Политическата комуникация през погледа на младеж от ДПС

Джейхан Ибрямов

Зам. Председател на Младежко ДПС

Разноликата   глобализация

До ерата на нежните революции в социалистическия лагер, светът беше свикнал да мисли, че политическата комуникация бива два вида: добър ПР на Запад, цензура и пропаганда на Изток. Ако съдим по внушенията на холивудските продукции днес, както и по предизборните изказванията на съвременни политици от цял свят, и сега можем да продължим да мислим по тази схема. Трябва само да премахнем географските и политическите граници. Тогава просто можем да дефинираме политическата комуникация като микс от тези три неща: добър ПР, цензура и пропаганда. Тези миксове обаче са прибързани. За разлика от икономиката, в сферата на комуникациите обобщенията по-трудно подлежат на доказване.

В своето всекидневно битуване, комуникацията  възпроизвежда въпроси, стари като света. Какво е добро и лошо? Коя кауза си заслужава? Колко заслужава? Как да ми повярват другите? Как да им повярвам аз?

И тук публичната комуникация ни поставя поредното изкушение да кажем: нищо ново под слънцето.

В самия край на миналия и в началото на този век обаче, именно комуникацията  даде реалните доказателства, че под слънцето става нещо ново. Защото пророкуваното от Алвин Тофлър “световно село” се случва благодарение на развитите комуникационни техники – в пряк и преносен смисъл.

Така сферата на публичните комуникации се превърна  в сфера на големи и динамични предизвикателства. Те важат за тези, които имат смелостта да отправят послания към широката публика. Но в същото време важат и за широката публика, която също е изправена пред предизвикателството да пропусне покрай ушите си или да задържи едно от хилядите послания, с които е атакувана.

Времето, в което живеем, роди парадокси и даде на публичната комуникация различни лица. Превърна размяната на послания в пазар с цени и сменящи се котировки. Народи политически шамани. Направи популярни предавания като “Големият брат”. Роди антиглобалисти, които вярват, че информация се крие и новият капитал на днешните привилегировани класи е именно тя -информацията.

Появи се Интернет. Появиха се виртуални държави, виртуални партии и съвсем реални, огромни по  мащаб форуми в мрежата.

В тази ситуация да отправяш послания към другите, е меко казано, предизвикателство.

Трудностите пред т.нар. “политически говорители” нарастват неимоверно много и от умората, с която нашият съвременник реагира на лавината от послания. Дистанционното на телевизора  решава проблема с досадните реклами. Политическата алиенация  решава проблема с досадните политици.

“Нежните” грешки

Дистанцирането решава проблема с досадните политици, но колкото и да е пъстър политическия живот в малка България, не можеш безкрайно дълго да превключваш вота си на доверие от една партия на друга. Така  на последните парламентарни избори емоционалният избор придоби гигантски размери – над 40% от общия вот. За този процес има редица причини, и сред тях не на последно място е лошата комуникация, зейналата пропаст между казаното и чутото, между посланията на политиците и чутото от аудиторията.

Нежната революция в страната ни има и своите “нежни” грешки с големи последици.

Първата вълна постоталитарни политици говореха на езика на емоцията – и не само, защото голямата част от дисидентите, които станаха държавни мъже, бяха изкушени в писането и поезията. Началото на 90-те беше времето на рухналите бентове, включително и за думите. Цялата нация, воглаве с политиците, се опияняваше от свободата на думите – от свободата да напсуваш публично опонента си дори.

После избирателите поставиха изискването да се говори прагматично. И се появиха политиците-неоромантици – те не посмяха да се сбогуват с емоцията, но се опитаха да вкарат прагматични нотки в своите послания. Така години и години наред, българските избиратели слушаха “прагматични” политически изказвания, мислени с целта да звучат красиво – и какво от това, че често в една и съща предизборна реч чуваме как ще се вдигнат пенсиите и държавните дотации за образование, но не чуваме как реално ще върви бизнеса и откъде ще дойдат тези пари? От тук до голия  популизъм има само една малка крачка! За съжаление, вече направена.

Управляващите партии в последните 20 години заплатиха една подир друга заради грешките си, и една от основните грешки беше именно “красивото говорене”. Говоренето, което обещава. Защото комуникацията по канала политици-избиратели години наред беше конструирана по начина “нека да говорим това, което хората очакват да чуят от нас.”

От своя страна това говорене доведе до раждането на нов политически шаблон, до изхабяване на иначе стойностни думи в честата им политическа употреба, в публичното налагане на един нищонеказващ, обезценен модел на говорене. Новата матрица на политическо говорене продължава по инерция и периодично се чува от една или друга политическа реч: “новият политически сезон”, “за демократичните ценности”, а за съжаление в ролята на послание-пенкилер много бързо влезе и всякаква реторика свързана с ЕС.

Виновни ли са политиците, когато техните избиратели не ги разбират? Да. Защото по учебник ролята на политиците е да бъдат публични говорители на своите избраници, а да отстояват техните интереси означава и да говорят на техния език. По предизборни кампании в България обаче са се наблюдавали и такива парадокси: програмните слова на кандидат кметове или лидери на основни политически партии вървят по една схема и често дори с едни и същи думи. И ако човек се въплъти в ролята на независим страничен наблюдател, много трудно може да определи кой е ляв, кой десен, кой по средата на политическата сцена.

