Огледалото

В момента, в който почустваме, че сме „заедно в час” и че сме в общ смислов резонанс с автора, започва озарението на ума и рефлексивното съпричествяване към динамиката на действието. От този момент ние преставаме да бъдем само наблюдатели на метаморфозите на събитията и се проектираме като съучастници в тях. Степента на интериоризация на смисловия политически свят на автора се преобразува в „готовност” за „алтернативна” предметна екстериоризация като тип политическо поведение. Описанието на станалото и ставащото в Прехода имплицира и алтернативен модел за мислене и действие: като възможност (модално) и като необходимост (императивно).

Като демократ, авторът не ни дава голяма опция за избор на алтернативен политически свят. Стига той да е по-малко илюзорен (лъжовен) и с лимитиран достъп за Герои – Спасители. Защото те изникват от още неутвърдените демократични норми за Силно, а понякога и Атрактивно Представителство, но отклоняват Демокрацията до границата на нейното отрицание.

В крайна сметка, оценъчно-познавателната оптика на автора, внимателно ни подготвя да преминем през”чистилището” на политическия катарзис и да припознаем себе си като съ-субекти на собствената ни политическа история.

Но, за да се получи това, всеки от нас, като част от „социалното тяло”, трябва да проектира необходимото за случая  саморефлексивно Огледало. Конструирането на това Огледало е задължение на интелектуалния елит на страната. Но тъй като той се занимава предимно със себе си, както често се случва в историята, всеки е принуден сам да намери или пренамери себе си в клокочещия пазар на „идеи”, пророчества, набързо скалъпени доктрини и какви ли не трудно поддаващи се на идентификация интелектуални недоразумения...

Всеки от нас има право на свободен избор. Но ако Съдбата ни се усмихне, като че ли по случайност ни пробутва в „ръцете” някакво Огледало. Душата ни е първият „цензор” дали точно това ни трябва или не. Разумът ще ни излъже. Той не е толкова широко скроен, както се представя. Той е комплексиран и не обича конкуренцията и алтернативните светове, продуцирани от себеподобните му. Но ако все пак е принуден да се вслуша в силните желания на Душата, той отстъпва. Не затова, че е много толерантен, а защото се страхува от последващите репресивни актове на Душата. Защото Той много добре знае, че всичките му рационални доспехи са подсказани от Душата.

Да не говорим за Разсъдъка (Аз-а). Той, горкият, е толкова ангажиран с тресавището на реалността, че веднага ще грабне Огледалото, стига то да му помогне да си свърши по-„мързеливо” мръсната работа. Защото за него „осмисляне” и „рефлексия” в превод означават изхвърляне на излишната шлака и на изгнилите „рафтове”  от света на напиращата реалност. Разсъдъкът е експерт по идентичностите и тяхната категоризация. Затова Той се възприема като основен носител на Аз-а. Разумът и Душата само са го заблуждавали, подвеждали и наказвали.

Горкият. Разумът постоянно го кара да нарежда и пренарежда тържището на реалния свят. Прави се на Господ, и постоянно повтаря, че е „по образ и подобие...”. И отгоре на това го и наказва, приписва му собствените си концептуални гафове за вездесъщите идеологеми, заплашва го с моралния императив, съвестта и възмездието. Изобщо пълен диктатор и самозванец. Типичен образ на Пилат, постоянно си измива ръцете с другите...

Ако Огледалото попадне в полезрението на Разума, горко ни. Ще има да чакаме още дълго време „другото” си измерение. Защото той ще го прошнурова от гледна точка на собствената си камбанария. Ще ни внуши, че Огледалото няма необходимата разделителна способност, за да опознаем себе-то-си в себе си. И какви ли не други щуротии. Друг е въпросът, че преди да попадне на Огледалото, той изобщо не е знаел, че той има „разделителна способност”. И ще започне да ни убеждава как Огледалото не отразява всичко, как то трябва да бъде „лъчисто”, за да има достойнството не само да отразява наличното състояние на реалността, но да има прозорливост и прорицателство, като това на Мойсей. 

