Избори и реформи през 1962 – 1965 г.

доц. д.п.н. Тодор Галунов

На 4 ноември 1961 г. III НС променя конституцията в частта за избиране на НС. Новата правна рамка предвижда че един депутат да се излъчва вече не на 30 000, а на 25 000 души. Като следствие от конституционната корекция в същия ден Президиумът на НС променя „Закона за избиране на Народно събрание на Народна република България”[1]. Така се създават условия за нарастване броя на народните представители.

Парадоксално е че броят им се увеличава, функциите на парламента продължават да стават все по-декоративни в политическата система на „народната република”. Нуждата от задоволяване на повече интереси на новата върхушка чрез раздаване на депутатски длъжности е основна причина за промяната. Необходимо е да се създават места за „заслужилите” партийни ветерани и жадните за власт нови апаратчици. За част от представителите на старата партийна „гвардия” обаче места вече не се планират.

Годината 1961 е характерна с няколко вътрешнопартийни „прочиствания”. Най-знаковото става на проведения на 28 и 29 ноември 1961 г. пленум на ЦК на БКП, когато първият секретар на ЦК на БКП Тодор Живков успява да прокара решение за отстраняване на бившия премиер и бивш генерален секретар на ЦК на БКП Вълко Червенков от поста заместник-председател на Министерския съвет. Към НС е отправена „препоръка” да изпълни партийното решение[2].

На 9 декември 1961 г. партийното решение се привежда в действие като държавен акт. По предложение на председателя на Министерския съвет Антон Югов, Президиумът на Народното събрание, начело с Димитър Ганев издава указ за освобождаването на В. Червенков от вицепремиерският пост. Акцията по отстраняването на бившия партиен лидер е добре премерена. Предстоят избори за Четвърто НС и управляващият елит прави подготовка за ново пренареждане на политическите пластове. Същевременно се демонстрира поредното скъсване с миналото на сталинизма, който донякъде се олицетворява от В. Червенков на българска почва. Така приключва поредният етап от борбата за власт във върхушката на БКП.

На 25 февруари 1962 г. парламентарните избори се провеждат в рамките на 321 – те мажоритарни района на страната, които трябва да излъчат по един депутат. Броят на депутатите е увеличен със 72 в сравнение с предишния парламент. Естествено е спазена наложената вече традиция единствените кандидати да бъдат на ОФ, под който на практика се разбира БКП и сателитния и съюзник БЗНС. Фарсът отново е пълен. Няма реална кампания, няма плурализъм, няма инакомислие, няма нито един алтернативен кандидат в никой район, дори и от управляващия елит. Избирателният корпус достига пореден рекорд, благодарение на законовата промяна от ноември 1961 г. и бележи най-голямото си число за цялата изборна практика на българската държава от 1878 г. Той вече се състои от 5 482 607 души. От тях гласуват 5 466 517 избиратели, което прави активност от 99,71 % на притежаващите активно избирателно право. Новият рекорд по активност е поставен. За единствените кандидати гласуват 5 461 224 избиратели, което е „подкрепа” от 99,80%. Така пада поредният рекорд по доверие към избраните народни представители.

Вътрешнопартийните чистки в БКП през 1961 г. се отразяват и на състава на НС. Въпреки, че новото НС е с 67 депутати по-голям числен състав в сравнение с предишното, то от III НС са преизбрани само 132 души, а по различни причини 117 депутати са отпаднали. Депутатите, които за пръв път попадат в състава на НС са 189. Формално погледнато БКП няма монополна позиция в новия парламент. Тя има 197 депутати, нейният сателит БЗНС е с 80 депутати, а 44 са безпартийни. Всъщност депутатите от БЗНС и безпартийните са длъжни да се съобразяват императивно с политиката на БКП и получават местата си след одобрение на компартията. Естествено нямат право и на минимална опозиционност.

Съставът на НС е формиран по начин да създава илюзия за широко народно представителство. Отново най-голяма гордост в НС са депутатите от „работническата класа”. Така се подчертава „ръководната и роля”. В материалното производство са ангажирани 110 депутати. От тях 58 са работници, инженерно-технически кадри, ръководители на предприятия в промишлеността, строителството, транспорта. Други 52 са в системата на селското стопанство като: кооператори, механизатори, селскостопански работници и ръководители в Трудовокооперативните земеделски стопанства, Държавните земеделски стопанства, Машинно-тракторните станции.

От 321 депутати 65 са жени, което прави 20,25% от състава на камарата. Така се постига нов рекорд в представителството на слабия пол в НС. Рекорд се постига и в младежкото представителство – 39 депутати са членове на Димитровския комунистически младежки съюз По народност 308 депутати са българи, а 13 са турци. Прави впечатление, че в официалния отчет вече няма представители които са от други етнически общности. Това е разлика с началото на 50 – те години когато примерно във II НС официално се отчете наличието на представителство и на депутати: македонци, арменци и евреи.

