“Царската реституция” e узаконен грабеж
Владимир Петров
професор, доктор на юридическите науки
Парламентарните избори посрещнах със смесени чувства. От една страна, те са носители на надежди, които не може да не радват и вълнуват всеки човек. Това са очакванията, че те ще променят из основи живота на българина, който с ужас и отчаяние наблюдава как животът му се изнизва в несгоди и нищета, сред тесните жилищни кутийки, на задръстените от безредно строени панелни жилища квартали, преливащи от боклук метални контейнери, скитащи кучета и тъмни пълни с мрак улици.
От друга страна, това са очакванията, че след изборите, скучните, познати от много години лица на безобразно лъжливи депутати, най-сетне ще изчезнат от телевизионните екрани и страниците на вестниците, за да не дразнят с глупостите си така наречения електорат, на когото нито могат да дадат достатъчни заплати, за сносно човешко съществуване, нито могат да му облекчат нескончаемите проблеми с ток, вода, парно отопление, лекарства, детски градини, улични задръствания, джебчии, телефонни измамници и много други.
Изборите нищо видимо не промениха. Може би е рано, да се очакват значими промени в толкова кратък срок, но държавата, с новоизбрано Народно събрание и Министерски съвет, с обновени ръководства на полицията, здравеопазването, образованието, кметски и общински управи и всичко друго, продължава да си крета бавно, потънала в сапунките и баснословните глупости на “Сървайвър” и безумно скучни и недомислени политически и хумористични предавания, от които на талази се сипе цинизъм, безмерна тъпота и откровена простащина.
И все пак, аз приех резултата от изборите с неподправено чувство на задоволство и удовлетворение. Защото, добри или лоши, тези избори изхвърлиха от политическия живот на страната постническата, лукава и безмерно алчна физиономия на бившия министър председател и лидер на НДСВ – Симеон Сакскобургготски и преторианската гвардия от сервилничещи професори, адвокати, бивши политици, изветрели артисти, шарлатани икономисти, които обграждаха, за човешки и граждански срам, това псевдовеличие, което за осем години в политиката и обществения живот на България, не можа да научи поне сносен български език, за да не става за посмешище на поданиците си. Верните му оръженосци, които се надпреварваха да хвалят огромната му култура, държавническа мъдрост, престиж и връзки в света и всеотдайна безкористна обич към “любимия“ български народ, се разпръснаха като пилци, когато облагите от държавната софра секнаха и “величието” им даде да разберат, че аванти от него и неговата партия повече не могат да се очакват. Защото ямата на тези аванти пресъхна.
Изоставиха го най-безцеремонно, а някои от тях, със сериозни критики и упреци, че у него е всичката вина за загубата на изборите и секването на авантата. Угодливи безличници, към които той се отнасяше и хокаше като слуги, много от тях добиха кураж и говорейки с отегчение за него като за покойник, си позволяваха да му препоръчват да отива на “заслужен” отдих от политиката в Мадрид, за да си гледа внуците.
Веднага след спечелването на изборите от НДСВ през 2001 г. и формирането на Министерски кабинет с министър председател Симеон Сакскобургготски, умело прикриваните апетити на бившето “величество”, нагло и хищнически избуяха. И този, който пред целия народ, в едно интервю на Кеворк Кеворкян заяви, че няма никакви имуществени претенции към България и българския народ, изведнъж се оказа с такива непомерни и алчни искания, с толкова много стръв към имоти, дворци, богатство, че верните му поданици останаха в потрес от лукавството, и притворната хитрост, с които ги беше заблудил в християнската си мисия на спасител на българския народ, от мизерията и безпътието.
Въпросът за незаконното възстановяване на претендираните от “величеството” и сестра му Мария Луиза Хробок, струва ми се, започна от едно предаване по радиото на журналиста Петър Волгин “Дим над водата”, в което и аз бях поканен, като събеседник. Не мога да кажа, Волгин беше ли разговарял преди мен с други събеседници по темата за “царските имоти”, но не е изключено и да е разговарял в някое предишно предаване, защото той доста директно започна разговора с мен, от сърцевината на проблема: Какво представлява Интендантството на Цивилната листа? Интендантството управител ли е на частните имоти на царската фамилия? Собствеността върху имоти и вещи, които по документи принадлежат на Интендантството, негова собственост ли са или щом това Интендантство е на Цивилната листа на царя, всичкото имущество, което по актове се води и принадлежи на Интендантството, в същност е собственост на царя и на неговото семейство?
