Какво става у нас?

Самуел Леви

Политическото пространство е абсолютно неясно и твърде напомнящо представата ни за хаос. Особено ще се отнася до идеологическата идентичност на участващите. Философската основа, която формира характера на политическата сила (т.е. – нейната идеологическа същност) изцяло беше изхвърлена от употреба, доколкото въобще имаше наченки на нейна поява в началото на прехода.

Така ляво и дясно у нас загубиха политическия си смисъл, натоварваха се с всевъзможни значения, те че заприличаха на застарели келнерки от крайградско ханче – всекиму приставаха, стига да ги поискат. Идеологията трябваше да стане нещо вторично, несъществено и необходимо само като етикет, но не и като вътрешно партийно съдържание. Много по-важна беше харизмата на лидера, защото той ще олицетворява мита за Вожда – Спасител, т.е. – представяше бъдещото управление. Това определи и в най-голяма степен продължаващото функциониране на мита у нас. Идеологическата недостатъчност (по-скоро – липсата на каквато и да е политическа основа) на немалка част от партиите определи и бъдещето им – да преминават като метеори през българския политически небосклон. Ако се изразим метафорично, това бяха парти с тела на Голият, но без глава, което определи и тяхната съдба - бързо светващи и също толкова бързо залязващи. Повечето партии се раждаха с вродени малформации – хиперактивно тяло, но без мозъчна дейност. Това определяше и бързата им кончина. Някой спомня ли си за Българския бизнес блок, а за Евролевицата, ами за ОКЗНИ? Те бяха фактори в политическия ни живот. Хората вече забравят и НДСВ. Но със сигурност още помнят Вождовете – Спасители Симеон Сакс Кобургготки, Минчо Минчев, Жорж Ганчев, Александър Томов.

Партиите са забравени, но Вождовете все още се помнят. Много показателно, нали? Каква беше идеологията на Български бизнес блок? Няма как да помните. Те бяха за подкрепа на частния бизнес, но бяха коалиционен партньор на Жан Виденов, този който мразеше чорбаджиите (така той наричаше частните бизнесмени). Ами ОКЗНИ – пронационалистическа организация, чийто лидер Минчо Минчев беше в парламентарната група на БСП. По принцип левите партии са най-толерантни към малцинствата. Тогава какво търсеше г-н Минчев в БСП, а защо БСП го взе при себе си? Нали БСП е социалдемократическа партия? Няма смисъл от повече примери. Важното е, че не се помнят политиките, но се помнят политиканите. Нека запомним това, защото нататък ще ни бъде от особена полза.

Новите политически партии, които имаха общо производно начало – недоволството от комунистическата диктатура, приеха етикетите, но не и идеологията и традициите на съответните европейски образци. За партиите беше много по-важно да са изградени от лидер с харизма, а не да имат програми. Петдесет години бяха достатъчно дълго време за българина, че да се забравят традиционните политически (тук бих добавил и морални) ценности. Но за политическата амнезия ще говорим по-късно.

Създаването на СДС (която трябваше да е ядрото, от които да се разроят различни идейни партии, да се стабилизират вътре и сетне всяка да поеме по собствен път) имаше точно такава цел – да промени профила на политическия живот. Да приключи с мита и да формира смисъла на новата политическа реалност. СДС не беше партия (а и не би имало смисъл ако беше просто партия), а както е видно от името, следваше да бъде съюз от демократични сили, които заедно да укрепнат и постепенно да се разделят. Така стана в Полша. Там профсъюзът „Солидарност” отгледа вътре в себе си партиите, които се отделиха от него. Така стана и в Чехия. Подобно беше и положението в бившата ГДР.

Такава беше и началната идея у нас. Точно поради тази причина в СДС влизаха освен всички новосформирани демократични политически партии и профсъюзът „Подкрепа”, неправителствени организации, клубове - например Клуб на репресираните, Клуб за защита на демокрацията, Комитетът за защита на град Русе, Движение гражданска инициатива, екологични организации и студентски дружества. И точно поради този замисъл и ДПС би следвало да бъде там. Но не беше прието. Дали поради националистически подбуди (тогава спомените от т.н. „възродителен процес” формираха все още относително висока степен на етническа нетърпимост), или поради съзнаването на несъвпадението между модела на мита за Вожда – Спасител и този на ДПС, но това не стана.

