Задължителният вот – потопено право или свобода на погнусата

Вилдан Байрямова

„Гласувайте ни, даже и с погнуса! Това искат да ни кажат тези, които се мъчат да въведат задължителното гласуване. С глоби ли ще ни уплашат, че да идем до урните?“, ядовито ораторства възрастен мъж пред десетината си слушатели. „Абе друго си е задължението поне за някоя година, та да се научим да не ходим за риба в изборния ден и после да пустосваме у дома пред телевизора“, контрира го друг. Дебатът е в кварталния „парламент“ зад блока, където всезнаещите пенсионери се скупчват около неизменното каре картоиграчи, а темите на съответния ден нажежават страстите до крясък и кънти до последния етаж.

Кварталното дискусионно „студио“ обаче е кипнало по темата за исканото от отделни партии и НПО-та въвеждане на задължителното гласуване, и не мирясва. „Аз лично считам, че това е правно необосновано, тъй като няма как едно основно право, при това конституционно гарантирано, да се трансформира в задължение! Отделен е въпросът какво се случва с демократичността. Пък и как ще накараш нас, това диво и гордо племе, да вършим нещо напреки? По-скоро следва да се свършат две неща: да се ревизират избирателните списъци и да се въведе електронно гласуване“. Това казва адвокатът Елена Петкова в „кулоарите на парламента“. Халиме Юсуф, търговка на сергия с плод-зеленчук на пазара в Кърджали пък се учудва защо изобщо се дискутира подобен въпрос. „Трябва да е лична отговорност и ангажимент на всеки български гражданин да отиде до урната. Аз не пропускам избори, за мен е задължение и нямам нужда от закон за това. Ядосвам се на онези, които хем не гласуват, хем после целият свят им е крив, че тази или онази партия спечелила – ами май за такива безхаберници трябва да има закон и глоби!“, отсича жената. Собственикът на малка фирма в областта на комуникациите Иван Вълчев настоява да се въведе задължителен вот, но например за срок от 20 години. „Така ще се възпита култура у избирателя, той не трябва да отказва да ползва правото си да избира кой да го представлява на всички нива във властта. А и като сме притиснати от всякакви други задължения, още едно няма да ни дойде в повече. Да не говорим, че от нашия вот зависи развитието на държавата. Иначе ниската избирателна активност гарантира на всички състезатели от листите да се чувстват победители. Видяхме нищожната активност на евровота и какво – Борисов не спря да крещи, че е победител, това е малоумно“, подчертава Вълчев.

Една служителка в администрация, която не крие пристрастията си към извънпарламентарна партия, се впечатли от въпроса ми за задължението да гласуваме. И тъй като не можа веднага да даде коментар, ми изпрати следното писмо. „Идеята за задължителен вот се обсъжда в моя кръг от приятели много отдавна. Оказва се, че мои близки, които от дълго време не гласуват, също подкрепят идеята. Аз самата винаги заставам нащрек, когато чуя или прочета прилагателното „задължителен”, възприемайки го като ограничение на свободната ми воля. Сигурна съм, че една част от противниците на такъв вот имат тези задръжки. Всъщност, никой не е длъжен да гласува за нежелани личности и изборът си остава - можеш да пуснеш и празна бюлетина. Т.е. алтернатива има! Ако политическите партии имат наистина интерес да се въведе такова гласуване, нека да направят кампания, която да не акцентира на задължението, а на възможността да участваш във вземането на решение – за страната си и за собственото си бъдеще”+.

Е, нека да не позволим на хора, които не могат да работят с компютри и на политици -хитреци, да управляват живота ни, и да настояваме за задължителен вот, който ще може да се провежда и електронно!“.

Какво всъщност ни казва тази позиция? Че който не е на ти с компютъра, трябва да бъде лишен от правото си на вот? Че който не чати нощем във Фейсбук е излишен човек? Или може би има хора, които не допускат, че на земеделеца в Родопите и над Стара планина не му е до лаптопа, когато тютюнът и житото му гният, а за добитъка няма фураж. Или точно тези елитни и свръхпретенциозни, но малко на брой избиратели, които все не успяват да пратят фаворитите си там „горе“, не са чели Конституцията и не познават правата на човека, както и понятието „дискриминация“. Защото какво друго, освен дискриминация, е това да не допускаш до урните „хора, които не могат да работят с компютри“? Ами тези хора ти дават млякото и месото на трапезата, хляба и сиренето, казано с думи прости. Факт е, че осъзнатият гласоподавател иска вотът му да има тежест не заради страха от глобата, а в името на надеждата си.