За мен, собствеността на Интендантството, като юридическо лице на бюджетна издръжка, което обслужва с имуществото си царя като държавен глава, винаги е била отделна от частната (лична) собственост на Фердинандовата фамилия, като физически лица. Изложих аргументи за тази разлика, които и Волгин споделяше, вероятно защото преди това си беше дал труд да ги изследва и изясни.
Интервюто не изчезна без следа в радиоефира. Скоро след това, част от това интервю се появи във вестник “Труд” и от този масов и четен вестник, сякаш зарази и разбуни духовете, а интервюта и статии в подкрепа на различните становища, се превърнаха в честа тема на вестниците.
Юристите, които бяха депутати или на властови позиции в изпълнителната власт, “свенливо” и с голяма доза неохота, отговаряха на журналистите, че за тях имотите са несъмнено на царя, а реституцията на тези имоти е безспорно напълно законосъобразна. Пестеливостта на обясненията им говореше обаче, за деликатността на ситуацията, в която истината, неудобна и бодлива, можеше да им струва и депутатството и министерските постове. После, не бих се учудил, ако “величеството” – министър председател им е “набил обръчите”, за страхливата и колеблива защита, с която отстояваха имотните му интереси, защото много от тях втвърдиха становищата си и започнаха да дават отговори, в които без да си служат с юридически аргументи, упорито повтаряха заучени “уроци”, за почтеността на “негово величество”, за справедливото решение на Конституционния съд, което премахва една въпиюща несправедливост, спрямо царя и неговото семейство.
В последствие, когато бяха лишени от властта, някои от тях даже изказаха пред медиите съжаление, че са защитавали царската собственост, въпреки, че тя не е била негова. Това обаче беше после, когато с участието на лидера Сакскобургготски се проведоха незаконни избори за ръководство на партията и много от най-ревностните и безлични негови фенове се оказаха извън борда на и без друго потъващия жълт кораб на НДСВ.
Въпросът за “царските имоти” за известно време сякаш затихна. Рутинните, кратки информации за заседанията на Окръжния съд в Пловдив, по делото на “наследниците” Симеон Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок срещу държавата, за собствеността на двореца “Кричим” и 371 дка ниви, изглежда не вълнуваха никой в държавата, защото с непрекъснатите отлагания за назначаване на вещи лица и изслушване на експертизи и свидетели, пораждаха мрачното впечатление, че този процес ще трае вечно.
Затова, бях искрено изненадан от внезапната и немотивирана активност на бившия царски депутат Минчо Спасов, да осветлява истината за “царските имоти”, защото той не е специалист по гражданско право и се учудвам на смелостта му да се занимава с проблем, от който нищо не разбира. Нещо повече, Минчо Спасов доста претенциозно и с голяма доза “отегчение”, в лично мнение, публикувано във вестник “24 часа” от 25 септември 2009 г., иска да посочи верните и неверни неща в публикациите за царските имоти, защото се бил “начел” на полуистини за тези имоти. Цитира и неизвестни древни мъдреци, които казвали, че да кажеш половината истина и да премълчиш другата половина е лъжа. Иронизирайки ме като “познавач” на казуса с царските имоти, Минчо Спасов провежда една изключително вредна апология на царската реституция, която според него е конституционосъобразна и в съответствие с българското законодателство. Всъщност, в това се състои изключително вредното въздействие на статията на Спасов – тя има за цел да омаловажи и заглуши обществения интерес към “царската реституция”, която е грабителски акт, без аналог в цялата българска история. Желае, може би, по внушение на самия бивш лидер, да активира пасивните отпадъци от жълтата партия, като им припомни бившото им недостойно поведение, когато от висотата на местата в правителството и Народното събрание, макар и с неохота, те отстояваха имуществените апетити на своя лидер. Предстоеше и избор на ново ръководство на НДСВ, по повод на който не изключвам активността на Минчо Спасов, да беше мотивирана от далеч не безкористната цел, да наклони, посредством благословията на лидера, избора на председател, в своя полза.
