполага родолюбието, е отличителна черта на отделния индвид. Националната идентичност и нацията са комплексни понятия и са съставени от етнически, куртурни, териоториални и политически елементи. Те обозначават солидарността между членовете на общности, обединени от общи спомени, митове, традиции. Националната идентичност спомага на отделните членове на гражданското общество да се социализират. Чрез използването на символи като знаме, химн и паметници отделните индивиди култивират в себе си чувството на сила и преклонение пред общата идентичност. И най – важното – усещането за обща идентичност дава възможност на отделната личност да ситуира собственото си „аз”, да разберем „кои сме ние”. 

Либералните окраски на национализма датират още от времето на Великата Френска Революция, когато ценностите на свободата, на човешкия разум започват победния си ход в Европа от Франция. „Патриот, родолюбец” по това време означава поддръжник на доброто управление, алтруистичен приятел на свободата и човечеството. Патриот означава и човек, който е добър гражданин на републиката. Либералната рамка на Френската революция създава две позиции: за „нацията като разумно същество” и за „народа като единна  и единяваща сила” /Робеспиер/; заедно с идеята за родината, която защитава не толкова територията си, колкото свободата и политиката на националната отбрана се формират основите на либералния подход към национализма във Франция. Чувството на привързаност или принадлежност към една нация, родина се нарича патриотизъм (родолюбие). Патриотизмът като лоялност и толерантност към дадена държава е социалната нагласа на гражданите, която може да бъде и е създадена от политическите елити особено в съвременните мултиетнически държави.  Ако направим исторически преглед, ще си спомним любовта, с която древните гърци се отнасяли към градовете-държави в античния свят.  Да си спомним личността на Александър Македонски, един от най-великите воини. Човекът, успял да обедини Изтока и Запада, и чиито войски воювали непрекъснато в продължение на 10 години, водени от една истинска кауза – обединението. Резултатите от делото на Александър Велики наистина се оказват вечни по своето значение – бе изковано единството на човечеството. Той дори не е подозирал, че служи на по-далечна цел. Така се случва винаги в историята. Близките реални цели са само временно средство за далечните исторически цели.  

         Основната тежест на либералния патриотизъм пада върху гражданското общество. При разглеждане на въпроса за родолюбието е необходимо да характеризираме идентичността на явлението родолюбие. Каква общност се стреми да създаде, къде е екзистенциалният център на тежестта. Ако той е в гражданското общество, какво трябва да бъде то. Гражданско общество получава значителна роля в съвременните общества. То не само служи за това да подчертае принадлежността към нацията, то превъзмогва претенциите на различни идентичности, то е натоварено с огромната морална отговорност да приобщава хората към националната кауза. В случая ще наблегна на Теорията за Обществения договор на Ж. Ж. Русо, където той казва: „проблемът е да се намери такава форма на асоциация, която ще защитава и предпазва с цялата си сила личността и благата на всеки един член на общността. Това е фундаменталният проблем, на който Общественият договор намира решение.”

Това е форма на родолюбие, при която държавата получава легитимност от активното участие на гражданското общество. В „Теорията за обществения договор”, един от известните трудове на големият френски философ Жан Жак Русо, на когото принадлежи мисълта „Уж се раждам свободен, но навсякъде съм в окови” очертава каква трябва да бъде структурата на гражданското общество. Либерализмът защитава личността като основен субект на гражданското общество. Той е универсумът в неповторима форма в него. Личността е  разгръщане, развитие, обогатване. Тя изгражда и обогатява граждаското общество, като го социализира, рационализира и цивилизова. Обществото оформя същността и характера на нацията и на държавата. А суверенът на властта в нея е народът, народната воля. И всички решения на управляващия се вземат в името на интереса на гражданското общество, в интерес на нацията.

Либералният патриотизъм или родолюбие строго защитава националният интерес, който представлява институционално представителство и защита на приоритетие в развитието на дадена нация. В голма степен той е проекция на възможностите на всяка една нация да изгражда проекта на бъдещото си развитие с оглед на протребностите и очакванията на членовете й; националният идеал е представата за основната цел за развитието на нацита. Това е също така и съвкупност от начини и средства за осъществяването на тази представа. Силата на либералния национализъм, особено ако е държавно оформен, се проявява и когато той надхвърля дължавните граници и полага усилия за проектирането на нов свят от независими нации-държави. Установяването на естествена хармония в света, т.е. баланс и равновесие в международната политика означава означава и избягването на конфликти, избягване на военни стълкновения между отделните нации-държави. Според либерализма позитивния, добрия национализъм обединява света, той не разделя, защото се ръководи и защитава либералните ценности за братство, равенство и свобода. Той създава основата за уважение и толерантност, взаимно зачитане на правата и националните характеристики на нациите. От тази позиция опитите за разпалване на война и съперничество между отделните държави са несъстоятелни. Съгласно либерализма човечеството е разделено на отделни нации - днес етнически общности, които не трябва да бъдат изолирани една от друга, те трябва да живеят във взаимно разбирателство и сътрудничество.