Обединението на тези партии и организации им даде възможност наистина да вземат повече гласове, но едновременно с това засили апетитите за участие във властта на отделните вече очертани от кръглата маса политически играчи. Лидерите започнаха да „надушват” възможността да се идентифицират с Вожда – Спасител и това действаше доста изкусително – нещо като афродизиак. Лидерите на профсъюзите, клубовете, движенията поискаха политическо представителство и това беше първото сериозно израждане на СДС. Лидерите много напъваха. Наред с това важните личности в БСДП – Петър Дертлиев и Петър Корнаджев се усетиха твърде силни (действително тяхната партия имаше най-голяма членска маса) и те, като политици, усетили вкуса на афродизиака власт, решиха че могат като подчинят другите партии на собствената си харизма.

Разказвам тази история, защото е важно е да се отбележи, че още тогава – през 1990 – 1991 г. харизматичността на лидера беше по-важна от идейната същност. Опитът на Дертлиев не сполучи. Тогава старият социалдемократ реши – можем без другите. Нарцисизмът започна да действа, подхранван и от вън.

Организационно и идейно неукрепнали, тези партии разчитаха на лидерите си – най-вече на социалдемократическата икона – Петър Дертлиев. Което вече беше сериозен проблем – лидерът подмени идеологията, още повече че социалдемокрацията от 1945 г. вече нямаше нищо общо с европейската социалдемокрация от 1990 г. Това г-н Дертлиев така и не успя да приеме. На изборите през 1991 г. БСДП се яви отделно от общите листи на СДС катастрофира. С тях катастрофира и Зелената партия на Александър Каракачанов. Тук следва да отбележим, че Каракачанов (тогава кмет на София) възприемеше зелената идея като екология на улицата (доколкото може да има такава), а не като политическа философия, каквато беше например за Йошка Фишер. Още едно доказателство, че и тези парти бяха повече етикети, отколкото съдържание. Бяха повече инструменти на кандидат Вождовете – Спасители, отколкото нормални политически организации, защитаващи ясни идейни и морални ценности.

Но по-важното е другото – най-близките до БСП партии от „опозицията” не успяха да минат изборната бариера с малко, но достатъчно, така че БСП да не може да направи само с тях правителство, т.е. – да възстанови напълно стария инвариант на мита. Това беше и първият по-сериозен удар върху възможността за функционирането на стария политически мит за социалистите. Победата в една битка, обаче не значи победа във войната. Победите на мита тепърва предстояха.

През октомври 1991 г. СДС спечели, по израза на един тогавашен политик „с малко, но за винаги”, ако помните Георги Марков (тогава заместник председател на Демократическата партия), сам също бъдещ кандидат за Вожд и Спасител. Наистина победата беше с малко, но за още по-малко. Правителството на СДС просъществува точно една година и два месеца. Засега това правителство остава в историята и с едно друго достижение – за най-късо управление. Така, СДС вкусил от властта – законодателна и изпълнителна, се удави в собствения си сос – прекомерните властови амбиции и активно работещият комунистически манталитет на неговите лидери, не желаещи подкрепата на ДПС, както и зарибеният вече в СДС нов политически продукт – старите вождистки страсти.

Много сериозна предпоставка за формирането на новите инварианти на стария политически мит вече вътре и в самото СДС. Практически „синята идея” постепенно, но сигурно, ставаше все по-митична и отдалечена от реалното политическо образование СДС. Представите на хората за това, което следваше да се случи тотално се разминаваха с онова, което реално се случваше. И това беше лична трагедия за хиляди избиратели, повярвали във възможността за промяна. Вътрешните скандали между жалки политикани, добрали се до ръководното тяло на СДС, стана най-важната и основна политическа тема. Така СДС не успя да изпълни ключовата си мисия – да доведе страната до реални норми на европейски политически живот и скъсване с политическия мит. Лидерите започнаха да значат все повече, идеите – все по-малко.