Според Минчо Спасов през 1998 г. Симеон Сакскобургготски не е имал претенции за реституция на недвижимите имоти. Главният прокурор Иван Татарчев е направил искането в защита на правовия ред и законността. Това повтаряха до скоро като зомбирани всички “поданици” на бившия цар от НДСВ, които вярваха в неговата “нравствена извисеност” и “чисти помисли” за добруването и благоденствието на българския народ. Истината е съвършено друга.
Преди повече от година подкрепих и гласувах за присъждането на Минчо Спасов на образователната и научна степен “Доктор” по право. Това го задължава, заради собствения си научен авторитет, да обмисля внимателно какво пише, защото всичко съществено в неговата статия “Девет истини за “царските имоти” е или невярно или откровена глупост.
Покойният главен прокурор Иван Татарчев, с огорчение многократно е споделял, че искането до Конституционния съд е направил след разговори и увещания от страна на самия Симеон и негови приближени политици и народни представители, че с обявяването на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници за противоконституционен, се търси не възстановяване на собствеността върху тези имоти, а отмяна на мотивите към този закон, в които царстващата династия се обвинява в многобройни тежки престъпления, предателство спрямо България и българския народ, вина и съучастие с Германия и Италия в ограбването и разоряването на българското стопанство, вина за въвличането на България във война със съюзените народи и Съветския съюз. Такава “визитна картичка” е несъмнено много позоряща за лице, което не прикрива политическите си и имуществени апетити и под различни форми прави постъпки за тяхното реализиране.
Минчо Спасов ми приписва думи, които никога не съм казвал, а премълчава това, което съм казал, защото не е в угода на бившия му духовен ментор Симеон Сакскобургготски. Давал съм строга негативна оценка на проф. Лучников – “бащата на реституцията”, който също е подкрепил искането на главния прокурор до Конституционния съд и на конституционните съдии, които са разгледали и уважили искането за обявяване за противоконституционен на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници.
Негативни оценки за проф. Лучников никога не съм давал. И за да въведа Минчо Спасов в истината, която той претендира да познава, ще му кажа, че Лучников не беше и никога не е бил освен асистент за кратък период от време, а професурата Спасов вероятно е прибавил, за да придаде по-сериозен характер на този, според него кощунствен акт - да дам негативна оценка за “професор” Лучников.
Като покойник, струва ми се, че не е почтено да намесваме и ръфаме костите на г-н Лучников (De mortibus aut bene aut nihil) – “За починалите или добро или нищо”. Но съм задължен да обясня, че законът, който наричаха с неговото име - Законът Лучников, защото той беше автор на законопроекта - Законът за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (обн. ДВ., бр. 107 от 18 ноември 1997 г.), специалистите оценяваха като “нескопосано” творение, което нанесе повече вреди, отколкото ползи на процеса на реституцията. Само лаици в правото като Минчо Спасов, могат да намерят в скромните юридическите качества на г-н Лучников, онзи юридически фетиш, който да бранят, включително и като ми приписват думи, които не съм казал. Това може като юрист Минчо Спасов – това прави.
Невярно е и твърдението на Минчо Спасов, че съм заклеймявал конституционните съдии в престараване и конюнктурност. Очевидно бърка нещата. Без да ги обвинявам обаче в каквото и да било, специално във връзка с Решение № 12 от 04.06.1998 г. на Конституционния съд, съм посочил нещо значително по-тежко – една недопустима и за студентите по право грешка, че вместо да дадат вярната квалификация на одържавяването, като “отнемане”, “конфискация” и да откажат обявяването на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници (обн. ДВ., бр. 305 от 31 декември 1947 г.) за противоконституционен, конституционните съдии са квалифицирали съвършено погрешно одържавяването, като “безвъзмездно отчуждаване”, в нарушение на чл. 17, ал. 1, 3 и 5 от Конституцията и на това основание са счели, че този закон е противоконституционен. И тази съществена грешка на Конституционния съд съм посочил, без каквато и да било отсенка на неуважение, към конституционните съдии. Впрочем, и за д-р Минчо Спасов препоръчвам, да прочете в учебниците по Вещно право, в какво се състои разликата, между одържавяване поради “отнемане”, “конфискация” и одържавяване поради “отчуждаване”, за държавна или общинска нужда. За да разбере и каква грешка е допуснал Конституционният съд при постановяване на Решение № 12 от 04.06.1998 г..
