Европа вместо алкохол

(разсъждения за двойното дъно на демокрацията)

Васил Маргаритов

Европа е в криза – това е основният извод от последните избори за Европейски парламент (ЕП). Още в първите дни след затварянето на урните изплува терминът “евроскептично земетресение”. Крайнодесните във Франция вземат 24 места (повишение от 8 пъти!), Найджъл Фараж във Великобритания печели 23 мандата (с цели 10 места повече от предишния евровот), левите радикали от “Сириза” се катерят до 26 % в Гърция, а заедно с тях триумфират и крайно десните, които вземат 10%. Дания, Белгия, Австрия и Унгария се плъзгат по същата непредвидима орбита.

За евроскептична формация е гласувал всеки 10-ти германец. Отгоре на това – поради отпадане на минималния праг – в Европарламента за пръв път влизат откровените неонацисти от Националдемократическата партия на Германия (NPD), получили 1 % от гласовете. Техните лозунги бяха “Пари за баба, а не за циганите”, а също така “Лодката е пълна”.

Само че възходът за едни е залез за други – така е било винаги в политиката. Класическите партии от схемата “дясно-център-ляво” все повече избледняват като традиционни лидери. Отгоре на всичко Европейската народна партия (ЕНП) губи най-много мандати (над 60) и вероятно няма да е в състояние да задържи статуквото. Пластовете се разместват и Европейският съюз е пред ново предизвикателство – креативният ентусиазъм от Маастрихт е мъртъв, а в същото време е ясно, че липсва жизнеспособен наследник. Не можем да се отървем от чувството, че цялата европейска общност трябва да се преконструира и да се построи наново, само че такива магически фокуси в историята не минават.

Във въздуха витае усещането, че за обединените европейци е ударил часът на истината и вече няма мърдане – ще трябва да платим цената за надменността и лекомислието, с което плувахме по течението на постсъветската ера. Става все по-болезнено ясно, че безотговорността, с която основните европейски играчи се отнасяха към принципите на разширението, е като бомба със забавено действие. Целият въпрос сега е дали ни стиска да погледнем истината в очите и да обезвредим взривателя, преди да е станало прекалено късно.

Иде реч преди всичко за две неща – за Източна Европа (като тежко наследство от СССР), и за Република Турция (като незаобиколим фактор за оцеляването на някои европейски икономики). В социалните мрежи преди месец-два се въртеше тъжното признание на един германски публицист: “За какво сътворихме безумието да унищожим навремето 6 милиона евреи, а сега отблъскваме Турция, от която сме приели 6 милиона гастарбайтери!”

Всъщност определението “гастарбайтер” отдавна е анахронизъм. Турските имигранти в Германия вече имат депутати, магистрати, общински съветници и футболисти в националия отбор, но обществото не приема отечеството им за равнопоставен партньор. Затова още в края на първия си мандат Ангела Меркел бе принудена да признае: интеграцията не върви.

Нека припомним – Турция е съосновател на Съвета на Европа още от 1949 год. През 1963 год. тя подписва споразумение за асоцииране към тогавашната ЕИО (Европейска икономическа общност), а през 1987 год. официално подава молба за встъпване в Европейския съюз (ЕС). На Европейският съвет обаче му трябваха цели 18 години, за да започне официални преговори (през 2005 година) – и то повече от кумова срама, след като година по-рано бяха приети накуп цели 10 държави, предимно от бившия комунистически блок. Само че Франция и Германия до този момент не са произнесли нито дума за окончателно одобрение и това е една от причините, поради която присъединяването на нашата южна съседка на практика е замразено, при това тихомълком, с гузния привкус на предразсъдъците и двойните стандарти.

Само че такава практика е обидна. Защото (според сайта на ЦРУ) Турция е 15-та икономика в света, седма икономика в Европа и втора армия в НАТО. Кой не би искал да има такъв съюзник? Неизговорената истина е, че християнска Европа не може да преглътне нови 70 милиона мюсюлмани като равноправни членове. Високо декларираните толерантност и веротърпимост се пукат като балони, щом емисарите от Брюксел седнат на масата на преговорите срещу представителите на Анкара. Така че ако турците не бяха мюсюлмани, а християни или будисти, те отдавна щяха да са признати за изконни европейци.