И за да уязви Душата, понеже това му е специалитет, ще изложи фундаментални аргументи. Например, че дори Венера, когато държи Огледало, това освен духовно съзерцание  не означава утвърждаване на нарцисизма, както се възприема от Душата, а „нормата”, която контролира собствените й желания; че Огледалото гарантира необратимостта на еволюцията, т. е. забрана да се върнем към равнището на говедата и краставиците ...; че космическото съзнание създава Огледалото, за да има възможност да мисли за себе си...

Тук вече Душата започва да се усмихва и замечтано се вглъбява в себе си...; „че последната ни епоха за развитие се символизира от Луната, като Огледало-модел, и означава плодовитост на тялото и мисленето!!! Душата се разтапя от кеф и удоволствие ...

В стремежа си да бъде цялостен и изчерпателен Разумът инерциално подхвърля „фундиращи” аргументи, които му служат, както на него, така и за Душата. Не й трябва много, а само две предчувствия: че Космосът има нужда от Огледало, за да може да мисли за себе си, и че истинското Огледало увеличава плодовитостта на мисленето и тялото... Останалото тя вече го знае. Порталите й са отворени.

На цялата аргументирана тирада на Разума, Тя, като че ли между другото, отговаря с една полуизпусната реплика: „Драги, не е важно какво показваш, а Как го правиш”. Въпросът приключва.

Разбира се, че е важно какво показва и защо точно в определен ракурс. Но въпросът  как го „прави” и „казва” е архаичният механизъм за позициониращата селективност на Огледалото. Това е акцентът върху значимото не на цялото отразено съдържание само по себе си, а само върху онези елементи и моменти, които от гледна точка  на реален или възможен  (хипотетичен), но алтернативен властови статус, служи за проектиране на субекността за необходими или възможни действия. Затова въпросът за това: „как го казва” е въпрос за допълнително оптично настройване на Огледалото, респективно и на нашите възприятия за декодирането на „политическото послание”. Защото политическият алфавит има анбивалентен характер: той „ запознава” и „указва” към действия.

От тази гледна точка, изначалното Слово е проецирано като едноактно        „слово-дело” , „слово-намерение”, „слово-йерархия”, „слово-отношение”.  Това е диференциращият признак на властовото светоотношение, т. е. същността на Езика на Политиката.

Съобразно промените в актуалния политически свят, този език на политическото отношение се конструира, деконструира и реконструира, за да бъде в съответствие с целевата онтология на политическия субект за позиционирането му в структурата на политическото пространство и време. В случая познавателните и ценностните съждения смислово се съотнасят с указателно-императивните езикови маркери, образувайки не само „текста” на явния език на политиката, но и неговия „контекст и подтекст”, като „скрита” политическа онтология за необходимите политически действия.

Генезисът на амбивалентния характер на езика на „политическото отношение” се корени в първичните форми за изразяване на отношенията на „зависимост-независимост”, на „господство и подчинение”, в структурата на дивото и суровото: „кой кой е”, като властова идентичност,  плюс субординация в действието. Затова много от митовете са архетипни матрици на тези ”осмислени” властови отношения, които се „събуждат” и „заработват” при наличие на подобни кризисни ситуации, свързани с тяхното възникване и развитие. Архетипът е като „монадата”: отразява и управлява света, който представлява. Затова всяка митологема е превърната ритуална форма на определена онтологична зависимост, т. е. на една онтологема.

Развитието на Човека и Човешкото (света на човека) са кармично свързани с Огледалото и неговите оптики. Развитието на човешката мисловност може да се илюстрира само с няколко преобразувания на оптиките на Огледалото: от директен рефлекс, през езиковото мислене,  до мисленето за самото мислене (рефлексивно мислене). Всяко следващо Огледало е с по-голяма степен на идеализация, придружена като правило с увеличаване на нереференциалната траектория на езика. Този процес създава впечатления за прогресивна виртуализация на човешкия свят. Но онтологичното му сканиране (от гледна точка на типологията на реалността) ясно показва съчетаване и рекомбинация на само три основни Огледала в човешката мисловност.