От гледна точка на образователните характеристики: 131 народни представители са с висше образование, или 41,12 %. Този процент е най-висок за парламентите след 9 септември 1944 г. и така е постигнат още един „рекорд”. В пленарната зала с гордост се отбелязва, че тези депутати са получили в мнозинството си образованието си в условията на „народната власт”, едновременно с прякото си участие в производството. Между тях значителен брой заемат: инженерите, агрономите, юристите, икономистите. Със средно образование са 94 депутати, или 29,29%, с основно 82, а 14 са с начално образование. Представителите на науката и културата са 31, което е отчетено като израз на „голямото внимание и значение, което народната власт отдава на науката, техниката и културата”.

Шумно се акцентира на „надеждността” на депутатите. Те са доказали верността си къв режима и са „проверени” кадри. От тях 250 са удостоени с почетни звания и са получили ордени и медали за активно участие в антифашистката борба, за дългогодишна „вярна служба на българския народ”, за заслуги в социалистическото строителство и за забележителни постижения в областта на социалистическата наука и култура. По-конкретно 9 депутати са носители на званието „Герой на социалистическия труд”, 98 са наградени с най-високия орден „Георги Димитров”, 85 с орден „Народна република България”, 120 – с трудови ордени и т.н. Анализът на тези данни показва, че НС се превръща като място за „допълнителна награда” на предани на режима дейци и лица, които са използвани за декор на системата. Парламента заседава бързо, за по-няколко дни през годината и така попадналите в него лица по-скоро са там между другите си задължения. Депутатите вече нямат статут и самочувствие на хора правещи политика. Тяхното влияние е реално само ако са част от партийния административен апарат. Парламента се превръща в място за кратка „служебна почивка”. На 15 март 1962 г. Четвъртото НС по парламентарна традиция се открива от най-стария депутат - Йордан Милев. То избира комисия от 15 народни представители с председател депутата от Ямболски окръг Димитър Димов, която да провери законността на вота. На другия ден комисията е готова с проверката и докладва в пленарна зала за редовността на изборите. Комично от днешна гледна точка звучи речта на председателя на комисията в пленарната зала. Всъщност тя е показателна за политическото безумие на тогавашното време и затова ще си позволя да приведа малък цитат, който предава духа на епохата: „На 25 февруари трудещите се в нашата страна, слезли от строителните скели, дошли от фабричните помещения, където туптят огромните стоманени сърца на машините, излезли от заводите, от канцелариите, от учебните помещения и казарми, завърнали се от ширните поля, с радостни и засмени лица, с развълнувани души се отправиха към избирателните урни да изберат свои представители в най-върховния орган на нашата държава.....”[3]. Хората отиват да гласуват „окриляни” от решенията на ХХII конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС)и Ноемврийския пленум на ЦК на БКП.

Патетичната реч съдържа абсурди за радостта, с която гласуват избирателите. Истината е, че отказ от гласуване на практика вече е невъзможен. Партийните структури, ОФ комитетите, службите по сигурността и всички станали казионни структури зорко „бдят” всички под строй да упражнят „правото” си на глас. Представители на обществения „актив” приканват гражданите да „бързат” да гласуват. В ход е „социалистическо” съревнование за „най-бързо” гласуване. Ненормалното вече се приема за нормално. Липсата на алтернатива – за демокрация. Конформизмът, лицемерието и отсъствието на гражданска доблест вече са добродетели.

Естествено парламентарната комисия по проверка на изборите констатира, че вота е проведен в условията на образцов ред, политическа съзнателност и обстановка, даваща възможност за „съвършено свободно” упражняване на правото на глас. По тази причина се предлага НС да утвърди вота във всички 321 изборни района. Изказванията по изборите са само три и минават набързо. В голямата си част те не визират изборния процес, а декларативно се говори за големите успехи на социализма, за „мъдрото” ръководство на БКП и лично на първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков и разбира се за „неоценимата роля” на КПСС.

От трибуната депутатът Роза Коритарова акцентира на „бляскавата” изборна победа, която е израз на „дружбата” на комунисти и земеделци, която е „циментирана с кръв и дела”. Не е забравен и ефектът от „ленинския политически курс”, който е продукт на Априлския пленум на ЦК на БКП. Говори се за „любовта” , „доверието” и „благодарността” на народа към БКП, към нейния ЦК, начело с Т. Живков. Депутатите са призовани да ходят по-често при своите избиратели, да бъдат внимателни към хората и да решават проблемите им както призовава първият секретар на ЦК на КПСС Никита Хрушчов.

