Една съвременна коледна незавършена история

Самуел Леви

Преди коледа по традиция се разказват библейски истории, или ако предпочитате – приказки. Ще се опитам да разкажа една такава. По времето на Исус имало един апостол на име Павел (преводът му на името буквално значи „проповедник”). Първоначално този Павел бил участник в гоненията срещу християните, но по-късно възприел тяхната вяра. И станал един от най-активните апостоли.

Има един цитат от апостол Павел, който непрекъснато ми се върти в главата, щом се сетя за него. Той гласи така: „И вече не аз живея, а Христос живее чрез мене”. Нека да анализираме това твърдение. Първо – това е самоотричане – аз не съм аз, аз съм друг. То би могло да се перифразира и така, без да губи смисъла си: „Аз не съм Павел, аз съм Христос”. Т.е. – аз не съм това, което вие виждате, аз съм онова, което вие не виждате, аз съм Бога, аз съм трансцедентното, което вие трябва да почитате. Така че като виждате и чувате мен, значи виждате и чувате Господ. Това не е просто подражание на Христос, то е много повече – то е самият бог в материалната представа, подходяща за възприемане от тленния човечец, недозрял до тазъ мъдрост да вижда онова, което не вижда. Така свети Павел вече не е това, което е самият той, а онова нещо, което не е бил, но твърди че е станал. Т.е. – много по-различно от началното, от реалното, поне в неговата представа. Той става онова, което не е (и априори – на принципа на рационалното начало – никога не би могъл да бъде, но в приказките няма реалности). Та нали Павел си е с мисленето и съжденията на пак този Павел, а не е превъплъщение на друга личност? Но той твърди, че е и това, което следва да се почита, обожествява и да се възприема като абсолютната истина в най-съвършения й вид. Луда работа! Има я само в приказките. Но дали я няма и в реалния живот?

И какво общо би могло да има между приказките и съвременните реалности? Например какво общо би могло да има между апостол Павел от евангелските притчи и съвременният модерен политик Бойко Борисов? На практика нищо. Единият живял преди двадесет века в днешна южна Турция и Рим, поне така се твърди, и един политик, живеещ в Банкя и София? Нищо, на пръв поглед. Но все пак – има. И точно там, където най-малко би могло да се очаква – и двамата се представят за онова, което не са. Възприемането на един човек като свръх личност, като трансцедентното (божественото) начало, като истината от последна инстанция е меко казано, смешна от днешна гледна точка на рационализма и съвременното познание. Но на времето не е било така. Поне по времето на Павел, когато хората са вярвали в истинността на вълшебните приказки много повече отколкото в реалностите, които ги заобикалят. Днес не е много подходящо за една личност, при това облечена с власт, да твърди че е същината на божественото начало, но облечена в земна форма. Иначе казано – да твърди, че е „облякла” тялото на друг. Ако си спомняте това го има и в гръцката митология – Зевс се превъплъщава ту в дъжд, за да оплоди една девойка на име Даная, ту в бик, за да похити Европа. Това днес (и то извън религиозните представи, а в сферата на прагматичната държавна машина) е по-скоро жалко и смешно, отколкото откровение свише. Как си представяте някой днес да твърди, че е Зевс, че вчера е бил дъжд, а утре ще бъде бик?

А такива наклонности в изявите на премиерът Борисов можем да мислим че съществуват. Как ви звучи например това: :. „Не искам нито хубавото, нито лошото от другите. Искам да носим цялата отговорност ние сами и българите да знаят: ако сме добри - това сме ние.” (изказване пред германски индустриалци, януари 2010 г.), или другото: „Аз моята история съм я написал, та написал. Под нулата съм тръгнал. И само са ми пречили. От мен зависи да направя председател на парламента, премиер. Това никой не може да ми го вземе. Гледах днес от балкона на парламента и отчетох, че самичък съм направил толкова много. Самичък!” (интервю пред „24 часа”). Той е сътворил света, разделил земята от небето, създал реда от хаоса. Разделил денят от нощта, създал света от нищото! Той е Той (ама не самият той, а другия Той). Не се ли покрива това с апостол Павел? Той е и онова момче с топката и филията с мас по ливадите на село и Сътворителя, Създателя! Единственият! Момчето с филията с мас е станало материалното измерение на трансцедентното начало, дори нещо повече – на началото на всички начала. Това само Зевс и апостол Павел са го можели.