За онези, които изповядват многомерността и безкрайността на Битието и Разума, и тези три онтологични оптики им изглеждат обидно редуцирани, бих искал да ги утеша. Тези основни оптики, ей така, като „на ужким”, ви задават девет онтологични проекции за изграждане на много и различни алтернативни  светове: от любителите на Сетивните реалности до начинателите на Трансцедентното, които се опитват, поне мисловно да избягат от „Пещерата”

Границата на огледалната рефлексия е и граница на човешкия опит. Дори и въпросът за възможните светове, или как те изобщо стават възможни, също са в границите на реалния и възможен опит на човека. Всичко друго, като практическа,  мисловна и познавателна дейност, е само запълване със съдържание на тези огледални (онтологични) равнища и получаване на синтетично познание. В този смисъл алегорията на Платон за „Пещерата” , която има аналогия с много митологеми, е Онтологията на човешкото Мислене и Битие, на неговият Реален и Възможен опит.

И все пак, какъв е смисълът на митовете-архетипове в онтологията на „Пещерата”, какъвто по дефиниция е все още нашият затворен свят?

В определен смисъл всеки мит е самостоятелно Огледало, което подсилва указателната страна на „ритуала” за намиране на „Изход”. Тъкмо затова митовете заработват ефективно предимно по време на криза в световъзприемането и светоотношението в колективният свят на човека. С други думи, когато е налице кръстопът и нова ситуация за Съдбоносен избор. „Стабилният свят”, в който сме живели е заразен от бацила на разделното  и преходно време. В такъв свят всички основни ценности в „света на човека” се изкривяват: разбиранията за добро-зло и справедливост, за истината и красотата, за общата и лична идентичност,  на критерият за успеваемост и разбиранията за свобода, толерантност, отговорност и сътрудничество,  и т.н.

Да се направи  „свободен избор” в една клокочеща реалност с изкривено пространство и време, е все едно да намериш единствената свещичка в огромна и тъмна Пещера, която да ти „помогне” да се ориентираш в посоките към „Изхода”,  или обратното на него. Свещичката ти осветява само условията, в които си попаднал. Визирането на възможностите не зависи само от свещичката: Защото ти можеш да гледаш, т. е. да имаш зрение, но да не виждаш; необходимо е „да намериш очи, с които да виждаш”.

Митът е именно тази онтологична оптика, която ти дава предимството да виждаш различните възможности за придвижване към „Изхода”. Но и в тази си даденост да визира „полето на възможностите”,  той е само едната страна на Огледалото, тук е само ключалката на  Онтологичната проекция.

Ключът си Ти и твоята Визия – Проект за бъдещото ти развитие. И ако си подготвен,  ще можеш да отвориш портала на възможностите, които водят към „Изхода”. Ако не си това, което трябва да бъдеш, в твоя „пещерен свят” започват да протичат процеси, които наподобяват „танца на субстанциите”, нямащи нищо общо с „Изхода”:  много Герои-Спасители, които ще правят собствена история за твоя сметка. Така ще привикнеш, че дори ще имаш вътрешна потребност от Тях, като компенсация на това, че вътрешното ти Огледало не „вижда” Изхода. И не ти остава нищо друго, освен да се примириш и да ги заобичаш, очаквайки „вечното им възвръщане”...

Онези, които се ориентират в „полето от възможности” към Изхода, това и за тях не е краят на историята. А само поредно изпитание на политическата воля: не само да се ориентират в света на наличните реалности на статуквото, но и да продуцират нови реалности и нов онтологичен свят.

Защото в изкривеното пространство и време на социума онтологичната оптика създава условия и възможности за Скок в други измерения на реалността. Но, както видяхме със „свещичката”,  тя дава възможности  – нищо повече. Когато и вътрешното ти Огледало  е готово да проектира твоето бъдеще, и успееш да консолидираш енергията на значимата част от социалното си тяло, тогава тази проекцирана възможност се превръща в Големият ти шанс да преобразуваш инерциалния момент на статуквото и новите енергични полета на изкривяването,  в стартова и ускорителна енергия за скокообразно развитие на социалното си тяло. Това е същата онтология за преобразуване на Енергията в Материя, и обратното, Тя дава възможност за превръщането на силата на разрушението в сила на възкръстването и съзиданието. Силата на пропадането и смъртта в сила на полета и живота. Като две необходими страни на един и същ процес. Сам разбираш, че „скокът” предполага да прозреш отвъд границата на „истините” на „привидното „ и „правилното” в Пещерата.