Практиката на Конституционния съд търпи и друг упрек за непоследователност в своите отсъждания. В Определение № 3 от 14 юли 1994 г., по конституционно дело № 7/94 г., Конституционният съд приема, че е компетентен да се “произнася по съответствието на действащи закони с Конституцията, но не и по закони, които са престанали да действат преди влизането й в сила” (вж. Сб. Решения и определения на Конституционния съд 1994, С., 1995, с. 213 и 217). Тази своя категорична преценка, че е компетентен да се произнася по съответствието на действащи закони с Конституцията, но не и на такива закони, които са престанали да действат преди влизането й в сила, Конституционният съд потвърждава в Определение № 1 от 19 януари 1999 г., по конституционно дело № 37/98 г. (обн. ДВ., бр. 7 от 26 януари 1999 г.). “Конституционният съд – четем в диспозитива на Определение № 1 от 19 януари 1999 г. – не се произнася по същество относно закон, предхождащ Конституцията на Република България, ако законът е имал еднократно действие” (вж. Сб. Решения и определения на Конституционния съд 1999, С., 2000, с.193-194).
При тази категорична практика, необяснимо е решението на Конституционния съд, да се произнесе и обяви за противоконституционен закон с несъмнено еднократно действие, какъвто е Законът за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници, вместо да отклони, като недопустимо искането на главния прокурор и прекрати производството по конституционно дело № 13 от 1998 г..
В името на “безпристрастността” и вероятно за да открои безкористността и “царската щедрост” на лидера Сакскобургготски, Минчо Спасов посочва дарението, което са направили “наследниците” Симеон Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок на Столична община, на 968 дка незастроени имоти към имението “Врана”.
Отбелязах вече, че владението върху имотите, не е върнато на Симеон Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок по силата на доказано с крепостни актове право на собственост, а по силата на нотариални актове, въз основа на обстоятелствена проверка. С една огромна по важност подробност – че по тези нотариални актове за собственик на имотите е признато държавното юридическо лице на бюджетна издръжка - Интендантство на Цивилната листа, а не някой от царете Фердинанд и Борис и техните наследници. И тук идва следващото невярно твърдение на д-р Минчо Спасов, за дарението през 2001 г. от Симеон Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок на 968 дка имоти около двореца “Врана”. Изглежда все пак д-р Минчо Спасов е “глашатай против волята на дарителя”, въпреки, че го отрича, защото като юрист трябва да е наясно, че дарението на тези 968 дка е нищожно. Симеон Сакскобургготски и сестра му не са собственици на подарените имоти, които са били собственост на Интендантството на Цивилната листа.
Законосъобразността на “дарението”, което са направили на Столична община Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария-Луиза Хробок, трябва да бъде преценявана съобразно правилата на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД . обн. ДВ., бр. 275 от 22 ноември 1950 г.). Чл. 225, ал. 1 ЗЗД определя дарението като договор, по силата на който дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема. Въведена е и форма за действителност на дарението. Дарение на недвижим имот или вещно право върху недвижим имот, трябва да бъде извършено във формата на нотариален акт. Тази форма за действителност предвижда и чл. 18 ЗЗД за всички сделки, с които се прехвърля право на собственост, прехвърлят се или учредяват други вещни права върху недвижими имоти.
Писмена форма с нотариално заверени подписи или чрез предаване, е формата за действителност на дарението на движими вещи, а дарението на ценни книжа е действително, когато е извършено по надлежния начин, за тяхното прехвърляне (чл. 225, ал. 2 ЗЗД)
Важни характеристики на договора за дарение, очертават и ал. 1 и 2 на чл. 226 ЗЗД. Според чл. 226, ал. 1 ЗЗД, обещанието за дарение не произвежда действие, а съгласно чл. 226, ал. 2 ЗЗД, дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество, е нищожно.
