За болните политически души

Фели Таджер

За последните двадесетина дни Иван Костов три пъти коментира проблемите на ДПС, мюсюлманите и „проклятието” все в БТВ. Сигурно мнозина биха си спомнили, че той е специалист по политикономия на социализма и понеже такава наука няма, значи че е специалист по една провалена утопия. Тогава в качеството си на какъв си присвоява правото на специалист по религиозно право или по вътрешнопартийни проблеми?

Да си спомним че г-н Костов започна политическата си кариера с няколко статии във вестник „Работническо дело”, официозът на БКП, възхваляващи абсурдните икономически идеи на Андрей Луканов, икономическия гробокопач на страната, или с по-късните му изяви като премиер, продал „Кремиковци” за 1 долар (и до момента, вече над 17 години, само от скрапа му се хранят няколко хиляди семейства), или авиокомпания „Балкан” за по-малко от 13 сребърника. Само от тези сделки България, разбирай и аз и ти, сме загубили над 2 милиарда лева. Но това са минали неща, какво сега пророкува г-н Костов?

Първо – разваляла се магията за „проклятието ДПС”, защото ДПС се разпадало. Това сигурно е една от среднощните полюции на драгалевския вражалец, защото изборните резултати от преди три месеца не дават подобни индикации. Но все пак – да видим доводите на въпросния гадател – ДПС на следващите избори щяло да падне с една трета, а на по-следващите – с още толкова. Аналогията вероятно му е с неговата партия. Когато пое СДС през 1997 г. партията му получи 2223714 гласа, само четири години по-късно, вече заедно със земеделци и ВМРО взе общо 830338 гласа. Т.е. – точно три пъти по-малко.

Ето откъде идва тройката. Доводът е убийствен, толкова логичен, колкото доводът за анализа на петрола от преди година, на който беше объркал специфичното тегло на петрола с този на водата. През 2005 година партията му, вече под името ДСБ, получи 234788 гласа или отново три пъти по-малко от изборите от преди четири години. През 2014 година вече взема пак толкова, но в коалиция с още четири партии, от които два по-големи от ДСБ – на Кунева ДБГ и на Лукарски – СДС. Ако имаме предвид и последните местни избори, на които не взеха и кмет, партията му вероятно е събрала не повече от 22-30 хиляди гласа. Т.е. – точно 100 пъти по-малко от това преди 19 години. Така се появяват магическите числа 1 и 3. Тогава от позициите на какви данни драгалевския вражалец пророкува срива на ДПС, от шеметните си политически провали или от хвърлянето на черен боб по тъмно точно по вълча луна?

Проблемът на г-н Костов не е ДПС. Проблемът не е дори политически. Проблемът е най-вероятно чисто психологически, или дори психиатричен, или още по-вярно личностно фиксиран. Болезнената му фиксация на тема Доган – ДПС е още от 1999 година, когато в дълбокоумното си просветление той откри, че турците в България имат втора родина. По-късно неврозата му се задълбочи когато ДПС стана предпочитан партньор на НДСВ през 2001 година и той излетя от властта, за която се считаше за пожизнено абониран. Фиксацията му се превърна във фобия, а през 2005 година, когато пак НДСВ го отхвърли като партньор, и предпочете коалиция с БСП и ДПС, но без него, вече се превърна в клиничен случай.

Поради обясними причини това психиатрично страдание на г-н Костов трябваше да се скрие, това наложи лидерския пост на ДСБ беше прехвърлен на Радан Кънев, който се очакваше да повтаря тезите на Костов, но вече като необременен психически политик. Да, ама г-н Радан Кънев се оказа човек със сериозни интимни проблеми по отношение на някои свои проблеми, станали публично известни, така че приказките му за проклятието ДПС никой не прие на сериозно, какъв апломб като ти лепнат прякор Дълбоката, а приятелите ти във Фейсбук се обръщат към тебе с „Гъз”. Това наложи отново г-н Костов пак да де обади. Поводът е повече от тревиален – една партия, в случая ДПС, смени лидера си. Нормална процедура във всяка нормална партия, Г-н Местан беше отстранен заради несправяне с работата и колективното начало и беше заменен с трима по-млади партийни лидери. Тогава къде е болката? Болката е, че д-р Доган каза неща, които Костов до тогава не си беше и помислял. И това накърни самочувствието му на върховен държавен вражалец.

