Ружди Хасан, с. Руен

Ако говорим за възродителния процес като цяло и нашата съпротива срещу него, това е един дълъг период от време, който обхваща около 30 години от моя живот. През изминалото столетие по различен начин е провеждан геноцид спрямо турското и мюсюлманското малцинство и население в България. Тези неща са изпитали нашите прадеди в началото, по средата и в края на миналия век. Ние хванахме последния влак от последната част на миналия век, когато се случиха тези неща. Ограничаването на правата и свободите на мюсюлманското и турското население в България започна още от моите ученически години.

Аз съм завършил техникум по ветеринарна медицина в Стара Загора. Там беше едно средище, където се събираха много млади хора от Смолянско, Кърджалийско и от другите краища на страната. В тези години, когато бях около 20 годишен, всеки млад човек искаше да си има гадже, и като ученици си организирахме различни събирания по квартири. Първата ни среща с тогавашната държавна сигурност беше именно поради това, защо провеждаме такива срещи и се събираме по квартирите.

Възродителният процес започна първо в Смолянско, мина в Кърджалийско, мина през смесените бракове и накрая стигна и до всички. През зимата на 1985 година, когато бях вече на 26-27 години, работех. Тогава наистина възродителния процес го изпитахме на гърба си във всичките му степени. Бях стопански ръководител, отговарях за доста хора и под натиска на тогавашната власт, бяхме въвлечени във водовъртежа на онези събития. Конкретната смяна на имената ме свари в бързия влак София-Бургас. Така си спомням този епизод. Слизайки на гара Айтос забелязах, че цялата гара беше с много милиция, проверяваха всички. Тогава имаше едни зелени паспорти, като видят, че паспорта ти е такъв и те насочваха към едни автобуси. Прибираха ни. Аз бях на един семинар в София и слизайки на гара Айтос разбрах, че работата е много сериозна. Почна се патърдията тогава и в нашата област отначало бяха сменени имената на хората, които живееха около Бургас.

В рамките на около един месец бяхме с нови имена, за голямо съжаление. Но съпротивата, която можехме да окажем, не беше и кой знае каква, освен да слушаш радио „Свободна Европа”, да псуваш вкъщи и така скришом да говориш с приятели и колеги защо се случва това.

Особено трудно беше за мен, защото аз бях и партиен член. Вярвал съм в оная партия, бях партиен секретар и всичко това, което ни го говореха тогава, както ние сега си говорим, изведнъж се оказа, че е голям фалш! Изключително голяма демагогия. И отърсването от тази демагогия, на мен лично, ми струваше много. Защото ние вярвахме като идеалисти, учеха ни, ходили сме на семинари, имах някаква организационна подготовка като младежки деятел, комсомолски секретар, партиен секретар. И в един момент се оказа, че всичко това, на което са ни учили, е било насочено против нас. И попадаш в един казан, където не знаеш кой кой е и какво правиш там.

Да ви споделя и един любопитен щрих. Аз съм зоотехник по професия, и съм се занимавал с животновъдство около 15 години. Имахме племенни стада и в тези стада, примерно, кравите имаха имена – Айше, Фатме, Мария и т.н. Така ги кръщаваха хората, които работеха в кравефермите. Стигна се до там, че смениха имената не само на хората, но и на кравите. Всяка крава си имаше досие и там зачерквахме, сменяхме всичко. Всичко това беше и смешно и трагично.

Годините между 1985 и 1989 за мен бяха наистина много трудни, защото в качеството на стопански ръководител под някаква форма и аз участвах в този възродителен процес. Да вземем например държавните учредения, всеки си има табелка с името и какъв служител е. Тогава и овчарите и краварите дори слагаха табели с българските имена. Човека отива да види кравата, първата му работа, там го пише в правилника за работа, е че трябва да сложи табелата и кравата да знае, че се казва не Ахмед, а Ангел, и да не вика на кравата: „кач, бе, Айше”, а „ела, бе, Марийо”.

През 1989 година участвах в една изложба и бях трети в страната. Имаше едно републиканско съревнование за кравеферма-първенец. На връщане от тази изложба, вечерта, Тодор Живков излезе и каза – който не харесва България, да се маха. И от там нататък продължи втората част на възродителния процес, когато хората бяха насилствено изгонени от нашия край. Почти не бяха останали хора с турски имена. Спомням си, че в гр. Айтос тогава живееха около 5 000 - 6 000 турци. Всеки ден изнасяха списъците кой кога трябва да тръгне и моя ред все не идваше. И така останаха може би към стотина човека в града. Когато излезеш по улиците - няма хора, нямаш познати, никой няма. Всичко е заминало. Дойде и нашият ред. Тръгнахме. Престояхме 24 часа на границата на Малко Търново и мисля че беше 11 или 12 август, и границата се затвори. Багажът, който носех замина за Турция, а аз останах в България. Падна бариерата. Добре, че жената и децата бяха при мен. Падна бариерата и Ружди Хасан се върна обратно без пари в джоба, защото тогава ги бяхме изхарчили. Бях си продал и апартамента. Без жилище. Връщаш се вече предател, защото си бил тръгнал за Турция и без работа. Следващите 7-8 месеца бяха много трудни, докато една вечер не пуснахме радио „Свободна Европа” и казаха, че е проведен пленум. Видяхме Тодор Живков, така леко смахнат на една трибуна, и разбрахме, че светът се е променил.

Обаче, аз самият не бях подготвен за тази промяна. Нашето поколение, една голяма част от хората, също не бяха подготвени за тази промяна. Тук в този кафез, в който дълги години бяхме стояли, въпреки че бяхме интелигентни хора, не знаехме от другата страна на живота какво става. Не знаехме какво е пазарна икономика, не знаехме какво е да си предприемач. И тези, които бяха на предни позиции в живота бързо напреднаха в материалния свят и за голямо съжаление нашия етнос в ония времена не успя да се ориентира добре в пазарната икономика и в икономическо отношение продължаваме да бъдем, ако не в опашката, то малко след опашката.

Най-ценното за човека е да умее да се чувства отговорен, свободен и наистина да живее в един по-свободен свят. Аз съм го изпитал на гърба си.