Напоследък покрай дебата за задължителния вот се чуха и гласове за въвеждане на изискването за образователен ценз. Това обаче също опира до тънката граница на дискриминацията според международното право. Неграмотният и неинформиран човек е неинтегриран, трудно комуникативен, уязвим и отхвърлян. Да го отритнем и от достъпа му до урната, т.е. от правото му по Конституция, няма ли да е равнозначно на доживотна присъда? Да, знаем, че у нас е възприето в малцинствата неизменно да припознаваме неграмотните. Че те все повече отпадат от образованието, че безпроблемно продават гласа си и са лесна стока за отделни политици, именно заради неграмотността и мизерния си бит, да, вярно е. Но това не може да ги заличи от регистрите на населението с право на глас. Може да заличи част от собственото ни разбиране за право и за морал. Невероятно звучи и това да вменим задължение на държавата да образова безплатно и привилегировано малцинствата и, не, че няма безплатно и задължително образование. Освен да се направят промени в Конституцията, които да вменят на всеки пълнолетен ангажимента към политическата система.

Гърция е най-близката до нас държава, в която гласуването на избори е задължително със закон, който предвижда и парични санкции. Самите гърци обаче казват, че не са известни случаи на глобени избиратели, пропуснали да пуснат бюлетина. Там никой не повдига темата за образователния ценз – нито политиците, нито избирателите се гнусят от хората без дипломи. А и не само в Гърция, все още императивът за гласуването не се е утвърдил като практика в Европа и света. В България обаче сърдити шамани внушават, че задължителният вот ще удари партиите с твърди ядра и че той може да бъде акция за назидание срещу гарантираните електорати. Но никой не би могъл да предскаже в каква степен задължителното гласуване ще промени резултатите за партиите, в сравнение с предишните незадължителни вотове. На последните избори за Европейския парламент социолозите претърпяха пълно фиаско, нито една агенция не можа да прогнозира крайните резултати. А те бяха изненада за всички. Задължението да пуснеш бюлетина не е панацея, проблемът с ниската избирателна активност не може да бъде решен с ултимативна разпоредба. Проблемът е в мотивацията на избирателя. Мотивацията на избирателя пък е проблем на партиите и личностите в тях, които отчаяно се нуждаят от рестарт и рефреш. Когато партиите и лидерите им се реформират така, че ярко се очертае тяхната нова по-атрактивна и ефективна визия, тогава ще спечелят и по-широкото доверие на избирателите. Тогава опашките пред секциите ще бъдат много по-гъсти, а легитимността на представителните власти – по-висока. Не може да упрекваме определени прослойки от населението, че не са образовани и в същото време да си затваряме очите пред партиите, които не са мръднали стъпка напред към адекватност и модерност. Застъпниците на задължителния вот очевидно виждат в проекта си поредния месия – не като профил, а като сламка за удавника в общ план. Трансформацията се състои само в това, че ако доскоро гражданството се втурваше подир измислената харизма на месията-човек, сега му се предлага да последва някаква химера. Актът на принудата върху свободната воля на човека обаче в никакъв случай не гарантира читава представителност.

Какво правим, например, на избори за местна власт в условията на задължителното гласуване? Тогава вотът е в огромна степен мажоритарен. А в Кърджали е шарен – за кмет някои електорати гласуват мажоритарно, за общински съветници – партийно. Ако на балотаж отидат двама десни или двама леви, нищо чудно заради „ънлайк“ десният да подкрепи левия и обратно! Има и гласуване напук! Няма сила, която да принуди българския избирател да изкриви душата си и да посочи за свой фаворит онзи, който не е изразител на собствените му политически или граждански позиции, на неговото разбиране за развитие на града, селото, общината. Няма и не би имало и закон, който да го притисне с подобен императив – той не обича натиска, глоба не би го уплашила или най-малкото мотивирала да се подчини, а вратичка би намерил, защото е гений да го направи. Архитектите на идеята за задължителния вот би следвало да са наясно, че последното, което политиците могат да ползват като инструмент, е езикът на ултиматума. Ако самите политици, овластени именно от нас, още не са разбрали това – да слязат в Родопите или над Стара планина, там хората ще им го кажат и докажат.