Управлението на премиерът Филип Димитров тръгна само с една идея – за декомунизация. Нещо безкрайно необходимо за това време, но без всякаква представа за каквато и да била идея за бъдещето на икономиката, политиката, отбраната, образованието, културата, здравеопазването, социалната сфера или енергетиката. Представата за програма за управлението, при това подчинена на десни идейни принципи (влиятелни леви партии в СДС вече почти нямаше) беше нещо, което дори и не се дискутираше. Точно поради тази причина правителството не можа да излезе от вътрешните интриги в СДС и да „изведе” хората от етапа на пещерната политика. Самият г-н Димитров, един много интелигентен и образован човек, се оказа твърде объркан като политик. Сам ръководител на една абсурдна организация, наречена Консервативна екологична партия, той много често като премиер объркваше дясното с ляво и това създаде сериозен проблем на целия кабинет, а и на подкрепящата го парламентарна група. Липсваше какъвто и да е синхрон между законодателна и изпълнителна власт. Обратно – те бяха на нож. Разбира се, вината не беше само у премиера. Лидероманията клатеше председателя на ОХДЦ (Обединен християндемократичен център) и външен министър (който тогава знаеше само руски) Стоян Ганев, военният министър (дошъл от специализация в САЩ за сметка на комунистическото правителство) Димитър Луджев, лидер на друга партия с още по-неясна идейна физиономия, а и още неколцина, които не заслужават и да бъдат споменавани, а и вече са отдавна забравени.

Самият Филип Димитров не беше дотогава познат на привържениците на СДС. Изборът му бе повече продукт на компромис, отколкото на разумно решение. Г-н Димитров не беше подготвен за властта и това беше една от особено важните причини той да се превърне в поредния Вожд – Спасител. Да се усети богоизбран.

Така идейната физиономия на това, което би следвало да бъде дясно коалиционно управление просто не се състоя. Практически първият опит за реална политическа коалиция в България катастрофира – Филип Димитров не потърси коалиция, въпреки че нямаше мнозинство. А това беше една от малкото възможности да се скъса с практиката на Вождовете – Спасители. Липсата на коалиционна култура и вождистките напъни дадоха възможност митът да възтържествува чрез една нова личност, която по принцип не би трябвало да има наченки да стане такава. Което е едно важно доказателство – в условията на властта личността е много често предразположена към политически заболявания, на които ще се спрем по-късно.

Вотът на доверие, поискан от тогавашния премиер Филип Димитров, поне според мен, за не особено важен повод, беше капката, която преля търпението. Ф. Димитров получи недоверието на парламента, а след това и подаде оставка като лидер на СДС. Той поне вътре в СДС нямаше как да се изживява като Вожд. И от зло – на по-зло. Начело на СДС застана не кой да е, а преподавателят по политикономия на социализма и важен стожер на социализма (виж статиите му във вестник „Работническо дело” от 1989 г.) Иван Костов. С получаването на лидерския пост той направи три важни неща:

Даде едно фундаментално интервю, в което съобщи възгледите си за СДС. Те се фокусираха върху следното: Да се премахнат партийните и идейни (доколкото наченки на такива имаше) различия между формациите и на се формира една партия, която да бъде дясна.

Новата партия да копира напълно вътрешната структура и субординация (разбирай партийния централизъм на Ленин) такава, каквато е в БСП (която пък се опитваше да отхвърли не особено успешно точно това). Така партията СДС заприлича на близнак на БСП по структура, механизми на функциониране и централизация, което нямаше как да не се отрази на различните идейни ценностни системи, които функционираха вътре в коалицията. Коалицията стана партия, но загърбвайки всички опитвайки се да покълнат идейни ценности, само и само да се запази целостта и централизма. Като най-важната личност стана лидерът, той диктуваше политиката, той беше центърът на всичко.

Всички несъгласни трябваше да се отделят но СДС. Започна великото отлюспване. Така беше замразено членството на Демократическата партия (типична народна партия), която нямаше как да харесва липсата на идейни ценности у Костов, който си лепеше техния етикет. На свой ред Радикалдемократическата партия сама напусна. Там вече нямаше място за либерали, не защото имаше други, а защото нямаше идеология. Никаква. Това бяха двете единствени партии, които все още се опитваха да имат собствена идентичност – едните като християндемократи, а другите – като либерали. Така партийният централизъм в СДС създаде нов инвариант на безкрайно стария мит за Вожда – Спасител. Ако повече ви допада – можете да го наречете и митът за добрия диктатор. Въпреки че това е оксиморон. Нещо като умна глупост. Но „добрият” диктатор направи това, което можа. Т.е. – идейно-политически отдалечи възможно най-много България от Европа.