И ако се върнем на тезата, че политическата комуникация всъщност се върти около вечните въпроси на човечеството, нека си припомним една стара притча:

“Един ученик попитал учителя си:

Как да позная кой човек е добър?

-    Ако попиташ съседа му отляво и съседа му отдясно, и двамата кажат че е добър, то такъв човек е лош. - отговорил учителят.И продължил: - Ако попиташ съседа му отляво е съседа му отдясно, и двамата кажат, че е лош, то такъв човек е лош.

Но как тогава да позная кой човек е добър?- попитал ученикът.

Ако съседът му от едната страна каже, че е добър, а другият – че е лош, то този човек е добър.”

Голяма част от проблемите на политиците с публичното говорене идва точно от желанието им да се харесат на всички – загубена и невъзможна кауза, към която от чисто човешка слабохарактерност или политическа нерешителност, мнозина от политиците се опитват да постигнат в публичните си изяви.

Поколенчески разлики в политическата комуникация

Посочените по-горе слабости в публичното говорене могат да се чуят във всяко средностатистическо семейство вечер пред телевизора, особено в горещи “политически сезони” като предизборни кампании. Разбира се, най-често те са изказвани от “гласоподавателя” така: “Омръзнаха ми тия”, “Аман от обещания”, “И тия сега ни говорят, пък после…” Тук разликата във възрастта на реципиента не променя много реакцията. Много често в конструкцията на политическите изказвания се наблюдава следния модел: “Обръщаме се към възрастните хора,… обръщаме се към активните, ….обръщаме се към най-младите…” .Най-често обаче обръщенията са подплатени с едни и същи клишета.

Освен все по-размитите разлики между ляво и дясно /което в крайна сметка доказва политическата стойност на центъра/, голямата част от политиците не отправят преки послания към отделните възрастови групи.

Никой не е успял да използва  докрай  капацитета на задълбоченото обръщение към една или друга възрастова група. Младите  са най-ощетени в това отношение, а оттук се ражда и резултата – процентът на   негласувалите сред младите е най-голям. Голяма  част от  поколението, което беше обявено от майки, бащи, баби и дядовци като “по-адаптивното поколение” /”младите се оправят по-добре от нас”/, не припозна себе си дълготрайно в играчите на политическата сцена.

Проблемът с дистанцирането на младите е сериозен, и въпреки че вече се отчита сериозно от политическите лидери, много малко от тях правят нещо реално за неговото разрешаване.

България смайва света със своите компютърни специалисти. В това число и с много добри хакери. Не е ли въпрос на политическа воля да задържим специалистите тук и дадем възможност на хакерите да се изявяват в друга посока? Да, хакери има навсякъде по света. Но отговорите “безперспективност” в социологическите проучвания сред младите в България, са ужасяващо много.

България е изправена пред предизвикателството да накара цели поколения млади българи да почувстват държавата като родина. Другите пътища са: икономическата имиграция, отчуждаването от обществото, националистическите движения, дрогата…..

Затова младите политици са необходими, дори със своите грешки. Както поколенията преди нас са отговорни са хода на нещата от времето на тяхната младост, така днешното време хвърля ръкавица пред нас: “Променете нещата!”

Националната идентичност

В студентските си години попитах един лектор “Но как да представим малката държава пред големия свят, когато той не е чувал за нас?”.  И вероятно един от начините да се придобие представа за България, е именно да се разкажат историите на няколко млади или на едно поколение млади. На пръв поглед тази история може би звучи тъжно, но ако забравим броя на имигриралите млади българи в последните 20 години, има и много шарени и хубави истории тук. Има истории за амбициозни. Истории за талантливи. Истории за постоянно борещи се.

Защото младите българи живеят в интересно време и напук на китайската поговорка, на много от тях им харесва.

Преди няколко години Вук Драшкович представи в България новата си книга за историята на Балканите. И припомни, че регионът трябва да се казва “Балкан” вместо “Балкани”, защото на турски “бал” значи мед, а “кан”- кръв.

Вероятно езиковедите знаят защо така се нарича Стара планина в България и защо “мед” и “кръв” са дали името на цял полуостров. Всички, които чувстват Балканите като свой дом, тепърва могат да пишат новите думи на Балканите. Една от тези думи казва Лидерът на ДПС – думата  “Заедност”.

Вярвам, че това е една от думите, с които можем да представим малката държава пред големия свят.

“Сезам, отвори се?”

Има много рецепти за по-ефективна политическа комуникация, но няма универсална рецепта за най-добра комуникация. Ако беше възможно онова “Сезам, отвори се”, с което да се достига завинаги сърцето на публиката, то светът отдавна щеше да е друг – и може би нямаше да е по-добър. Защото и най-свирепите тирани са били добри комуникатори.

Но съществува  универсалното правило на самооценката и личната отговорност – ”Говори, когато сам си вярваш, тогава ще ти повярват и другите. Говори, когато имаш кауза, и когато тази кауза е добра за максимално много хора.”