Началото на изборното ни законодателство и проблемът за грамотността

            Съобразно клаузите на Берлинския договор от 1878 г. едно събрание на български нотабили трябва да се свика в Търново за да приеме Органическия устав на Княжество България.  Така изграждащата се българска държавност е изправена пред проблема за провеждане на първите парламентарни избори, чрез които трябва да се попълни квотата на депутатите от бъдещото Учредително събрание (УС). 

       Време за изработване  на специални правила за избор на депутати няма и за това Временното руско управление решава да пригоди за целта т. нар. Временни правила от 24 август 1878 г. Те са изработени по повод изборите за членове на окръжните съдилища. По тази причина в тях има редица непълноти, от гледна точка на избирателното право. От гледна точка на настоящата статия е важно въвеждането на изискването за грамотност, като едно от условията за упражняване на активно избирателно право. Така формулиран текстът е в състояние да създаде на пръв поглед неочакван проблем. Княжество България още не е юридически конституиран субект. В тази връзка не можем да говорим за официален държавен език. По-скоро по логиката, че се изгражда българска държава може да се приеме, че българският език предстои да стане официален и че ще се гласува на него.

Има обаче проблем. Доскоро в Османската империя живеят различни етноси и за част от тях може да се предполага, че знаят само майчния си език, който може и да не е български. В най-голяма степен това се отнася за турското население, като най-многочисления малцинствен етнос. Евентуалното императивно гласуване само на български е в състояние да лиши значителна част от турците от право на глас, което би било  нарушение на принципа на всеобщото избирателно право. От друга страна въвеждането на алтернативно гласуване на турски език изисква по-добра организация и евентуално осигуряване на превод в комисиите, които отчитат изборните резултати. Към 1878 г. в условията на липсваща държавност подобни мерки не се предвиждат.

     Към кандидатите за депутати се прибавят и допълнителни образователни изисквания – завършено средно или по-високо образование.

     От наличната документация не може да се прецени до каква степен  очертаните евентуални проблеми се проявяват в изборите. Няма сведения за някакво напрежение по повод на изборната процедура.

     Проблемите на грамотността отново се поставят в откритото на 10 февруари 1879 г. в Търново УС. Руският проект за Органически устав не предвижда никакви цензови ограничения за упражняването на активно и пасивно избирателно право. Формираната първа българска парламентарна комисия, имаща за цел да даде мнение по основните начала на проектоустава предлага активното избирателно право да се получава при наличието на имуществен или образователен ценз, който е завършено средно или висше образование.

      Относно пасивното избирателно право се поставя императивното условие за грамотност на кандидат-депутатите. В  пленарната зала цензовите ограничения постепенно отпадат.  Не се приема предложението на народния представител Петър Чернев да се постави изискването кандидат-депутатите да "познават българския език". Опониращият му Никола Стойчев смята, че това се разбира, тъй като българският език е официален[1].

            Правят се и контра-предложения в смисъл фиксирането на грамотността на български език да се остави за след години, когато ще се повиши общото ниво на образованост на населението[2].

            В крайна сметка в Конституцията се фиксира, че пасивно избирателно право може да упражнят само тези граждани, които  са навършили 30 г., ползващи се с граждански и политически "правдини" и са “книжовни". Така се подчертава загрижеността на търновските учредители за бъдещия качествен състав на парламента. Парирането на възможността неграмотни депутати да попадат в редиците на народното представителство фактически установява специфична форма на образователен ценз и е плах опит за въвеждане на умерената цензова демокрация. Това е позитивен момент, предпазващ бъдещите парламенти от участието в тях на неграмотни народни представители. А че подобна опасност съществува се вижда от факта на сравнително ниската степен на грамотност в голяма част от българското население в първите следосвобожденски години[3].

    На 16 април 1879 г. в деня на приемане на ТК се приемат и т. нар. “Временни правила за избиране на народни представители”. В тях се фиксира и процедурата за гласуване. В изборния ден гражданите носят в секциите бюлетините. Те трябва да са бели на цвят и без всякакъв "външен" знак. В тях гласоподавателят предварително написва имената на кандидатите, които не трябва да са повече от предвижданата квота за съответния град, околия или окръг. Кандидат-депутатите не се регистрират предварително, а в деня на избора всеки избирател има право да впише в бюлетината дадено име, отговарящо на изискванията за народен представител. Вписването става извън избирателната секция. Гражданите вписват в бюлетините имената, които смятат че трябва да бъдат избрани, но много често имената се дублират. В едно и също носелено място има граждани с еднакви имена. Така се създават реални предпоставки за объркване на изборните комисии при броенето на гласовете

  Изборната практика създава казуси още при изборите за I ОНС.

            В Шуменски окръг, окръжният управителен съвет, по заповед на Варненския губернатор касира избора на четирима депутати – турци, с мотива, че не знаят български език. Те са заменени със следващите по брой гласове, които са българи[4]. 