Така СДС напълно започна да наподобява БСП, а БСП – да е твърде идентична със СДС. БСП, въпреки че трябваше, за да запази политическата си идентичност би следвало да се разцепи. От нея да излязат свърхбогатите, които вече идейно нямаха нищо общо със социализма, но това така и не бе допуснато. „Демократическият централизъм” надделя над идейната идентичност, защото той гарантираше участието им във властта. Вътре в БСП се родиха „крилца”, перца, кръгчета, но те така и не напуснаха партията, въпреки че се рояха като трева напролет. Мине месец-два – и хоп – партията-майка пак бременна с нова идейно течение. То така и умираше, още преди да се роди. Митът не позволява идейни течения и подобни глезотии. А както вече стана ясно, митът определи историята на прехода. БСП остана цяла, като дори се роди пореден абсурд – извън нея се създаде нова Българска комунистическа партия, която обаче така и не просъществува – имаше ясен идеен облик, а това не я вписваше в системата. БСП така или иначе си прибираше гласовете на твърдите комунисти. Вождът-Спасител имаше грижа неговата икона да е по-силна и по-харизматична. Идеите бяха без значение.

Така пирамидата беше обърната. Вместо лидерът да обслужва партията, партиите бяха създавани за да обслужват своите лидери. На този принцип се роди и НДСВ ако щете, и ДСБ, и РЗС, и Български бизнес блок, и Евролевица, и „Атака”, и още мнозина други парламентарно представени политически образования, за които е много трудно да бъдат наречени партии в класическия смисъл на това понятие.

Това, естествено, нямаше как да бъде и основа за формиране на ново политическо и идейно пространство в обществения ни живот. Точно поради тази причина смея да твърдя, че в това отношение преходът не се състоя. Ако такъв имаше по отношение на икономиката, социалните сфери (добър или лош), външната политика, националната сигурност, дори в елементи на гражданското общество, то в идейно-политически аспект преходът не стана. Точно в това виждам и причината за непрекъснато повтаряне на различни инварианти на един и същ политически мит у нас. Този за Вождът - Спасителят, който ни спасява от друг Спасител, също Вожд.

Всичко това ставаше докато поредният Вожд – Спасител на нацията – Жан Виденов утвърждаваше победата на мита над историята. Така в условията на един отмиращ политически Свети Георги се лъскаше иконата на новия политически Свети Георги. По-важно е другото – точно по това време се засили един важен политически процес:

Постепенно, но неотменно, политическите партии у нас си налепиха етикети, но не без да добиват същността на това, с което се обозначаваха като своя идейна идентичност. Те не нямаха свои политически и икономически принципи, но носеха етикет. Защото понятието „партия” загуби класическия си смисъл. Тя придоби същата роля, каквато има една домашна помощничка в замъка на велик благородник. Имаше право да търка и да лъска имиджа на Вожда – Спасител, да го обслужва, да го ласкае, да го величае, да го показва като идейно обозначен политик, често и без той да знае какъв е точно.

Практически всички тези европейски „етикети” ги носят всички български партии, но е друг въпросът доколкото те са такива, каквито се опитват да се представят пред ЕС. Въпросът е техният лидер да е сред големите, да е в тяхното семейство, да са чували в ЕС за него. Така постепенно политическата система започва да се празни от съдържание, но да се пълни с изпразнени от съдържание политически партии, но с ярки етикети и гръмки заглавия. И най-вече – с Вождове – Спасители.

Междувременно политическият змей Жан Виденов беше победен от Спасителят Иван Костов, което направи СДС като политическа сила още по-централизирана и по-малко демократична. Но за сметка на това – като свит юмрук, на който никой не смееше да се опълчи, особено ако го беше казал Вожда - Спасител. СДС започна пак да се люспи – излязоха Стефан Софиянски със Съюза на свободните демократи, БЗНС, както и няколко други партии, които не бяха големи, но имаха свои позиции – главно по проблема с Вождовете. Идеологията просто нямаше вече смисъл. СДС, както казваше Уйлям Сароян, беше „нещо като нож, нещо като цвете, изобщо нещо като нищо на света”... Или с други думи казано – загуби смисъла на своето съществуване, помени мисията, заради която беше създаден. И започна да обслужва мита.

