Движение напред или поглед назад…

Но дали е така? Днес 20 години след 10.11.1989 виждаме нашето общество отново лутащо се, търсещо „лесния” избор и като че ли по-лошото оставящо си съдбата в ръцете на „някой”, който да му реши проблемите. Все си мисля,че сме достигнали зрелостта си след тези двайсет години да можем да преценяваме трезво нещата, но уви, отново и отново лесно поемаме курса на безвремието. Дали защото манталитета ни е малко примиренчески,дали защото прекалено се доверяваме,но процесите при нас са циклично повтарящи се и все не можем да излезем от това русло.

Не мога да си обясня и това вечно отрицание, което имаме спрямо всичко и всеки около нас и някак не можем да откроим значимите неща сред посредствеността, а така лесно понякога се сливаме с нея.  Анализирайки последните изборни процеси, парламентарните избори и частичните местни, оставам с много смесен и горчив привкус, относно някои залитания на нашето гражданско общество и някои политически фигури. Следих с голям интерес, както представянето на нашумелите в момента политически фигури начело със сегашния премиер, така и отношението, коментарите и нагласите на другите участници на тази политическа сцена - гражданите. С изумление установих, че годините на „прехода” вместо да изградят нова ценностна система и нов мироглед сред обществото, по скоро са сложили „маската” на отрицанието. Да, именно тази „маска”, която е много удобна и ,която за съжаление се използва и от популистките политици и ,която дава възможност да  събереш и използваш „симпатиите” на народа.

Дали наистина сме станали такива? Дали наистина толкова лесно даваме път на отрицанието и дали наистина не можем да осъзнаем колко лесно манипулируеми ставаме така?! Защо за тези двайсет години не се научихме, че нищо не идва наготово, както и че нищо  хубаво не може да се изгради с омраза. Не може  да си прехвърлиш проблемите на друг, да избягаш от отговорност и в същото време да очакваш решение. Този мач за съжаление го играем вече толкова години и резултатът е един и същ. За този период от време трябваше да сме преодолели този проблем на растежа, трябваше да сме достигнали политическата зрялост необходима на едно гражданско общество, трябваше…

Уви, реалността показва друго, ние все още не можем да се откажем от тези вредни навици присъщи на  друго време и друго място. Тъпчем сериозно на едно място и някак неусетно установяваме, че покрай нас са минали годините ,които „уж” трябваше да послужат за основа. Няма друго обяснение или друго основание, което може да ме убеди,че за толкова години ние не можем да избягаме от руслото на „първичността” при вземането на решения. Не може всеки изборен процес да бъде определян като протестен вот на избирателя, докога питам аз? Протестираме, но не предлагаме, плюем, омаскаряваме, но в същото време бягаме от първопричината, а тя се крие дълбоко в нас. Нацията ни прогресивно върви ако не надолу, то тъпче упорито на едно място, затова можем да съдим и по образованието и по културата и най-малкото - по човешките взаимоотношения. Самите ние не искаме да си помогнем, напротив разделяме се, търсим повода да нагрубим другия, да намерим начин да го дискриминираме и този деструктивен процес тече прекалено дълго време. Именно в тази среда на омраза и отрицание растем, живеем и на тази база си съставяме мирогледа, за това и няма нищо странно, че търсим и разчитаме на такава  политическа идеология.  За това и ни стават симпатични политически фигури, които владеят това „изкуство” и този език на отрицанието, затова и толкова лесно даваме път на популистките идеи, защото те са тези, които са най-близки до нас и нашия бит.

За съжаление този деструктивен период достига и своя пик, свидетели сме как обществото в определени моменти отказва да покаже каквито и да било съпротивителни сили, а дори напротив - категорично се пуска по течението.  Този, който се осмели да заяви някакви други виждания моментално бива оплют, а това се пренася и на политическата сцена, където думата опозиция в момента звучи пошло. Този процес ми е много познат, а трябваше за тези години това нещо да се промени,да се оформи една  нова политическа култура. „Да ама не..” както казваше г-н Петко Бочаров, ние все още се борим с тези „привички” и за съжаление те все още се възприемат нормално от голяма част от обществото.

Същото това отражение го виждаме и на голямата политическата сцена, същото поведение, същия маниер и същата „култура”. Политически фигури водени не от собствените качества и възможности, а от вълната на поредното народно недоволство, показващи маниера и поведението на съвременният българин, се държат повече от арогантно и тази взаимовръзка показва на моменти  наистина страшно гротескна картина. Картина плашеща,но и даваща ясна представа за реалната ситуация в нашата страна. И по лошото е, че тези съвременни политици, които са проекция на това съвременно общество, не могат или по точно казано нямат нужните качества да въведат нов модел, различен от този от преди двайсет години. Не само, ами консумирайки пак и отново този голям вот на недоволство управляващия елит продължава да тъпче в тинята на отрицанието, показвайки,че това е начина на водене на политика. За съжаление от този лабиринт изходът не е лесен  и за толкова години се доказа,че дори самите ние не искаме да го намерим. И въпроса е не се ли връщаме бавно именно към тези вече „далечни” години,вместо да вървим напред и като, че ли отговора е все още висящ.