Този феномен в психологията има общо с раздвоението на личността, което, разбира се, се третира като нарушена хармония на личността, но този проблем не е предмет на нашата статия. Това е работа на психолозите. В случая е много по-интересно друго – би ли следвало един класически държавник, политик с дясно мислене, какъвто твърди че е г-н Борисов да се възприема като това, което не е, а и няма как да бъде и при това да го твърди убедено, страстно и съвършено искрено. Дали такова трябва да е мисленето на съвременен политик, членуващ в Европейската народна партия, при това като премиер на една страна, член на ЕС? За да не сгрешим, ще се позовем на световно утвърдени държавници и политици с дясно мислене. Такъв без съмнение е Хелмут Кол. Ето какво твърди той в едно скорошно интервю пред вестник „Билд”. На въпроса кое е най-голямото предизвикателство пред един шеф на правителство, той отговаря:

„Най-голямото предизвикателство сигурно е да не загуби компаса си, с който е тръгнал. Да остане верен на себе си и предвид властта, която е получил от хората, да не загуби смирението си (което е най-голямо благоволение за един политик)... Считам стремежа към величие изцяло за незаслужаващ усилията. Той може твърде лесно да изкриви погледа за същественото”. По-нататък канцлерът, обединил Германия на въпрос: ”Къде дебнат най-големите опасности за един политик?”, той отговаря: „В самонадценяването и в загубата на чувство за реалността”. Т.е. – точно в онова, в което се е прицелил апостол Павел. От което следва, че един държавник трябва да е точно обратното мислене на онова, което се е имал светият мъж. Което очевидно е довело би до смут в неговата душа (поне ако беше живял днес). Не е лесно да живееш на този съвременен свят, изпълнен с реалности, обграждащи те отвсякъде, дори и в духовната сфера, а да представляваш божественото начало. Очевидно точно тази опасност е имал предвид Хелмут Кол, от позицията си на 16 годишното си канцлерство в Германия. И като обединител на тази срана. В този смисъл, той е много по-близо да създаващ ново начало (обединил запада с изтока), отколкото мнозина други. Той направи Германия единна държава, той най-активно работи за събарянето на берлинската стена.

Дали Бойко Борисов е загубил чувството си за реалността, или сме свидетели на поредния политически театър? Това състояние, за съжаление, не е политическо изключение. Много държавници са попадали в неговата клопка и са нанесли сериозни последствия върху страните си. Отъждествяването с онова, което не е (и което няма как да бъде) доведе Берлускони до естествения му политически крах (италианците го изпратиха с освирквания), Кадафи до естествената му политическа (за съжаление и физическа) смърт, както и много други преди тях. Наистина е много опасно да твърдиш, че си онова, което не си, а и няма как да бъдеш, колкото и да ти се иска това. Би следвало да си припомним и края на земното битие на апостол Павел – осъден на смърт и екзекутиран в Рим. На 57 години. Хората не повярвали, че той е онова, което не виждали че е (, а и били убедени, че няма как да бъде. Те са повярвали повече на очите си, отколкото на думите му. Днес Хелмут Кол е на 81 години. И жив пример за подражание на политиците в Германия. Дай Боже всекиму такова политическо дълголетие! Защото за германските християндемократи. когато говори Кол, казва истини, върху които си струва да се замислиш.

Това трябваше да е нещо като коледна приказка. Те всичките имат отличен завършек. Но не се получи. В съвременните реалности не всички коледни приказки имат весел край. Особено ако не са свършили. Но дори и незавършените съвременни приказки могат да бъдат достатъчно поучителни, дори и когато се разказват по коледа и нова година.