Очевидно ремисията на психиатричното заболяване на г-н Костов е перманентна. За да можем да обясним това състояние трябва да се върнем в миналото. И така – слагаме на кушетката вражалеца от Драгалевци и изваждаме наяве подсъзнателните му страхове. Годината е 1996, декември. Правителството на Жан Виденов се очаква всеки ден да подаде оставка. Виденов се бави. Общественото напрежение ескалира. Пред парламента е страшно. Непрекъснати протести. Големи маси от хора са го обсадили. Вътре групата на БСП пее партизански песни, а отвън ги чакат хиляди с тояги. Президент все още е Желю Желев, но мандатът му изтича. Има нов избран – Петър Стоянов. Той се заканва, че няма да даде възможност да БСП да състави свое правителство, макар че те имат парламентарно мнозинство. СДС е в опозиция, както и ДПС. Но лидерът на опозицията Иван Костов се страхува да оглави протестите. Сигурно има защо – все още мнозина помнят че учител му е Луканов, че той го праща на Кръглата маса през 1990 година от страна на БСП, срещу лидерите на СДС. А и някои си припомнят че е учил в СССР за летец, а някои твърдят и друго. От друга страна Стефан Софиянски напира. Възможността да измести Костов е реална. Така Костов е в менгеме – хем боли, хем сърби. Боли го, че комунистите още помнят кой е, а го сърби – да оглави протестите.

И започва да другарува с Ахмед Доган. Той му става душепиказчик, пред него се изповядва. Някои твърдят, че му е звънял и посред нощ, по десетина пъти на ден. Доган го уверява, че ще застане до него, ако оглави протестите. След повече от месец увещания, Костов се решава. От тогава има и една историческа снимка – Костов, със синя лента на главата, води демонстрация. От дясната му страна, почти за ръка до него е …, е не е Софиянски, нито Филип Димитров. Там е Ахмед Доган. Той му дава кураж да преодолее кошмарите, породени от комунистическото му минало. Януари 1997 година, под натиска на СДС и ДПС Виденов подава оставка. Но конституционната процедура е категорична – БСП отново трябва да получи мандат за съставяне на правителство. Костов е в ужас. Ами ако комунистите решат да се разприказват? Доган го уверява – няма да го направят. И така – поредица от лични изповеди, от ред сълзи и сополи, докато БСП не връща мандата.

Изведнъж Костов се усеща силен. Кошмарните сенки от подсъзнанието му избледняват и се очертава хоризонта на нови и успешни избори. Но се ражда нов кошмар – Доган знае! Доган няма как да забрави излиянията на Костов. И разделителната линия се очертава. Костов „забравя” да покани партньора си от протестите (онзи, който го крепи тогава) в управлението. Не като участие с министри. Не иска никой от ДПС дори като директор на селско училище. Проблемът още повече се влошава, когато НАТО иска коридор за бомбардировки на бивша Югославия на Милошевич след клането в Сребреница. Доган в парламента е твърдо „за”, Костов обаче не смее – ами ако Русия си спомни за него? Тук няма кой да му помага. И злобата ескалира. Учителят по политическо поведение е вече омразен. И политически опасен. Срещу Доган все още персонално не смее, но срещу партията ДПС – демонстрира открита злоба и не я крие.

Връзките са прекъснати, Костов вече дава индикации, че се опитва да се отърве от ДПС и Доган (не че те го желаят). Водената от правителството на Костов политика е насочена тъкмо към дестабилизиране на ДПС и лично дискредитиране на Доган – с очевидно нагнетяване на напрежение в смесените райони, чрез изолиране на местните кадри от участие в държавните администрации. Чрез масиран медиен натиск на премиера Костов за омаскаряване на Доган.

На местните избори през 1999 година Костов вече тръгва през просото. Местни активисти на ДПС са арестувани без повод, кметове, кандидатирали се от СДС, са заплашвани с прокуратурата, посещавани от служители на МВР без повод. Опитва се да разцепи ДПС, като подклажда мераците на Гюнер Тахир за лидер. Идеята е да измести Доган. Провалът не закъснява (впрочем същата съдба чака и Лютви Местан, особено близък с Радан Кънев – отрочето на Костов). Костов вече е на война с този, който го направи премиер. Чисто психологически това има своето обяснение още у Фройд – стремеж към откъсване от патернализма, от сянката на учителя върху ученика. Конфликт, стар като света – бягството на блудния син. Ако щете дори и основата на едиповия комплекс – да притежава това, което е собственост на бащата.

ДПС е в опозиция, но е в парламента. Доган говори. Това убива Костов. Доган трябва да го няма. Да изчезне от политическия живот, защото неговата тежка сянка лежи върху драгалевския вражалец. Ако не се отърве от нея, то тогава на-премъдрия от мъдрите като се пита пред вълшебното огледало „кой е най-умен на земята”, огледалото ще му намигва и ще показва сянката, зад която стои. А това боли. Точно това е и причината Костов да разкара хора като Стефан Софиански, Евгени Бакърджиев, Надежда Михайлова. Те му пречат, защото могат и знаят повече от него. СДС е разцепено, вече няма дясно, но има един файтон ласкатели, верни на Костов – все видни мислители во главе с двама генерали, още толкова бюдолизци и няколко икономически структури (и Цветан Василев от КТБ, разбира се). Но за дружбата Костов – Цветан Василев, датираща още от 1990 година – друг път. Сега да се върнем към фобиите на Костов.