Но това е половината от бедата. Под дъното на религиозните предразсъдъци има още един пласт на неуталожени чувства, които избуяха през последните шест месеца покрай киевския Евромайдан. Проблемът е, че някои от украинските поддръжници на евроинтеграцията имат съмнителен демократичен облик и копнеят за исторически реванш на спорни авторитети като Бандера, Махно, Петлюра и други подобни. И ето къде е парадоксът – утвърдените политически авторитети из цяла Европа предупреждават, и то не без основание, че на стария континент се надигат опасни вълни от национализъм и екстремизъм. И същите тези лидери нямат нищо против да работят с подобни националисти и екстремисти от Десния сектор в Украйна. Рускоговорящото население в тази държава е почти една трета, но късогледите шовинисти отказват да го признаят за държавообразуващ фактор. Известният полски режисьор Кшищоф Зануси официално заяви, че в Украйна е налице същото онова разделение, което през целия си живот е усещал в Европа – има невидима червена линия между католицизма и православието и тази линия все още е линия на противопоставяне, а не на съюзяване.

Само че какво излиза тогава – рускоговорящите в Украйна за „западенците” и за Десния сектор са онова, което са турците за европейците! Каква интеграция, след като едните никога няма да могат да живеят заедно с другите? Европа все по-трудно ще прикрива вкоренения си рефлекс за дискриминация спрямо източните периферии, а след последните евроизбори някои от новите членове на Европарламента не само няма да прикриват, а направо ще парадират със слогани като „Лодката е пълна” или „Чужденците вън”. Черните сенки от миналото се надигат с неподозирана сила. Майданокрацията и някои сили от новия Европарламент с готовност ще си подадат ръка.

Вторият проблем са бившите социалистически икономики, които бяха приети за членове на ЕС по схемата „първо в НАТО, после ще му мислим”. Опиянението от териториалното разширение и значителния икономически растеж до 2008 година „изтриваха” повечето от грешките на присъединяването, но след това настъпиха други времена и сега никой не ръкопляска на сочените за пример Испания, Гърция, Ирландия и Словения, а напоследък – и на Франция. Европейският съюз се препъна в стопанското управление на голяма част от своите „стари” членове, какво да говорим за държави като България и Румъния!

Вече е повече от ясно, че всичките 28 страни-членки няма как да продължават с една скорост напред. Въпросът е дали това е възможно да става на две скорости, или ще става по-скоро на три. Колкото и да са скоростите обаче, ние винаги ще сме на последната. Остава да се молим да за милостта да ни сложат поне в една група с Чехия и Полша – ето докъде се докарахме. И ще се окажат прави май онези наблюдатели, които дръзваха да предупредят, че Европа преяжда с разширение. Или по-скоро преяжда с разтегливи принципи и бюрокрация. Европейските чиновници паразитират върху скрити зависимости (в това число и от САЩ) и върху безброй директиви, регламенти и регулации, които е невъзможно да бъдат запомнени, камо ли да бъдат изпълненени.

В същото време Европейският Съюз отказва да развива каквато и да е стратегия за нови съюзни принципи. След провала на проекта за общоевропейска конституция и след хибридните текстове на компромисния Лисабонски договор в тази посока практически нищо не е направено. Вместо това в Брюксел обичат да се занимават с директиви за котешки кожи, за кривината на краставиците и за това какви солници да има на масите в ресторантите. Обсесията на еврочиновника е да прецизира до безкрай общоприетите правила, но да мълчи по всички спорни въпроси, за да не го обвинят в политическа некоректност.

А трябва да се мисли и да се работи за единна външна политика и за единна отбранителна доктрина, каквото и да ни струва това. Защото подобни постижения са единственото, което може да ни позиционира в 21-ви век. Само че това означава нещо като Съединени Европейски Щати, а повечето от членовете на европейския клуб не искат да чуят за редуциране на броя на националните правителства и на националните парламенти.

И освен това Европа трябва да се избави от високомерието. Трябва първо да се научи и да знае как да работи и да печели на своя страна държави като Турция и Украйна. И да може адекватно да се оправя с казуси като Босна и Косово. И чак след това да кани Азербайджан под общия европейски покрив, защото това направо звучи смешно. Както смешно звучат и хвалбите, че във Френска Гвиана (на южно-американския континент, моля ви се!) можете да си купите бутилка ром с Евро. Може би в тази връзка, вбесен след поредната си горчива битка с формалистите от Брюксел, унгарският премиер Виктор Орбан беше възкликнал: „Европа е като алкохол. Вдъхновява те за велики дела, но ти пречи да ги изпълниш.”