Практически след БСП и СДС и други партии последваха този модел. Защото видяха – всички, които отстояваха идейната си идентичност бяха изключвани, отлюспвани, изтиквани, така че да останат извън арената. Така се създаваха партии, партии, партии... Към края на 2008 г. те бяха повече от 250. Сега са повече. Стигна се до абсурд – СДС разреши членството в ... две партии (ако е присъдружна на СДС). Ако не вярвате – проверете устава на СДС през 1997 г. Така член на примерно Алтернативната социалистическа партия в СДС можеше да се пише и христяндемократ. Или на БСДП – за консерватор!

През 2001 г. моделът на митическото политическо мислене удържа блестяща победа. Едно току-що родено политическо движение – НДСВ – национално движение Симеон Втори се наложи на изборите за народно събрание със 120 депутати – точно половината от местата в парламента. Тази политическа партия беше първата, която дори и нямаше политически етикет при победата си. От такъв просто вече нямаше и нужда. Т.е. – НДСВ идейно не само че не беше ясна, но дори и още не се спореше по идеологическата й идентичност. Митът изцяло подмени необходимостта от политическата реалност. Всяка партия, която носи името на лидера си е обикновено крайно консервативна, особено ако той е бил бивш цар на страната. Това личи и от обръщенията на представителите на тази партия към лидера си – Ваше величество... А и по принцип всички партии от монархически тип са консервативни. Така е поне по света. Из цял свят.

НДСВ обаче беше по-вляво от консерватизма и за това се ориентира към етикета народна партия (царска народна партия – дали не е оксиморон?). „И грозотата с рози накичена...” – спомняте ли си Шекспир? Но по същество – този етикет вече припознат от СДС и нямаше никакво намерение СДС (след като се раздели с БЗНС, ДСБ и още една – две партийки кой да има този етикет) да го даде и с бой на НДСВ. Признаването на НДСВ като народна партия в рамките на ЕС се отложи. Това накара Негово Величество Симеон Втори (я, какво близко съвпадане на абревиатурата на партията и името на лидера й!) да се ориентира към още по-наляво – към либерализма. Така имахме вече монархическа партия изповядваща ... либерална идеология! Слава Богу, поне не социалистическа, защото монарх – социалист щеше да е постижение от галактически мащаб. Сега монарх – либерал е само от световен.

Това създаде в бъдеще сериозни проблеми на НДСВ. Откровеното противоречие между монарха, държащ да се обръщат към него с Негово Величество, но заклел се като министър-председател в републиканската конституция беше сериозен проблем. Но това не беше най-сериозното. Още по-тежко седеше проблема за откровено по-дясно ориентираните депутати и откровено по-ляво ориентираните им колеги. Кулизията доведе до поредица от цепения и отделяния. Първо Новото време (тези които минаваха за най-либерално настроени) се отдели. Последваха я по-дясно ориентираните в новата БНП – с лидер Николай Свинаров. Така НДСВ се свиваше като шагренова кожа. Днес, девет години след блестящата победа НДСВ се бори за влияние над ... 1% от избирателите (само така би могла да запази държавната субсидия). И е с още по-неясна идейна идентичност.

Примерът получи подобаващо подражание – дори и в представени в парламента формации, които е трудно да бъдат наречени партии, като „Атака”, РЗС в този парламент.

От друга страна, всички създадени наскоро партии са също с много неясна политическа физиономия, по създадената вече традиция – вижте РЗС и вече разпадналата се политическа партия „Лидер”. Реално водената от РЗС сега политика е повече лява и в никакъв случай не може да се характеризира като дясна. Така че желанието им за членство в най-консервативната част на ЕНП е повече фасада, отколкото идейна същност на партията. И очевидно нейната цел е най-вече да обслужва лидера си, а не да прави политики. По същия начин седеше и въпросът за идейната същност на НДСВ. Те се етикираха като либерали, но с изпадането от властта те все повече се идентифицираха като дясна партия. Единственото, което остана сигурно, че са верни на невнятните политически възгледи на своя лидер – Симеон Сакс Кобургготски. Това политическо объркване между ляво, център и дясно до голяма степен прави определянето на идейната идентичност у нас практически неизмеримо с онова, към което се стремим – европейския модел на политически живот. Това произволно „лепене на политически етикети” доведе до много и сериозни последици. Първо се обезличиха традиционните представители на тези партии, възстановени веднага след 1989 г.