Вторият оратор Ангел Шишков говори за демократичната ни избирателна система, която е допринесла за голямата активност на трудещите се при провеждане на вота. Подчертана е и голямата роля на Тодор Живков за изборната победа, който разбира се е определен и като автор на „Априлския курс”, довел до ликвидиране на култа към личността на В. Червенков.

Третото изказване е на депутата от Кюстендилски окръг Камен Каменов. Той започва стандартно с големите успехи на държавата под ръководството на БКП. С особена гордост заявява, че за разлика от изборите за първо и второ НС сега се продължава традицията започнала с вота за Третото НС по време на агитациите вече да не се срещат никъде „опозиционери”, а вместо тях в изборната кампания вече се провеждат срещи с „ентусиазирани бригадири”. В хода на изборите за пореден път е станало ясно, че разделението между комунисти и земеделци е преодоляно окончателно. Изборната кампания се разглежда като триумф на „новия човек”. Тук ораторът вече излиза извън рамките на традиционните изказвания и започва да хвали новата социалистическа личност с примери. Понеже те отразяват духа на тогавашния „парламентаризъм” ще ги приведа накратко:

- В първия случай гостуващ в Пловдив италиански кооператор си забравя фотоапарата на една будка. Продавачката обаче му го връща. Развълнуван той пояснява, че в Италия това не може да стане, а в България явно има „честни хора”. Критиката на капитализма с този пример е „съкрушителна”.

- Във втория пример се визира с. Козлодуй, в което 300 души смело и открито заявяват, че нямат жилища. В хода на кампанията се поемат ангажименти за тяхното построяване. Изводът който се прави е че подобно „преустройство” и открита критика в хода на изборните кампании в капиталистическия лагер са невъзможни.

- Третият акцент е, че национална жилищна политика трябва да се съчетае не само с построяването, а и с изграждане и обзавеждане на жилищата. В хода на кампанията гражданите поставят изисквания за снабдяването им с „много и много” стоки – кревати, пружини, дюшеци, гардероби, перални, телевизори. Подобни „смели” искания задължават народния представител да работи за осъществяването им.

- Четвъртият пример за нуждите и задачите, които има да решава народния представител е показателен за новите нюанси сред политическата върхушка. Ораторът говори за нарастващите потребности и дава пример как в хода на кампанията, а и след нея се явява проблем, който е типичен за част от гражданите. В случая става въпрос за „една стара другарка, антифашистка, ятак на партизани”, която иска да купи за сина си „Москвич”. Естествено кандидат-депутатът не може да поеме такъв ангажимент, но тя отива при министъра на вътрешната търговия Пеко Таков, заявява му за своя голям „кахър” и иска съдействие. Министърът не успява да я убеди, че това не са важни неща., а „бели кахъри”, че по-важни са успехите на социализма. Примерът е показателен как депутатите и министрите в новите условия вече се търсят за сериозни ангажименти и снабдяването с дефицитни и луксозни по тогавашните разбирания стоки.

Ораторът поставя и въпроса за необходимостта от регулярни срещи с избирателите, което е в духа на социалистическата избирателна система.

В крайна сметка изборите във всички 321 мажоритарни района са признати единодушно за редовни и народните представители „заслужено” заемат местата си[4].

В рамките на мандата се провеждат няколко частични избора за овакантени депутатски места поради смърт на някои от представителите. В рамките на три години са провеждат четири вота като на мястото на починалите: Петър Попзлатев, Станчо Белковски, Никола Обрешков, Стойко Стоянов, Григор Драганов, Димитър Ганев, Христо Калайджиев, Тачо Даскалов, Йордан Татев, Крум Байтошев са избрани: Петър Панайотов, Петко Кунин, Делчо Чолаков, Вълкан Шопов, Иван Башев, Стефан Атанасов, Тодорка Михайлова, Георги Георгиев, Семо Семов, Любомир Бойков[5].