Дарение може да прави само собственикът на даряваната вещ – собственикът на недвижимия имот, вещното право върху недвижимия имот, движимата вещ или ценната книга. Дарението като правна сделка, предвидена в чл. 55 от Закона за собствеността за придобиване на вещни права върху чужда вещ и в чл. 77 от Закона за собствеността, за придобиване на права на собственост, е вторично придобивно правно основание. То предполага право на собственост върху вещта или имота у праводателя – дарителят, за да може той валидно да прехвърли това право на собственост на правоприемника – надареният. И дарението, както всички вторични (деривативни) придобивни основания, е съобразено с основното правно начало, че никой не може да прехвърли това, което няма – nemo dat quod non habet. Затова, дарението на чужда вещ или чуждо право е нищожно. Такова дарение не може да доведе до отстъпване “веднага” на дарената вещ или право, както изисква чл. 225, ал. 1 от ЗЗД. От друга страна, именно защото само собственикът на вещта или правото може да се разпорежда безвъзмездно с него, като го дарява, дарението на бъдещо имущество, имущество, на което дарителят още не е станал собственик, е нищожно. Само собственик на съществуваща вещ или право, може да го отстъпва веднага на надарения, който го приема.
Поради това, “дарението” на тези 968 дка на Столична община има толкова сила и валидност от юридическа гледна точка, колкото едно дарение, което би направил на Столична община самият д-р Минчо Спасов, ако реши да подари на общината Айфеловата кула или Атлантическия океан. Надявам се, че с този пример Минчо Спасов ще проумее най-накрая, за какво става дума.
Спасов признава като истина, че кметът на София в началото на 2001 г. – още преди Симеон Сакскобургготски да спечели изборите, го е въвел във владение на 1000 дка във “Врана”. Не било истина обаче, че връщането на тези земи е станало без наличие на валиден документ за собственост. В случая трябвало да се подчертае наличието на 139 продавателни записа, крепостни актове и други документи за покупко-продажба от периода 1901 – 1914 г., с които цар Фердинад е закупувал ниви и ливади от селяните от с. Лозен и с. Горубляне. Спасов обаче, вероятно не е обърнал внимание, че по тези крепостни актове, като купувач не фигурира името на Фердинанд, а Интендантството на Цивилната листа, което не е “домакинът” на царя, а държавно юридическо лице на бюджетна издръжка и имотите, които е придобивало Интендантството, са обслужвали дейността на царя, като държавен глава, но не са били негова частна (лична) собственост, а собственост на държавата. По-късно, за тези имоти Интендантството на Цивилната листа се е снабдило с нотариален акт за собственост по давност, въз основа на обстоятелствена проверка.
Спасов нарича шедьовър на манипулацията и явна неистина твърдението, че Сакскобургготски е получил собствеността си “въпреки закона”. Неслучайно не се посочва кой е нарушеният закон – язвително отбелязва той и продължава – “не би могло, понеже собствеността в случая произтича от договорите, с които са купени имотите”.
Нищо не може да се направи. Професионалната некомпетентност при доктора по право Минчо Спасов е тотална. Учудване предизвиква единствено, самоуверената му настойчивост да демонстрира, колкото е възможно по-широко и последователно, дълбоката си неподготвеност и дилетантските си изводи, в един проблем, по който е в началните класове на ограмотяването.
Имало договори. Сякаш не му беше обяснено, че нотариалните актове за всички имоти, владението върху които е възстановено на Симеон Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок са въз основа на придобиване с покупко-продажба или придобиване по давност с нотариални актове, въз основа на обстоятелствена проверка. Собственик въз основа на тези актове обаче, не са царете Фердинанд и Борис, а Интендантството на Цивилната листа, тоест държавата. Затова, съвършено неуместна е иронията, какво знаят студентите по право. По-важно е това, което знаят тези студенти, да го знаят и бившите царски депутати, като д-р Минчо Спасов, за които за съжаление осем години в Парламента се оказаха недостатъчни, за освобождаване от невежествените представи, за основни институти на вещното право.
Има обаче и нещо друго, което д-р Спасов трябва да разбере. Решение № 12 от 04.06.1998 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 13 от 1998 г. няма реституционен характер. Затова даже с документи за собственост, Симеон Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок не могат директно да предявят претенциите си за възстановяване на имотите, които твърдят, че са тяхна наследствена собственост, от царете Фердинанд и Борис. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 2 от Конституцията, “актът обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане на решението в сила”. Законът за Конституционния съд (обн. ДВ., бр. 67 от 16 август 1991 г.) в чл. 22, ал. 2 предвижда същото – актовете, обявени за неконституционни, не се прилагат” и продължава в следващата ал. 4 на чл. 22 – “възникналите правни последици от акта по ал. 2 (тоест, от обявения за противоконституционен акт – б.м. Вл. П.) се уреждат от органа, който го е постановил.