Например в СДС през 1990 г. най-голямо представителство имаше БСДП (българска социалдемократическа партия) с близо около 78% подкрепа от всички привърженици на СДС. Доста по-малки по численост бяха Демократическата партия (традиционно дясното в България) с около 7% подкрепа и либералите в Рдикалдемократическа партия с подкрепа около 5%. За сметка на това в СДС влязоха и партии, които нито имаха ясна идейна физиономия, нито се стремяха да получат такава – от типа на Нова БСДП, Консервативно-екологична партия и много други. Основната тяхна цел беше да презентират лидера си и да го налагат като кандидат за нов носител на мита. Така СДС вместо да се концентрира като ядро за създаване на нови десни, леви и център партии, започна война за лидерство и представителство в парламента.

В БСП положението не беше по-различно. БСП имаше традиционен прокомунистически електорат, който приюти в партията си с удоволствие националсоциалистически организации като Обединение за национално спасение, пронационалистически организации, практически имащи крайно десни възгледи. Така БСП не успя да стане социалистическа партия, а в СДС имаше повече социалисти, отколкото в БСП. Това не можеше да не доведе до катаклизъм. Социалисти и комунисти във ВНС гласуваха заедно със земеделците (те също са леви) новата конституция, която ДПС точно поради това не подкрепи. Без ясна визия за страната, без приоритети, без модел за развитие в определена посока.

Това объркване в политическите представи и до днес има сериозни последици върху идентичността на политическите партии.

Създаваха се партии, които нямаха ясна идентичност, но за сметка на това го компенсираха с много популизъм, много демагогия и неясна политическа фразеология, но с Вожд – Спасител начело. Като плод на тъкмо такава ситуация се роди и доскоро управляващата партия в страната в последните десет години – НДСВ – „царската” партия, която имаше либерални възгледи (всички царски партии в света са консервативни), която има претенции да е центристка, членува в ЕЛДР, но е твърде променлива в икономическите си и социални възгледи, нещо нетипично за либерали.

Тези партии заеха в обществената представа места, които просто не са техни. Практически това доведе до тотално объркване в представите – десните се оказаха леви, а левите – десни, центърът – неясен, но доминиран от НДСВ. Сега НДСВ се възприема след изпадането от властта все повече като дясна партия (поне в техните представи за това), а не като центристка, но това е друг въпрос. Основното е, че представите за политическа координатна система бяха тотално объркани и фактически станаха ненужни.

И кому биха били нужни, след като зад като гласуването за партии беше подменено от гласуване за Вожда – Спасител. Нима НДСВ щеше да спечели, ако не репрезентираше Симеон Сакс Кобурготски? Най-интересното е, че той лично не фигурираше в нито една от избирателните листи, но всички листи, заедно и поотделно, представляваха него – неговата личност, а не неговата партия или движение, каквото беше по това време. Практически лидерът използваше партията като законоустановен начин за получаване на властта, а не като система от идейни съмишленици с еднакви цели и визии за управлението на страната. На същия принцип спечели и Андрей Луканов. До голяма степен този принцип беше в действие и при избирането на Иван Костов. Спомняте ли си как бабите се радваха на младия и чаровен (според тях) Жан Виденов? В този смисъл харизматичността измести напълно прагматичността на избора.

Най-общо казано идейната идентичност беше подменена от мита за Вожда – Спасител, който знае точно как и може вместо нас. Партията се оказа нещо второстепенно, задължителен атрибут, слугиня, а не същност на управлението. Партията започна да представлява лидера си, а не обратното, както би следвало да бъде. Така политиката практически „скъса” с избирателя, за да стане функция, неотменна част, на „Добрия” Диктатор, или Вожд – Спасител. По този начин необходимостта от колективно политическо мислене, необходимо на всяко гражданско общество, беше преотстъпена изцяло, без възражения, без контрол, без каквато и да е логика върху една личност, презентираща в конкретния момент мита за Вожда и Спасителя. Така той започна да мисли вместо нас, да идеологизира вместо нас, да формулира и провежда политики вместо нас.