В четвъртото НС са извършени и няколко знакови отзовавания на народни представители. Те са показателни как в условията на тоталитарен политически модел загубата на вътрешнопартийните позиции са равнозначни на политическа смърт за бившите вече ръководни дейци. На 4 ноември 1962 г. на пленум на ЦК на БКП партийният лидер Тодор Живков нанася решителен удар върху политическите си противници. Бившият премиер и лидер на партията В. Червенков, премиерът Антон Югов, неговият заместник и бивш министър на вътрешните работи Георги Цанков, друг бивш министър на вътрешните работи Руси Христозов и други партийни дейци са обвинени за репресиите и извращенията през периода на култа към личността. В. Червенков е изключен от БКП, а пленума взема решение за освобождаване на А. Югов и Г. Цанков от заеманите постове на премиер и вицепремиер[6]. На 19 ноември 1962 г. послушното НС привежда решението в действие. Противниците на Т. Живков обаче са оставени в състава на парламента. Вярно е преценено е, че поради обезличаването на институцията те няма да успеят да играят ролята на някаква вътрешнопратийна опозиция. Това положение обаче продължава около година и половина. На 27 май 1964 г. под ръководството на Енчо Стайков Националният съвет на Отечествения фронт преценява че А. Югов, Г. Цанков, Р. Христозов, бившият министър на външната търговия Георги Кумбилиев, бившия секретар на ЦК на БКП Иван Райков, Апостол Колчев са извършили груби нарушения на законността и са причинили тежка вреда на БКП и държавата. Констатирано е че след изваждането им от състава на централните партийни органи те не са се явявали пред своите избиратели, загубили са доверието им и фактически са престанали да изпълняват задълженията си на народни представители. За тези нарушения се иска прилагането на чл. 10 от Закона за избиране на народни представители на НРБ, предвиждащ възможност за отзоваване на загубилите доверие депутати. Предложението е подкрепено с мотивирани изложения от окръжните комитети на БКП в Сливен, Силистра, Търговище, Благоевград и Плевен от чиито територии са избрани указаните народни представители. Разправата е бърза. Задействана е комисията по проверка на изборите и на 10 юни 1964 г. нейният докладчик Дафинка Великова предлага НС да вземе решение за отзоваване на шестимата депутати. От присъстващите в залата 254 народни представители никой не посмява да защити бившите ръководни дейци на които до преди по-малко от две години същия този парламент бурно ръкопляска в качеството им на висши функционери и министри. Решението се взема единодушно и без дебати[7]. Това колективно отзоваване на шестима видни дейци на БКП е може би най-масовата парламентарна чистка в годините на социализма при формалното спазване на процедурите. Местата на бившите депутати са попълнени с частични избори през август и на тяхно място влизат: Георги Петров, Апостол Пашев, Борис Стоев, Иван Попов, Марий Иванов и Костадин Гяуров, които трябва да „укрепят” НС и да провеждат „априлската линия” на вече безспорния лидер Т. Живков[8].

Общо в рамките на чениригодишния мандат на IV НС се провеждат 16 частични избора – 10 поради смърт на депутатите и 6 поради отзоваване. Това обновяване не се отразява на дейността на парламента. По принцип смисълът на частичния вот в едно плуралистично общество е да отрази актуалните настроения на електората и така да отрази по-вярно актуалното реално влияние на различните партии и групи в обществото. През 60 – те години тази идея няма как да се реализира. Обществото здраво е влязло във времето на „големия застой”, а избирателната система само обслужва режима и е допълнителен инструмент за вътрешнопартийни разправи, чистки, награди. Системата предвижда в хода на кампанията поемането на различни поръчения и ангажименти. Въведеният императивен мандат обаче все повече се използва за държане на народния представител „под контрол” и за искане на лични „услуги” от лица от неговия район. Мажоритарно избраните депутати влизат в НС не като личности, а като част от партийните механизми и стават елемент от тоталитарната система, за която НС се превръща в параван на народовластието. Всички решения, които парламентът формално взема са предварително обречени да бъдат приети и то с единодушие. Не се регистрира нито един случай в който поне един „мажоритарен” депутат да гласува „против” или въздържал се. Във всички избори – редовни и частични вече твърдо се гласува с активност близка до 100 % и се печели също с резултати близки до стопроцентовите. Броят на депутатите се увеличава успоредно с намаляването на функциите на парламента. Показателно е, че в края на мандата си IV НС променя още веднъж конституцията, с което се планира поредното увеличаване на броя на народните представители. На 8 декември 1965 г. се гласува един депутат да се избира вече не на 25 000, а на 20 000 жители[9]. Така се предрешава поредното увеличаване на удобните депутатски места и се подготвя почвата за ново задоволяване на „нарастващите” потребности на управляващия елит. Мажоритарната система е призвана да гарантира безпроблемното реализиране на новото начинание, а за истински свободни и плуралистични избори вече никой не смее да говори.

[1] Методиев, В., Л. Стоянов. Български конституции и конституционни проекти, С., 1990, с. 40.

[2] История на Народна Република България. С., 2009, с. 144.

[3] СД на IV НС, I р.с., с. 41.

[4] СД на IV НС, I р.с., с. 55.

[5] СД на IV НС, II р.с., с. 374-375; IV р.с., с. 11-13; VI и VII р.с., с. 76.-78; VIII р.с., 93; IХ р.с., с. 231; Х р.с., 383-384..

[6] История на Народна Република България. С., 2009, с. 145.

[7] СД на IV НС, VII р.с., с. 76-81.

[8] СД на IV НС, VIII р.с., с. 93.

[9] Методиев, В., Стоянов, Л. Пос. съч., с. 40.