                         Касирането поставя няколко въпроса. Първо за грамотността като условие за избираемост. ТК предписва депутатите да са книжовни, но не уточнява, че това трябва да е на официалния език в държавата. На тази основа се създават предпоставки всеки представител на малцинството да претендира, че отговаря на условията за народен представител. Така постъпва и парламентарното мнозинство, което утвърждава вота за четиримата депутати турци и изважда от ОНС добавените на мястото им българи. Решението е логично, но би следвало да е съпроводено с осигуряването на преводач за работата на депутатите при запозваване с парламентарните документи, което да улесни работата на депутатите, които не могат да четат на български език.

               През декември 1880 г. II ОНС разглежда проект за избирателна реформа. В него се предвижда кандидатите за народни представители да знаят да четат и пишат свободно на български. Именно това става основата за бурен дебат. ТК употребява термина "книжовни", което във "Временните правила" се тълкува като "грамотни".

                 Докладчикът на комисията Иван Данев смята, че приетата формулировка за свободно четене и писане на български език трябва да е равнозначна на първоначално образование. В ОНС трябва да влизат образовани хора, за да се издават по-добри закони. 

       Много от депутатите не са съгласни с предложението на комисията. По време на дебата възниква още един въпрос - определянето нивото на грамотност и образованост значи ли непременно, че това трябва да се прави въз основа на българския език. В този смисъл е и проектът на комисията и той намира подкрепа в Бръшлянов, Ст. Стамболов, Хр. Дюкмекджиев, Михаил Паничерски и др. В противен случай ще се правят превратни тълкувания, тъй като по думите на Стамболов грамотен "може да е и на китайски".

            П. Каравелов е против подобна регламентация, тъй като я намира за излишна предвид факта, че официалният език в ОНС е български.        

            Депутатът Терджуман Ахмед е против грамотността да се фиксира само по отношение на българския език, тъй като турското население не го знае. Доста пресилено той заявява: "Аз съм един по всичката България, който знае няколко думи български".

            Народните представители почти не слушат изказването на Терджуман Ахмед. Това предизвиква възмущението на К. Стоилов, определящ поведението им като неполитично и неводещо до предимства за България, която се показва като "дребнава пред чужбина"[5].                   

            Дебатът е сравнително кратък. В крайна сметка се запазва тълкуването, според което се изисква грамотност на български език при упражняването на пасивното избирателно право.

             По отношение на активното избирателно право не се фиксира ясно, дали е взможно да се гласува и на друг език.  Лишаването на гражданите, които не познават български език от право да гласуват е форма на игнориране на всеобщото избирателно право. Независимо, че става въпрос за политическите категории от края на ХIХ век подобно ограничаване на избирателните права може да се тълкува като специфична форма на дискриминация.  От друга страна изборът е осъзнат акт на всеки гражданин. В тази връзка той трябва сериозно да се запознае с платформите и качествата на кандидатите за народни представители - нещо, което е възможно само при познаване на езика, на който се води кампанията. Избирателите, знаещи само турски или друг език, но не и български нямат никакви шансове да прочетат платформите или да разберат предизборните послания. Единствения вариант е осигуряването на превод, но и този път правната рамка не предвижда подобна възможност. Това по-скоро би могло да се извършва от политическите сили. Към 1882 г. обаче те все още нямат стегнати структириорганизация, която да се отрази и в по-прецизно организиране на изборните кампании.

            През 1882 г. се првеждат избори за III ОНС.  В  Силистренски окръг окръжния управител Радулов праща молба до премиера ген. Л. Соболев, в която го моли да разреши избирателите да пишат в бюлетините имената на депутатите на турски език. Мотивът е, че много от избирателите са турци, които не знаят да пишат на български и се опасяват да не бъдат подведени от тези, които ще напишат бюлетините на български вместо тях. Затова избирателите турци искат съдействие от окръжния управител. Л. Соболев разрешава, но при условие по време на гласуването да се направи и превод на български, който да се представи на изборното бюро. Мотивите си той намира в чл. 46 и най-вече в чл. 48 от избирателния закон, позволяващ дори гласуването със зърна, според местните обичаи, ако избирателите са неграмотни. Няма изричен текст, в който да се задължават избирателите да гласуват на български[6].

На 21 декември 1882 г. обаче ВНС касира избора на трима депутати от Силистра. Мотивът е, че вота е опорочен, тъй като бюлетините са писани на турски език. Опора за решението си съда намира в чл. 93 от Изборния закон от 1882 г., който изисква кандидат-депутатите да четат и пишат свободно. При решението ВКС смесва активното и пасивно избирателно право. Никъде в закона от 1882 г. не се казва, че трябва да се гласоподава на български език. Цитираният чл. 93 визира нуждата от грамотност на кандидат-депутатите, т.е. третира се проблема за пасивното избирателно право, което е друг проблем. Вотът не може да се касира, по причина, че бюлетните са на турски, още повече, че се дава възможност на неграмотните избиратели не просто да гласуват на друг език освен българския, но да гласуват и със зърна. 