В края на мандата си като премиер той практически воюва с всички, които могат да застрашат блясъка ме на селски пророк. И най-вече – с Доган. Неговият кошмар. Измисля закони, с които прави невъзможно кандидатирането на Симеон Сакс Кобурготски за президент. Той трябва да избира президента, а не народа, не и ДПс, не и Доган. Вече е в открита война с назначения от него главен прокурор, защото той научава, че Костов го подслушва дори и в къщи. Но главният враг все пак е Доган, ерго – ДПС. За него Доган е ДПС и ДПС е Доган. За това като арестува селски кмет от ДПС потрива доволно ръце – арестувал е Доган. Болезнената фиксация разяжда Иван Костов. Практически го вкарва в тежка депресия в последната година на неговото управление и последиците са на лице.

След изборите през 2001 година Костов прави опити да стане партньор във властта на НДСВ, на Симеон, който той лично е прекарал (попречи му да се кандидатира за президент в края на 2000 година). Резултатът е очакван и най-ужасяващите кошмари на Костов са реалност – ДПС е във Властта, а той – Костов – в опозиция. Снветът се събаря върху Костов – Доган на власт. С мижава партия, със смешници депутати. ДСБ катастрофира. Т.е. – Костов катастрофира психически. Той е аут. Той не е в играта, той е в миманса, дори по-зле – декор на властта. Декор на Доган! – това вече е кошмарите в реалност.

България става член на НАТО. С усилията на НДСВ и ДПС, но без него. Тогава драгалевския вражалец избухва – в една мощна езикова полюция от 2004 година, наречена политическа реч той казва:

„Заклинанието "български етнически модел" произтича от страховете ни, породени от насилственото изселване на българските турци. Страховете от етническата омраза, подсилени от войните в Западните Балкани, се познават и използват от ръководството на ДПС. В случай на нужда на българските турци се казва, че мнозинството пак ще им сменя имената и ще ги изселва, а на мнозинството, че етническият мир е заплашен. Но политическите обстоятелства вече са коренно променени. България е член на НАТО. Предстои да станем член на ЕС. При гарантирани суверенитет, териториална цялост и ценности нито малцинството може да бъде плашено с насилие, нито обществото - с етнически размирици. Мирът замени кръвопролитията в Западните Балкани. Това стана и благодарение на политиката на ОДС, която не позволи да бъдем поставени на картата на войната и едновременно решително подпомогна НАТО да потуши конфликтите… Нито една партия не се съобразява с тези нови политически обстоятелства за България. По абсурден начин "българският етнически модел" продължава да е сведен до привилегии на определени хора и най-вече до икономическите им позиции. Етническият мир се "купува" от ръководството на етническата партия срещу политическа и икономическа власт”

ОДС – разбирай Костов осигурил членство в НАТО и етническия мир. На днешно време това звучи и жалко и смешно, но е дълбоко убеждение за г-н Костов. Но за болния мозък – това е реалност. Речта на Ахмед Доган от 18 декември отново възбуди драгалевския вражалец. И понеже Вражалеца няма широтата на идеите на Доган, а и дълбиннността на неговия анализ, а и партията му се е разкрачила между властта и опозицията, реакцията му бе повече от отчайващо жалка:

„Проклятието се снема от нашата страна. Ние сме в процес на размитологизиране на това неща, на обезсилване на това проклятие. ДПС си отива… Едни обявиха Ахмед Доган за велик политик, защото е казал тези неща. Внимателният прочит на речта му показва, че е съставена от всички клишетаи митове, създавани от Кремъл”. (пред БТВ).

Единственото проклятие на страната е Доган, ДПС и етническия модел. Митологията е „размитологизирана”, проклятието е проклятие, ама вече не е проклятие. Време е докторите да дойдат. С усмирителна риза. Подобни приказки лесно могат да запалят Балканите и без това в особено сложна ситуация при премиваващите през страната им хиляди бежанци от Северна Африка и Азия. Хора от друга вяра, от друг етнос, от дрега култура. Понякога лудостта е опасна. Бог да пази психично болните си души, възприемащи се като Спасители. Заболяването е вече извън контрол, то е овладяло изцяло душевния мир на болния вражалец и спасение не се задава от никъде. Костов наподовява на Катон Цензорът, който на каквато и тема да говорел в римския сенат, дори и да пледирал за качеството на доматите на пазара в Рим, винаги завършвал с „Впрочем, Картаген трябва да бъде разрушен”. Горкият сенатор и той си имал психично страдание като Иван Костов. Бог да дари покой на душите и на двамата. Но лудостта на един вражалец не е причина да запалим Балканите.