Този скок е шансът на онези, които са позиционирани по-близо до входа  на Пещерата. Този казус не е задължително, а само препоръчително условие. Скокообразното развитие  е тайната на Историята. И много народи са го постигали, без да могат да го превърнат в технология за правене на История. Защото онтологичните принципи на развитието издигат забрани за неговата постоянна регенерация: създават твърде голяма прекъснатост на историческата тъкан, която поражда сериозни проблеми на единството и единението, на свързаността и Заедността на Цялото в човешкото Битие.

Перманентната догонваща стратегия  за развитие е най-типичният вариант за правене на история. Да вървиш след модела за развитие на други народи при други обстоятелства, не е онтологично основние да си изградиш модел за инвариантност на историята. И всички други, които не са в онтологията на тази логика на историята, да се обявят за догонващи или „неисторически народи”. Инвариантността на историята е екстраполация на пътя за развитие на няколко нации в задължителна обща логика на всички народи. Политическата онтология обича паралелното и поливариантното в Историята.

Инвариантна  е само Голямата цел: развитието до следващото онтологично Огледало във всички структурни нива на Битието.  А това не само, че не е лесно, но ще си остане идеал за нашата цивилизация.

Нима  „моралният ни свят”  е в симетрия с космическите ни реализации? А „правният свят”?  Онтологията на правните норми се градят почти изцяло  върху принципа на справедливостта и възмездието. По дефиниция самата справедливост е форма на възмездие. Включително като превантивна мярка за „назидание на другите”!? Това е Нормативно-репресивната онтология на Мойсей, която толерира патриархалното и властта на избраните, които поддържат статуквото на единоначалието.          

Обратно. Онтологията на Христос се гради върху вината, състраданието и прошката, емпатията и пътя към заедността, чиято цел е мирът.  И точно в тази си насоченост тя е контрапункт на Онтологията на Мойсей - справедливост чрез възмездие,  която е отрицание на Мира.

Взаимното изключване на двете онтологии е очевадна демонстрация какви сме като „реален правен свят” и какви трябва да бъдем като „идеален морален свят”.   На всеки е очевидно, че тази критична онтологична ситуация е метафизична проекция на цялото човечество и онтологична обреченост на човешкото в човека в рамките на целият ни реален опит в Пещерата. Но все пак има някаква надежда, че в идеализираният ни възможен опит, такава качествена трансформация на човешкият свят в Пещерата може да се превърне в императивна необходимост на самата еволюция на човешката общност.

За съжаление силово - репресивната политическа онтология на Мойсей (око за око, зъб за зъб...) е реалната мотивация за правене на различни политики във всички досегашни цивилизации: стимул – наказание, моркова и тоягата, господство и подчинение...

В смисловия свят на тази политическа мотивация – кризите, конфликтите и конфронтациите имат същото значение, както бурите, наводненията и заметресенията в Природата. Те са нормалният език на Политиката, включително и превантивните военни действия, които се възприемат като предохранителни мерки за налагане на определени интереси. Тук отрицанието ражда отрицание и се опредметява като динамично самоотрицание. 

Алтернатива на тази политика е Политическата Онтология на Заедността, основана на взаимната зависимост и взаимната необходимост на частите от цялото в същата степен, в каквато органичното тяло на политическото зависи от своите части. Символ на тази политика е както Живата Планета, така и човешкото тяло, като нейна еманация. И човешкото тяло, и живата планета са две еволюционно постигнати универсални Огледала на Вселената. Като микрокосмос на макрокосмоса.

Разбира се, това е идеал. Но за мен няма да бъде изненада, ако планетарната политика започне да се съобразява с нея още първата половина на XXI-ви век.

Безспорно е, че принципът на Мойсей ( правото на силата )  и принципът на Заедността ( силата на правата на всички: всичко е във всичко ) са две Политически парадигми за правене на политики, за Политическо мислене и Политическо действие. В явна и скрита форма те работят като език на политика при всяка политическа ситуация.