Първоначално либералите възприемат наднационалните образувания – ООН, НАТО, Европейският съюз, като посредници между отделните държави в установяването на мир и благосъстояние. През 19. век при либералният подход към патриотизма не отъждествява, нито пък допуска възможността дейността на наднационалните образувания да ограничава суверенитета на отделните държави или отделните култури на етническите малцинства. Точно обратното – нацията е ключовият фактор към установяването на интернационална хармония в света. Така да се каже либералният национализъм е първата идеологическа система в света, която защитава интернационализма като принцип на международните отношения.

След първата световна война, при установяването на Версайската система на международни отношения става ясно, че неспазването на принципа за създаване на хомогенни в културно отношение нации-държави – като Чехословакия, Югославия /съюз на сърби, хървати и словенци, черногорци/ води към възникване на етнически конфликти. Поради тази причина либерализмът от 20. век се отказва от национализма като политическа доктрина и преминава към защита на позициите на универсалната човешка природа, която се намира над езиковите, религиозните, териториални или национални белези. Отправна точка става индивидът, т.е. по-точно групата и гражданското общество, което представлява сбор от индивиди. По принцип либералният патриотизъм се нарича гражднаски национализъм. Те са равни пред закона, т.е. осигурен им е равен старт /равенство на шансовете/ и равенство на възможностите. Либерализмът поставя ката принцип идеята „всички да станат равни във всичко”. Но той не си поставя за цел изравняване на резултатите от общественото разпределение, а само създаване на равенство на възможностите.

На основата на съществуващите конфликти в света става ясно, че шансовете за преодоляване на и потискане на лошия национализъм са слаби. Разделението на човечеството на нации и продължаващата мощ на национализма по целия свят са заредени и с опасности, и с надежди. И опасностите от тази тенденция са напълно ясни. Сам по себе се национализмът може да не е отговорен за епидемията от нестабилност, конфликти и насилие, но той присъства сред основните причини. Въпреки всички доказателства за обратното, времената са доста трудни за истинско родолюбие, патриотизъм. Той предполага задължение и отговорност към благоденствието на държавата, той подсигурва основа за цялостното разгръщане на различията. Загрижеността за благоденствието на нацията, който включва и компромис, е централно за добрите взаимоотношения между нейните членове и именно тези добри отношения правят възможен успеха в политиката. Ако делим света на два антагонистични, воюващи лагера – единия на твоята собствена нация, а другия – на всички останали, при което втория бива разглеждан като враг, то тогава става дума за идеология на национализма. Национализмът отхвърля добрите взаимоотношения и различията, толерирани от тях. Той не признава компромиси.

Родолюбието /патриотизмът/ се подчинява на националното цяло, на националния идеал, той е отговорен към благоденствието на нацията. То е рационалистично. То осъжда личния егоизъм и егоцентризъм. То отхвърля користта, насилието и омразата към другия. То е за морал на нацията, той е проявяване на човечност, на хуманност. Центърът при родолюбието е гражданското общество, като сбор от отделните индивиди. Патриотизмът предполага национален интерес, национална доктрина, пригодени не за привилегирована част, а за цялого общество. Той е любов към своята родина, земя и народ. Той придава аристократичност на отделната личност, но не аристократичност, разбирана в класов, материален смисъл – той прави човека по-благороден, милосърден, услужлив, той проявява братско отношение към хората. Така както основните религии проповядват – хуманност, милосърдие.

Съществува една философска представа за национални дух у авторите на 18. век – Монтескьо и Русо. Русо завявява – първото правило, което трябва да следваме е да изградим националния си характер, всеки народ трябва да има национален характер, ако той липсва, трябва да му го създадем. И така – родолюбието калява духа на нацията към по-добро, той оформя нейния дух като позитивен, и тласкащ обществото към прогрес. То винаги проповядва „Обединявай, за да владееш”.

Нека помислим по кой път да поемем и кой свят да изберем – по-добрия, по-хуманния или користния, разрушителния, погубващия?!