Ролята на името

Мехмед Хасанов

Ролята на името и неговото въздействие върху живота на всеки човек е безспорнo. Изключение може би правят творческите псевдоними, доколкото отразяват вътрешното светоусещане и промените в личността на носещия го. Във всички останали случаи, името е най-естествения и нормален начин за да се индивидуализираме пред останалите. Имам предвид, разбира се и преди всичко – малкото име, дотолкова, доколкото фамилията указва повече родова принадлежност. Малките имена, разбира се, исторически са претърпели редица промени следвайки развитието на човечеството, а и определени модни тенденции.

Основните аспекти, които оказват най-важно влияние върху формирането и генезиса на малките имена са националността и религията. И ако може да застъпим хипотезата, че малкото име отразява темперамента и определя до известна степен личностните характеристики, то фамилията тогава следва да носи родова информация и може да бъде използвана като база за оценка – както на престиж и власт, богатство и предприемчивост, така и на позор и упадък. Едно име може да всява страх, смях, гордост, умиление не само в рамките на учреждението, в което работите, в квартала, но и в цялата държава или дори в света. Това е така, защото веднъж запознати с делата на даден човек в определена област и неговите прояви в различни ситуации – неговото име за нас се превръща в асоциация, или знак за равенство между тях. Платон е повече понятие за дух, Херострат за ретроградност и т.н.

Така поставяме името в определен поведенчески модел, от който излизане почти няма или ако има то това става изключително трудно. Разбира се това не бива да е така, защото от всяко правило винаги има изключения. Познанието като основа за изграждането на преценка винаги трябва да бъде на първо място, а не предубедеността. Свободната воля, а ние като либерали я имаме най-вече, да постъпваме според вътрешното си убеждение ни прави каквито сме. Влияние върху името оказват и фактори като семейната подготовка, социалната среда, възрастта, здравословното състояние, политическата и икономическа обстановка, образованието, религията, но в крайна сметка те се проявяват само при борбата на мотиви, а не предупределят направо крайното решение.

Ето защо, според мен, всеки трябва да бъде възприеман и преценяван не според името, а съобразно способностите и проявените си качества, или така нареченото – изградено в обществото „добро име”. Посегателствата върху него се бранят като посегателства върху личността и в Наказателния кодекс. Идеите за свободната воля и доброто име са свързани, в основата си те се коренят в на представата за равенство между хората. Идея прераснала в идеология, за която се е проляла не малко кръв, докато бъде възприета като част от политиката и официално получила санкция от държавата и в законовата й уредба. У нас тази норма е заложена в разпоредбата на чл. 6 от Конституцията на Република България.

Дотук всичко звучи чудесно, но с горчивина си задавам някои въпроси като например: Достатъчно духовно извисени ли сме за да я спазваме? Способни ли сме да даваме шанс за развитие на всички, независимо от техния етнически произход или религиозна принадлежност? Даваме ли си равносметка как се чувства човек – способен, образован, пред когото се затръшват вратите към добра кариера само заради името му, особено ако то е турско?

 Не е ли много удобно да се крием зад оправдания като – пазарна икономика, финансова криза, недостатъчно работни места, които практически означават нещо съвсем друго? Запитайте се колко висши магистрати, нотариуси, адвокати или полицаи има с турски имена. Все пак следва да припомним, че това малцинство наброява 10% от всички жители на страната. В конституцията или в закона за тези професии се говори само за българско гражданство каквото имаме всички, а не за националност, която в този случай не би следвало да е от значение. Най-често представите ви за хора с турски имена все още са свързани с общите работници по строежите, тютюно-производителите, търговците на разни стоки за бита или храни...

Такава е представата на повечето хора, или асоциацията която те правят, чувайки турски имена. Това ли е представата ни за равенството?

Нима е необходимо такъв човек да се изправя пред абсурдната дилема: да бъде себе си – носейки собственото си, бащино и фамилно име, съобразно традициите си, и да страда без престижна професия, пренебрегван и отхвърлян, или да ги смени с български само и само за да има някакъв шанс да бъде приет от нашето общество и отново да страда, този път по измяна на вътрешното си „аз”? Същото ли е отношението и към другите малцинства, живеещи в България? Проблемът със смяната на турските имена е изкуствено създаден и има чисто политически корени. Неговата цел е да обслужи интересите на определени политически кръгове и да разреши някои от проблемите на късната тоталитарна власт, отвличайки вниманието на населението от назряващата криза и разпалвайки обстановка на социална нетърпимост.

Жалкото е, че веднъж създаден, той е станал част от съзнанието на нашите съвременици, давайки основа за развитието на крайно десни националистични движения и партии, които лансират подобни идеи. Графити по централни столични артерии и сгради, с нацистко съдържание - нима това е патриотизъм и родолюбие?! Предизборните реклами, приканващи към национализъм и нетърпимост – верска и националистическа, които неизвестно защо, но се излъчват без каквато и да било цензура в националния ефир - допълнително усложняват ситуацията.

Защо вместо създаването на работни места, насърчаването на българското производство и превенциите срещу изтичане на млади и квалифицирани кадри в чужбина ненужно се акцентира върху създаването на химери, извадени от печалните архиви на времето? Дори оправданието да се корени в исторически събития, не бива да се забравя един неоспорим факт – сегашните български граждани от турски етнически произход нямат нищо общо с османската власт, нейните структури и влияние по нашите земи. Също, както днешните гърци нямат нищо общо с дейността на Василий Българоубиец. Както днешните германци нямат нищо общо с властта на Втория райх, и т.н, и т.н.

Вече сериозно се питам: Наистина ли сме такива „европейци”, за каквито претендираме или това е поредната „криво разбрана цивилизация” по балкански? Струва си да се замислим!