Моите права и свободи в 21. век

Айше Алимустафа

    В книгата си „Освобождение и политическа просвета” Мартин Крииле пише следното за човешките права: “..разделението на властите и демокрацията произхождат от идеята за човешките права и се вливат обратно в нея. Триединството между човешки права, разделение на властта и демокрация образува едно правово-институционално единство. Тяхната политическа реалност е условието за хуманност и справедливост, свобода и човешко достойнство за всеки. Ако един от елементите не функционира, и другите два не могат да имат действие."

   Може би една от най-обсъжданите теми на нашето време и същевременно едно от нещата, които се погазват ежедневно, а именно правата на човека. Постоянно претендираме, че сме достигнали върха на цивилизацията, че покояваме върхове в науката, и на луната стъпихме, покорихме най – високите върхове, достигнахме дълбините на океана, но уви.. Има нещо, с което още не сме се справили и което дълго ще преследваме – а именно да опознаем себе си и разберем, че в същността си ние сме врагове един на друг, напротив. Само с помощта на останалите хора, човек научава повече за себе си, защото сме социални същества и живеем в семейства, държави, общества, част сме от човешката общност, в която всеки има своето място. И както ние сме получили своето, така и всеки останал човек има право да пази своето и никой няма право да си мисли, че може да се разпорежда с нечий живот.

   Ако се върнем назад в историята ще видим, че идеята за равнопоставеността на всички хора  е възникнала преди 2000 години по времето на античната гръцка философия. В хода на Войната за независимост в Америка за пръв път в историята под влиянието на идеите на Джон Лук се формулира каталог на човешките права, който заедно с Американската декларация за независимост от същата година спада към най-важните документи от историята на човешките права.

   Преди всичко ужасните събития през Втората световна война са причината, хората да се замислят за това, как на човешките права може да се придаде световна валидност. За да бъде ясно, какво точно представляват човешките права, се създава "Обща декларация на човешките права". "Всички хора са свободни и равни по достойнство и права" — така започва член 1 на "Обща декларация на човешките права". Това за нас означава, че ние притежаваме още от самото ни раждане определени права, които се наричат човешки права. Човешките права са отредени на всеки човек на основание на неговата човешка природа и са неотменни, което означава, че никой не може да бъде лишен от тях.

   Непризнаването и незачитането на човешките права са водели до варварски постъпки, които са изпълвали човешката съвест с възмущение, и защото е заявено, че като висш стремеж на хората се определя стремежа към един свят, в който хората се ползват със свободата на словото и вероизповеданието и свобода. И въпреки, че тази идея се прокламира постоянно в медиите, в образованието, в обществото като цяло, тези, които явно не я разбират са повече от тези, които са схванали основната мисъл. За това говорят най – вече фактите от заобикалящия ни свят, явно не сме си взели поука от двете световни войни и постоянно някъде по света се водят малки битки, които подклаждат огъня за нещо по- мащабно. А войната по пътищата? Това са само два примера за незачитане основното право – на живот!

Говорим за свобода на словото, а какво се случва с тези, които по някакъв повод понечат да се противопоставят на властимащите, или се публикува нещо, което засяга интересите на някой местен бизнесмен.

   „Член 1:  Всички хора по рождение са свободни и равни по достойнство и права.”  По – скоро робуваме на предразсъдъците си, парите, бюрокрацията, корупцията, тези заразни микроби, които не ни позволяват да се излекуваме от егоизма, който така ни разяжда отвътре.

   Необходимо човешките права да бъдат защитавани чрез господството на закона, за да не е принуден човек да прибягва до крайни средства, възставайки срещу тиранията и потисничеството, защото е нужно да се подкрепя развитието на приятелски връзки между нациите,  за да се постигне социален напредък, а не да се връщаме към първобитните си навици.

   Най-хубаво би било при идеалната ситуация, или ако всички хора и държави по света спазват основните правила на играта, човешките права. И тук обаче опитът показва, че не е така. Апелите за зачитането на човешките права не са достатъчни. Ето защо се нуждаем от надзор, който се осъществява от държавата и всички нейни подинституции. А държавата, това сме всички ние , които сами създаваме правилата, но позволяваме не всеки да ги спазва. Именно затова още в училище трябва да се повиши компетентността по този въпрос, а не да се чака едва на студентската скамейка човек да се образова по въпроса. И не е разумно да се сещаме за това само, когато някой наруши собствените права, а да не зачитаме правото на останалите.

   Нали претендираме, че живеем в демократично общество, че границите все по–често губят своя смисъл, но липсата точно на такава справедливост кара все повече млади хора да напускат страната ни, да търсят тези права в държавите, които не просто използват правата като термин, а се опитват да ги приложат на практика.

   Мислим се за европейци и постоянно се опитваме да се „впишем” в техните стандарти, да покажем, че не им отстъпваме по нищо, а всъщност колко още имаме да учим. Стремим се да копираме американския пример, техния бърз напредък и постижения.

  Може би първо трябва да се отървем от лошите си навици и едва тогава да се опитваме да придобиваме нови. Трябва да се научим да уважаваме себе си, за да ни уважават и останалите. И ако вземем пример от Европейския съюз, към който официално принадлежим, трябва да обърнем внимание на няколко основни области за поддържането на човешките права. А именно:

• укрепване на демокрацията, доброто управление и върховенството на закона (подкрепа за политическия плурализъм, свободата на медиите и стабилната правна система);
• премахване на смъртното наказание в страните, в които то все още съществува;
• борба срещу мъченията чрез превантивни мерки (като обучаване и образоване на полицаи) и репресивни мерки (създаване на международни трибунали и наказателни съдилища);
• борба срещу расизма и дискриминацията чрез гарантиране на спазването на политическите и граждански права.

   Въпроса е да не оставяме тези ключови точки само на хартия, а да положим усилия да се прилагат на практика, в противен случай едва ли скоро ще можем да се идентифицираме в истинския смисъл  на думата „европейци”.

   Разбира се много важно е да не бъркаме понятието за свободата и правата със „свободията”. Тъй като второто олицетворява беззаконието, безпорядъка на едно безцелно и хаотично съществуване. Но не трябва и да мислим, че регламентирането на всички тези морални преди всичко норми ни поставя някакви окови и рамки. Напротив. Човек трябва да се запознае и да си изгради една представа за това кое е правилно и кое не, дори и това да съществува като инстинкт у човека. Тук се намесват и религиите, като пътеводител на духовното у хората. Защото мисълта на човека е свободна, когато може смело да се впусне в безбрежните хоризонти на необятната шир на непознатото, да се превърне в смел изследовател на закони и първопричини. Като разумни същества ние имаме право сами да изберем какви искаме да бъдем, да опознаваме света свободно, да преценим кое е най - доброто за нас, стига това да не вреди на останалите.

   Интересна е мисълта на Сартр: „Човек е осъден да бъде свободен”. Осъден е, защото веднъж появил се на този свят той е отговорен за всичко което извършва. И днес, когато са изминали 20 години от падането на тоталитарния режим трябва да се замислим дали сме почувствали така желаната свобода. Може би тези, които са живели по това време по – добре оценяват възможността да избираш, но за да не допускаме това да се повтаря трябва да осъзнаем какво притежаваме. Защото само човек, който не открил свободата на духа си, може да желае да поставя граници за другите. За свободния и другите са свободни!