Следователно, Народното събрание трябва да се произнесе по обявения за противоконституционен Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на царете Фердинанд и Борис и на техните наследници, като уреди въпросите със собствеността на царете. Това означава да се установи дали се касае за имоти на Фердинанд и Борис и на техните семейства или одържавените имоти, въпреки наименованието на закона, принадлежат на Интендантството на Цивилната листа. Това е законът, който липсва и който Минчо Спасов не би могъл да не знае, че е необходим. Защото за осем години в Народното събрание, даже единствено да е подремвал там, щеше да разбере как следва да се процедира със закон, който Конституционният съд е обявил за противоконституционен.
Законът, с който Народното събрание ще уреди въпросите със собствеността на имотите, които “наследниците” Симеон Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок претендират да им бъдат възстановени, ще бъде онова законово основание, което ще определи основателността или не на претенцията им за възстановяване. Тогава, съгласно чл. 78, ал. 1 от Закона за държавната собственост, съответно чл. 64, ал. 1 от Закона за общинската собственост, напълно законосъобразно ще могат да поискат отписването на имотите от актовете книги за държавна или общинска собственост и върху имотите, за които със съответни документи за собственост, но не по силата на Решение № 12 от 04.06.1998 г. на Конституционния съд, установят, че са тяхна собственост, владението върху тях, а с това и собствеността върху тези имоти ще им бъде възстановена.
Въобще не е лъжа и обстоятелството, както му се иска на д-р Спасов, че с идването на власт на правителството на Симеон Сакскобургготски се е ускорило и завършило “възстановяването” на владението върху най-значимите от незаконно претендираните “царски имоти”. Минчо Спасов може да си освежи паметта с някои от досъдебните производства за установяване налице ли са доказателства за извършено престъпление по служба, по чл. 282, ал. 2, във връзка с ал. 1 от Наказателния кодекс, срещу назначените от Симеон Сакскобургготски областни управители Олимпи Кътев и Гьока Хаджипетров и кмета на Столична община Стефан Софиянски. И ако стори това, ще научи и любопитната подробност, че на едно (а дали само на едно) от заседанията на Министерския съвет, на което е взето решение за отписването от актовите книги на хижа “Саръ гьол”, двореца “Царска Бистрица” и дворец “Ситняково” е присъствал и самият министър председател, за да контролира, без да ръководи заседанието, дали сервилните му служители ще изпълнят възложената им задача.
Как държавата и общините трябва да защитят правата си по отношение на незаконно възстановените имоти? Във всеки случай не по начина, който препоръчва Минчо Спасов – “ако държавата има достатъчно доказателства за наддадени гори на Симеон, да заведе иск за собственост”!
Нека Минчо Спасов да не дава съвети държавата и общините да водят дела за имотите си. Тези кьорфишеци той трябва да пробутва на бившия си лидер – за негова угода и в израз на псевдо вярност към този, без който цялата тази депутатско-министерска дружина от НДСВ в 39-тото и 40-тото Народно събрание, щяха да бъдат дълбоко неизвестни, даже за скромните предели на българската държава.
Държавата и общините трябва да актуват отново незаконно “възстановените имоти”, като държавна или общинска собственост. А “наследниците” Симеон Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок, ако твърдят, че са собственици на тези имоти, да докажат собствеността си върху тях в спор за материално право, който да бъде решен по съдебен ред, на основание чл. 79 ЗДС и чл. 64, ал. 2 ЗОС. След актуването, на основание чл. 80 от ЗДС, съответно чл. 65 от ЗОС, областният управител по местонахождението на държавните имоти, съответно кметът на общината по местонахождението на общинските имоти, трябва да ги изземат от “наследниците” - Симеон Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок, с мотивирана заповед, която трябва да се изпълни по административен ред, със съдействието на полицията (чл.80, ал. 2 ЗДС, съответно чл. 65, ал. 3 ЗОС).
< Prev | Next > |
---|