Митът е велико творение на Метафизическия разум на човека. Не случайно се възприема като божие творение и послание. Често пъти неговата антропоморфност и обредност подвеждат.  Но във всички случаи митът като модел – матрица отключва нещо много дълбинно в нашата психика. И ни направлява при критични ситуации и кризи. А в други случаи, впрягането на мита при определени състояния на обществено недоволство, може и да предизвика кризисна ситуация. Повърхностното битуване на митовете в общественото съзнание могат да ни изиграят и лоша шега. Вместо търсене на „Изход” и развитие, могат да ни върнат и назад във времето. В такива случаи обществото плаща много висока цена срещу задоволяване на вътрешната си потребност от Политически катарзис (пречистване).

Нов текст

Защото популизмът и демагогията са хранителна среда на политическия мит. Те неизбежно създават виртуален политически свят с илюзия за свръхестествени качества на реалната власт. От тук започват и неразрешимите проблеми между „очакваното” и „реалното” покриване на потребностите на живия живот. Има различни обяснения за огромната мистична сила на мита. Едно от тях е, че носят „тайно послание” и (или) ключ за неговото декодиране и осмисляне, облечени в повествователен разказ с човешки, животински и растителни форми. И съвсем не е случаен фактът, че последните две десетилетия има бум на обществения интерес към езотериката и езотеричната философия. Опитите да се обясни това явление с предразсъдъци, неграмотност и „странни” суеверия показват само границата на конвенционалното аналитично мислене в Пещерата. Нещо повече. Тази безпомощност на рефлексивното мислене е сигурен признак за криза на духовността и философията, като неин основен „генератор” и носител. Тази проблемна ситуация много ми напомня за „изгубения език” в езотеричните хроники, когато Словото - като „вибрация” или Фокусираща оптика на Космическия резонанс („Как го казваш”), е продуциращо начало на човешкия свят в Пещерата.

Фундаменталният въпрос в този метафизичен дискурс е: да не би „изгубеният език” на духовността и нейното „търсене на сляпо”, от време на време да се проецира като илюзорна вяра в свръхестествената сила на властта?

Всички априори знаем, че „знанието е сила”. Но като че ли не ни се иска да осъзнаем, че „Силата” е „Власт” в природен, социален и духовен смисъл. А властта е да управляваш баланса на „заченатите” и „умиращите” реалности... Тъкмо затова е много важно какво толерират оптиките на общественото съзнание в разбиранията си за властта: като съюз между волята и разума, или между волята и страстта, емоцията и нагона... Защото митът еднакво добре обслужва, както „божието”, така и „сатанинското” начало в човека. В онтологичния свят на мита „Демонът е обратната страна на Бога”. Той е необходимото зло. В народните вярвания Демонът е удостоен с много висока ценностно-коригираща функция, като например - „Ела зло, че без тебе още по-зло”...

Дали пък това обстоятелство не ни подтиква и окуражава да търсим „изгубения език” на духовността в себе си и политическата реалност, в която живеем?! Дявол знае... И ние простосмъртните, също би трябвало да знаем, че всеки политически мит се стреми да бъде самодостатъчен, защото превръща властта в самоцел, диктатура и накрая - в условие за катастрофа...

В актуалното ни Политическо битие основният проблем в дневния ред на страната е намирането на стратегия за изход от кризата, а не разделянето на обществото на добри и лоши, на справедливи и виновни. И това не е случайно. Търсенето на виновност във всички и във всичко възпроизвежда основанието, върху което Героите – Спасители стават необходими.  Затова темата за виновността и справедливостта и показното ликвидиране на „лошите”, е типична поведенческа матрица  на Героите – Спасители в съвременните политически митове. Експлоатирането на тази тема ги захранва с увереност и енергия. За „съжаление” тази енергия е с нисък потенциал и сравнително бързо се разсейва или прераства в Съмнение. И в това се състои Трагичното при Героите – Спасители. Защото, който не щади другите, не щади и себе си. Всеки садизъм в обществото е форма на мазохизъм. Тази логика в поведението на Героите – Спасители подготвя почвата за собственото им отрицание.  В крайна сметка, това е фундаментът и моделът за постигане на Политически катарзис. За да си отворим порталите за реалното възприемане на Политическия свят, самите ние трябва да се пречистим и обновим.

Благодаря на г-н  Леви, че ме изкуши да съпреживея онтологичното битие на политическия Герой – Спасител. Горещо препоръчвам това да се случи на всеки реален или потенциален политик...

„Истината ни прави свободни...”