"Държавата като супербавачка"

През декември 2008 г. Либералният институт на фондацията за свободата „Фридрих Науман” издаде книгата „Държавата като супербавачка”, която има в Германия голям успех.  Предстои издаването й и в България. На читателите на „Либерална библиотека” предлагаме въведението на книгата като разтоварващо четиво за „следизборен размисъл”

Супербавачката Супер Нани от телевизионното реалити шоу на RTL, дипломираната педагожка Катя Залфранк, посещава семейства в нужда, остава няколко дена, говори със системно-педагогически изречения (каквото и да означава това), които вършат истински и преди всичко трайни чудеса, и после издирва следващото семейство в неговия дом.

Супер Нани изглежда добре, Супер Нани е суперсъпричастна, Супер Нани е суперсимпатична, Супер Нани никога не мисли за себе си, Супер Нани знае правилния отговор за всичко, Супер Нани е почти богиня.

Не ще и дума: Нашата държава и по-точно държавното ръководство заедно с бюрократично-административния апарат гледа на себе си като на Супер Нани и съответно желае да бъде възприемано, почитано и обичано от гражданките и гражданите като Супер Нани. (Томас Хобс още през 1651 г. е видял това съвсем вярно, характеризирайки държавата като “смъртен бог”. В духа на модерния феминизъм и “джендър мейнстрийминг”, един съвременен Хобс би говорил вероятно за “смъртна богиня”.) 

Разбира се, нашата държава се различава значително от Супер Нани поне в два пункта. Първо, докато Супер Нани остава само за няколко дена, то държавата ни подарява от люлката до гроба не само формуляри, но си остава за нас и като съветничка, възпитателка, преди всичко обаче като (скъпо платена) попечителка (както казват в Швейцария). Претендираните от нея професионални компетенции нарастват, юридическите й също. Второ, Супер Нани може да разгърне своето благодатно въздействие само тогава, когато семейството в нужда я допусне при себе си, а нашата държава казва като таралежа на заека “Аз вече съм тук!” и е напълно права. Защото държавата винаги е вече тук, и то на все повече места. Следователно държавната Супер Нани е – правилно погледнато – една Супер Супербавачка. 

    · Тя ни казва как трябва да мислим, да говорим и да анализираме.

    · Тя ни казва какво можем да питаме и какво не бива да питаме.

    · Тя ни казва как трябва да се храним и да се движим.

    · Тя бди да не би да предпочетем някого или да ощетим някого.

    · Тя следи на всички йерархични равнища и най-вече на по-горните да господства най-строга демократичност на половете.

    · Тя казва накрая на съгрешаващите с шампанско, пури, музика, кино или танци, че чрез платени индулгенции (наричани проникновено и системно-педагогически “данъци” и „акцизи”) те могат и трябва да опростят своята вина. 

С всичките тези задачи не може да се справи сама дори една Супер Супербавачка. За тази цел има усърдни неправителствени организации, които като суперприлежни деца извършват непрестанно и неуморно суперплатени услуги, като ни поучават непрекъснато, че в крекерите, пържените картофи, меденките, чипса и кафето се съдържало повече от 1 милиграм акриламид (на килограм), като ни казват точно с какво пълним и с какво трябва да пълним количките за пазаруване, от какво дърво трябва да са изготвени нашите моливи, държат да поглъщаме достатъчно дихидрогенмоноксид (дори когато на изпитваме жажда) и внимават езикът ни да не бъде нито патриархалистичен, сексистки, етнически, евроцентристки, нито милитаристичен. Затова тези суперприлежни ученици получават много бонуси и преди всичко много пари от портмонето на Супер Супербавачката, пари, които впрочем не идват от банката, а от портмонетата на всички нас – лицата, намиращи се под постоянно попечителство. При това изглежда, че една голяма част от тези лица се чувстват извънредно добре. В класически вид това е било констатирано преди повече от 220 години:    

“Толкова удобно е да бъда непълнолетен. Щом си имам една книга, която ми дава разум, един душеспасител, който се грижи за моята съвест, един лекар, който преценява моята диета, и т. н., тогава наистина няма нужда да се напрягам. Не ми е необходимо да мисля, когато мога само да плащам; други ще поемат досадната работа вместо мене. За да може далеч по-голямата част от хората (в това число целият нежен пол) да смята бездруго тягостната крачка към пълнолетие и за много опасна, се грижат онези попечители, които вече най-любезно са поели върху себе си върховното надзираване. След като те най-напред са накарали домашния си добитък да оглупее и са се погрижили тези кротки същества да не смеят да направят крачка извън проходилката, в която са го затворили, те после им посочват опасността, която ги застрашава, ако се опитат сами да ходят. Сама по себе си тази опасност не е толкова голяма, защото след няколко падания те накрая сигурно ще се научат да ходят, но един такъв пример все пак вдъхва плахост и предотвратява, общо взето, всякакви други опити по-нататък.”      

Тези знаменателни и недвусмислени думи са на Имануел Кант, който още не е можел да познава Супер Нани. Но по отношение на Супер Супербавачката той явно вече е бил придобил значителен опит. Наистина ли искаме и трябва ли да изоставаме след Кант?

Потсдам, декември 2008 г.

Хорст Волфганг Богер