За разликата между коалиция и коалиция

Фели Таджер

Започна наддаването за новите предсрочни парламентарни избори, които ще бъдат на 5 октомври. И понеже няма много време скорострелно анализатори, политолози, социолози и журналисти се упражняват върху темата „Да направим коалиция ГЕРБ – БСП” (след иборите). Въпросът за коалициите е наистина е актуален, искаме или не, следващото правителство ще е коалиционно, както и то да се нарича – експертно, на националното обединение, на националната отговорност или друго. Последните два избора доказаха, че самостоятелно управление на една партия няма как да има.

Нещо повече – дори и правителството на ГЕРБ беше правителство на малцинството, преди да си „напазаруват” независими депутати. Така че интелектуалните напъни на посочените по-горе лица са необходими. Но – при едно условие – да са интелектуални, а не интересчийски. Защото от тях много по-често се пръска миризма на стара клоака, но не и на свежест.

Какъв е проблемът – е първият въпрос, който всеки би си задал – нали коалиции управляват Германия, Белгия, Гърция и дори Англия. Въпросът не е в коалициите, а в принципите, върху които те се изграждат и върху нещо друго – доколко такава коалиция е съвместима с народопсихологията на дадената страна. В Германия управляват социалисти и демократи, значи политическите несъвместимости са поносими, ако са обвързани с коалиционен договор, надхвърлящ сериозния обем от 800 страници. В Германия е така, но дали е така на юг, например в страните около средиземноморието. Да, имаме такъв пример – Гърция. Моделът там беше наложен под активното въздействие на ЕС и по-специално на Германия и сега Гърция се управлява от социалисти и демократи. И да видим резултатите от това управление – например на последните избори за ЕП. Победител – лявата нова партия СИРИЗА, а близко до нея – крайно дясната партия „Златна зора”. Очевидно, че икономическият модел, наложен на Гърция като спасителен план разрушава политическия модел на страната. Така традиционните партии „Нова демокрация” и ПАСОК се обезличават, губят подкрепа и подпомагат появата на крайни политически субекти. Ерго – направата на подобна коалиция е меко казано силно рискова и предразполага към разлагане на традиционната политическа система. Не случайно такива коалиции не могат да съществуват нито в Италия, нито в Испания, нито в Гърция, нито в Сърбия, или дори Австрия.

Пробутването на възможна коалиция в новото народно събрание между ГЕРБ и БСП е наистина полезно за някои – но кои са те? Очевидно платежоспособните господа зад вездесъщият политически анализатор Нидал Алгафари, дъбокомъдрата доц. Анна Кръстева, или видният политик, общественик и мастит депутат Срахил Ангелов (специалист по водите) имат сериозен интерес от такава постановка. А и не само те. Към тях можем да причислим математикът проф. Михаил Константинов и ред други. От всевъзможен политически цвят. Но политическата история на страните от Балканите категорично доказва, че подобни коалиции между леви десни партии са нефункционални, нежизнеспособни и неефективни. Тогава защо да ги създаваме насилствено – за да угодим на г-жа Меркел, която по този начин цели да обясни своето коалиране с левите? Да угодим на икономическите интереси на две-три лобита, или да си под редим държавата?

Във всеки случай е ясно, че този парламент у нас е изчерпал възможностите си за ефективно функциониране. Да се възлага на него да създава такова правителство между ГЕРБ и БСП е абсурдно. Но дали е възможно такова коалиране в следващия парламент – по принцип – да, но реалистично – не. Защото такава коалиция би ерозирало отвътре БСП и би разколебало доверието в ГЕРБ като наистина дясна партия. А точно това чакат партии от типа на ББЦ, или НФСБ. От ляво чака АБВ. В този смисъл каквато и да е коалиция между тях би била пагубна за електоралните нагласи и към двете партии и неизбежно ще доведе или до насилствено поддържане на коалицията (както е в Гърция), или до перманентна политическа криза, съпроводена с неизбежни пак предсрочни избори (както беше в Италия). Тогава какво е решението, щом без коалиция не може, а коалиция трудно ще съществува. Става въпрос за модела на коалиране – не толкова широко разгърнато, че да обхваща и най-лявото и най-дясното, а да обхваща примерно партиите или то дясното, или от лявото. Така няма да има несъвместимост на ценностните системи и едва ли ще е нужен от 800 страници, който неизбежно да произвежда напрежение между управляващите (така е н Германия). Би била възможна например коалиция между ГЕРБ и ББЦ, или между БСП или АБВ.

Последните два национални избори в България обаче показаха, че това положение е трудно достижимо. Подобна чисто лява или чисто дясна коалиция е невъзможна. Нека си представим например коалицията ГЕРБ с ББЦ. Борисов с Бареков – нали едните са демократи, а другите – консерватори, т.е. – идейно сходни. Или БСП и АБВ – Станишев и Първанов. Идейно близки. Звучи ли ви приемливо? Ако не – то причината не е у вас. По-скоро трябва да я потърсим в сатанизирането на понятието „коалиция” у нас. Не случайно Борисов заявява, че иска да управлява сам. Неслучайно никога Санишев не би преглътнал съвместно управление с АБВ. Не само заради непоносимостта на лидерите един към друг, а и заради психологическата нагласа, че коалицията – двойна или тройна е като двуглава или триглава ламя, зейнала да убие горката майка България. Дори и когато идейните възгледи на партиите (поне по дефиниция) са твърде близки. Причината е, че единият от субектите е плод на политически инженеринг (без съмнение такава е и ББЦ и АБВ, дори и Реформаторския блок), а не отражение на реално съществуващите обществени нагласи.

ББЦ се роди като проект (няма защо да го крием), като плод на медия и капитал – ТВ7 и Корпоративна търговска банка, РБ беше рожба на финансово-икономическия кръг „Капитал” и неговите медии. Т.е. – проблемът е, че политическите рожби на българското генно инженерство са меко казано идейно сакати, родени като хермафродити, и следователно – увредени по рождение и нежизнеспособни. И най-вероятно ще имат същата съдба, каквато имаше и партията РЗС, от която остана само кресливия фалцет на Яне Янев. Очевидно е, че и коалициите с „измислени” партии също не е решение, макар да се изявяват като идейно близки и дори родствени. Коалиции са възможни само между реални партии, а не с партии „ментета”. Това допълнително усложнява картината за възможните коалиции. „Ментетата” са непрогнозируеми, силно финансово и икономически зависими и отстояват корпоративни интереси с цел прерастването им в олигархия. Това няма как да е добре за коалиционния партньор, отстоявящ определени идейни ценности.

Така възможностите за коалиции в България значително намаляват. Без да броим партиите „ментета” те се ограничават в рамката на пръстите на една ръка. Въпреки това, коалициите са неизбежни. И следователно – възможни. Плод на такъв компромис беше експертното правителство на Пламен Орешарски. Създадено между либерали и социалисти, то трябваше и остана експертно, въпреки всички медйини квалификации. И се разпадна когато мандатоносителят реши да преформулира кабинета като партиен, начело с лидера на БСП. Това автоматично разруши доверието между партньорите и ограничи функционалните възможности на този екип. От което би следвало да си направим извода, че е по-добре каквото и да е следващото коалиционно управление, то изпълнителната власт да не е оглавявана от лидера на политическата партия -манадтоносител. Или иначе казано – специално за политическата ситуация у нас, поради вероятните резултати – да не е правителство начело с лидерите на БСП, ГЕРБ, ДПС или друга парламентарна партия. А инак коалициите не са нещо лошо. Трябва да свикнем с това.