Ако ще разсъждаваме за самата идея за задължителния вот, тя е родена като наказателна акция от загубили лицето си политици. Груба грешка и репресивен подход би било да се стовари върху избирателите отговорността на партиите за собствената им непригодност и неспособността им да се реформират, да станат адекватни и модерни. В Европа има достатъчно примери за качествени политически системи, формирани без задължителен вот, без мажоритарен избор и само на базата на пропорционалния механизъм. Силовият начин не би излекувал пороците на българската политическа система, а по-скоро би ги задълбочил. Иначе внушенията, че когато всички хора с право на глас пуснат бюлетината си щели да гарантират представителността на властите и после – да имат правото да търсят сметка на избраниците си, са тежка демагогия и лекомислена фразеология. Не се е чувало избирателите на Найджъл Фарадж и на Бойко Борисов да са дръзнали да им потърсят сметка за позицията спрямо имигрантите и за калпавите магистрали. Напротив, всички им ръкопляскат за всяка поредна дебилна изява. Единият ги мрази в страната си, другият вижда в арабските дюнерджийници опорните точки на националната сигурност. И строеше магистрали с пропаднал след месеци асфалт. Гледната точка на българския политик-популист по принцип стои закопана в нафталина на традиционния устрем – да направи и невъзможното, че да се преструктурира политическото пространство чрез елиминиране на опонента и той да скочи на върха. Обаче да ликвидираш твърди ядра е кауза пердута, поне засега. Логичната цел е да търсиш разширяване на влиянието си, но не с лостовете на принудата, нали?

И нали в стресови ситуации като тази, дето ни заплашва със забранената свобода на избора, сме свикнали да се обръщаме към боговете си, към учителите, които ни разплакват или усмихват… Задължителен вот е имало и преди да се родим. Но и той е бил отхвърлен. Ако не ми вярвате, прочетете разказа на Чудомир „Юряяя“. Неговият герой Рачо Чобанът обяснимо не е бил пригоден за електронно гласуване и хич не отбирал от закони, от политика и избори, а живеел като горско пиле из усойните и по чукарите на Самодивец, и мъдри думи думал. Ако не откриете съвременния нашенец, значи не го познавате и не сте прочели поне ето тази част от разказа:

„Не щеш ли, един ден му пратиха хабер по Тодора, че трябва да слезе в селото да гласува. Такъв закон излязъл, такава наредба наредили - щом има избори, всеки мъж трябва да гласува. Инак - глоба голяма! Мъркал старият козар, пухтял, сърдил се, па като разбрал, че и три кози няма да му стигнат да плати глобата, ако не иде, стегнал се и поел за село с ямурлука, с гегата на рамо, със силяхлъците на пояс и двете кози кожи на бедрата. Като стигнал в село, не се отбил и в къщи даже, а направо отишъл в общината да си свърши работата, че тогава. Оттам го препратили в училището, където ставал изборът. Влязъл дядо Рачо плахо-плахо, свалил гегата от рамо и като всеки глух човек извикал силно: „Помози ви бог, момчетааа!“. „Дал ти бог добро, дядо Рачо! Добре дошъл, добре дошъл!“, обадили му се двама-трима. -Викали сте ме нещо, ми каза наш Тодор отзарана. Глоба имало, кай, ако не дойда, и аз, ща не ща, пристигнах, ама за какво ме викате, и аз не зная!- Ний не те викаме, а законъъът, законът те вика - му рекъл председателят на бюрото.

А старецът, нали не чува, стои си прав на едно място, гледа на шарено и не знае где да си дене ръцете. - Да гласуваш те викаме, да гласуваааш!.... Гласа си да дадеш, та кмет и съветници да изберем!- Кое кайеш? За глас ли нещо спомена? Председателят се доближил до него, навел се над ухото му и за да го разбере по-добре, извикал му още по-високо: -Дядо Рачооо - рекъл, - ще влезеш ей тука, в тъмната стаичка, и ще си пуснеш гласааа. Гласа си ще пуснеш! Разбра ли? Хоо... - кимнал с глава старецът. - Това ли е било цялата работа! За това ли ме карате половин ден път да бия? Гледай ти закони! Гледай ти наредби и хорски измислици! Гласа, а? Че да го пусна - рекъл, - що да го не пусна, нали ще отърва глобата? И като се намъкнал в тъмния ъгъл, окашлял се, опънал шия и изревал, колкото сила има, три пъти, та пръснал бюлетините като перушина из стаята:

- Юряаа!... Юряааа!... Юряаааа!-...

Пуснал си цял-целеничък гласа човекът, изгледал ги самодоволно, метнал гегата на рамо и поел накъм вратата...

То беше някога. Где сега такива гласовити хора по нас?“…

А то по нас сега гласовитите са много, но какви ги говорят от трибуната на парламента? Бива да са прочели поне Чудомир. Иначе ще им гласуваме с погнуса.