            При решаването на казуса ВКС тълкува конституцията и влиза в прерогативите на единствено на ОНС. ВКС има право да тълкува  не ТК, а законите, с оглед улесняване правоприложната дейност на институциите и уеднаквяване на съдебната практика. Той проверява и изборите по закона от 1882 г., но тази проверка не може да прераства в конституционно тълкуване. ОНС обаче е в правото си да не се съобрази с тълкуването на ВКС и да реши да се утвърди вота за тримата депутати.

   По повод изборите в Силистренски окръг депутатът д-р Минчо Цачев отправя интерпелация до премиера ген. Соболев, в която поставя въпроса за наказание на членовете на бюрото, позволили писането на бюлетините на турски език и така лишили ОНС от трима представители и вкарали държавата в допълнителни разходи за нови избори[7]. На 4 януари 1883 г. при дадените обяснения от министър-председателя М. Цачев отхвърля вината от него и заявява, че виновен всъщност е ВКС. Що се отнася до искането за наказание на членовете на бюрото, те изпълняват заповед на Соболев, но това не ги оневинява.

            На 4 януари 1883 г. министър Г. Вълкович предлага ОНС да изтълкува дали при избори може да се дават бюлетини и на неофициален език. Малко след това го оттегля и се присъединява към предложението на Н. Шивачев, а то е да се помоли министъра на вътрешните работи да направи разпореждане за изтълкуването на закона от ВКС или от Държавния съвет. Предложението е прието[8].

            Н. Шивачов смята за неуместно парламента да тълкува закон, който е издаден от Държавния съвет. Ако ОНС изтълкува закона по различен начин от ВКС то това значи, че той може да отмени касирането и да върне депутатите в събранието. Може би ако бюрото бе превело бюлетините на български, такъв проблем нямаше да има. Гласуването със зърна или според обичаи не важи за ОНС. При него само с бюлетини[9].            

           През декември 1883 г. политическите сили представени в III ОНС решават планираните избори за IV ОНС да се проведат въз основа на избирателния закон от 1880 г., като в него се направят някои промени. За целта на 17 ноември 1883 г. е формирана специална "административна комисия" в състав Георги Бошнаков, М. Цачев, Кесим Заде, Тричко Батановски, Христо Манафов, П. Мецов, която да изготви проектозакон. За кратко време комисията се справя със задачата си и на 8 декември започва разглеждането на проектозакона, който има за основа този от 1880 г., но с някои важни промени [10].

            Отново се поставя въпроса за грамотността на избирателите. Особено остро проблемът стои пред турското население, което не познава в достатъчна степен българския език и по тази причина трудно се ориентира в изборните кампании и в частност при пускането на бюлетините в избирателните кутии. В тази връзка, по предложение на Д. Анев, ОНС приема при изписването имената на желаните за народни представители кандидати, лицата от турски произход да ползват и двата езика, т.е. да изпишат името на български и на турски език. При разминаване между двете вписани имена, породено от лошото познаване на българския език, меродавен ще е текстът на турски[11].

              Новата регламентация за пръв път дава изрична правна възможност за ползването в изборния ден на език, различен от официалния. Така турското население се улеснява във вота, но проблемът за пълноценното му участие в изборния процес не може да се реши изцяло. Върху тази част от него, която не познава официалния език ще стои въпроса за трудната ориентация в предизборните послания на лицата, непознаващи българския език. Има опасност те по-лесно да бъат подлагани на манипулации в изборните кампании от двете основни политически сили – либерали и консерватори.

             В духа на политическия компромис между либералите, консерваторите и княз Александър I от есента на 1883 г. България е изправена пред поредните извънредни избори за парламент. Вотът за IV ОНС е насрочен за 27 май и 3 юни 1884 г. Правната рамка на изборния процес е според приетият през 1880 г. и сериозно променен закон от 1883 г. Неговите правни норми за пръв път получават „шанс” да проработят в реална изборна обстановка.

              През 1887 г. отново избухва дебат за евентуално прецизиране на конституционното изискване за "книжовност" на кандидатите за народни представители. Идеята този специфичен образователен ценз да се разбира като завършено първоначално образование, т.е., четвърто отделение, не се приема. Народното представителство решава, че е още рано да се поставя подобно "тежко" изискване пред кандидатите за депутати. Подобна възможност се разглежда като реалност след около 30 г[12].

            Възниква и конкретен казус: в Ески-Джумайска околия 60-70 избиратели оспорват избора на депутата Замак Исмаил с  мотива, че той е неграмотен. Парламентарната комисия констатира, че подобен протест има и при избора му за депутат в IV ОНС. Тогава парламентът преценява, че лицето е грамотно. V ОНС се доверява на преценката на своя предшесвеник и утвърждава вота[13].

        Краткият преглед на изискването за грамотност при упражняването на активното и пасивно избирателно право в първите десетилетия след приемането на ТК показва, че тогавашния български политически елит търси най-добрата форма за упражняване на всеобщото избирателно право. Като цяло може да се каже, че независимо от противоречията, в повечето от решенията по проблема доминира либералния подход. Отчита се, че при нивото на все още невисока образованост на част от българските граждани е допустимо активното и пасивно избирателно право да се упражнява и на майчин език, който е различен от официалния за държавата.