Конфликтът през призмата на обикновения човек

Александър Аврамов

Конфликтът от последните дни по повод исканото отстраняване на президента от длъжност ни дава много добра възможност да преценим доколко можем да се наречем политически зряло общество. Излизайки от самата конкретика на случая и по скоро повода за сегашното искане от управляващата партия ГЕРБ, а именно личностният конфликт между министър Дянков и президента Първанов се крие по- дълбок смисъл. В бързината на самото отразяване медиите някак не доуловиха и щрихите на общественото мнение, относно този прецедент и обърнаха по-сериозно внимание по-скоро на самите словесни атаки между двамата замесени, отколкото посланията, които оставиха сред обществото. 

От една страна президентът се почувства засегнат, къде на личностна основа, къде чисто като представител на тази важна институция, а от друга страна министърът в опита си да бъде що годе разчупен по „американски модел”, не осъзна своята роля в този дебат. Далеч съм от мисълта да смятам, че конфликтът е започнал чисто и просто с участието на министъра в една шоу програма, а по скоро съм склонен да мисля, че от известно време се забелязваше това изостряне на отношенията президент и управляващи. Няма как встрани да остане първият човек в държавата от нарастващото социално напрежение предвид кризата, която се задълбочава с всеки изминал ден и това донякъде предопредели и поведението на изпълнителната власт към него. 

Едно от най-хубавите неща на демокрацията е именно разделението на властите с цел да бъдат коректив една друга. И тук някак имам усещането, че някои от институциите се опитват да нарушат именно този баланс, не може и не бива да искаме една власт да взема превес над друга,защото по този начин ще се отдалечим от демократичния принцип. Прокрадват се идеи за правомощията на президента дали да бъдат увеличени или намалени, както и недотам „случайно” пусната идея в публичното пространство за евентуална бъдеща промяна в конституцията с цел президентска република. Отделно се смята, че щом сме държава с парламентарно устройство на управление, дали не е по-добре да не бъде избиран държавния глава мажоритарно. Всичките тези предложения си имат както своите плюсове, така и съответните минуси. Личното ми мнение е, че ние не сме достатъчно подготвено общество, особено след сравнително новата ни демокрация, което да си позволи връщането на по авторитарен начин на управление чрез силна президентска власт. Естествено, тези които имат своите предпочитания за такъв начин на управление, биха могли да дадат един много силен аргумент в полза на това, а именно отговорността/търсенето на директна сметка/, която би имал назначения първи човек в държавата пред неговите избиратели. По този начин ще можем да избегнем така наречената „колективната безотговорност”.

От друга страна обаче сме свидетели на една доста опасна тенденция, а именно някои от новите политически лидери да използват и в момента авторитарен начин на управление, което в рамките на президентска форма на управление би било доста тревожещо за нашата демокрация. Затова и личното ми мнение, че парламентарна република за момента е най удачния вариант и обществото ни трябва да разбере, че разделението на властите е един от ключовете за стабилността на държавата. Партиите в парламента трябва да са инструментите на обществото и чрез тях да се предлагат, приемат или отхвърлят предложенията и исканията на хората. В интерес на истината ставаме свидетели на парадокс, в парламентарна република, като нашата, обществото има най-малко доверие към парламента като институция. В същото време се забелязва все още сравнително висок процент на одобрение и доверие към президент и към министър председател /като представител на изпълнителната власт/.

Този любопитен факт би трябвало да ни води малко или много по-дълбоко в нашата народопсихология - целта да бъде открит водачът - лидер, на който да му се доверим и той да бъде нашият „спасител”. Това от своя страна по-скоро можем да го отнесем към настоящия премиер, който все още генерира именно такова доверие и самите ние сме свидетели, че той от своя страна се стреми да поддържа определено такъв образ.

Президентът, от друга страна, влезе някак логично предвид обстоятелствата в ролята на опозиция и така даде повод на обществото  да припознае в един сериозен политически дуел, две от актуалните политически имена на сцената и да заеме съответната страна. Това именно дава повод за размисъл доколко обществото възприема зряло характеристиките и нормите на парламентарното устройство и  доколко по скоро му е интересно да наблюдава и взема отношение в една политическа „битка” на личностна основа.

В този въпрос се крие и отговорът за цялостната зрялост на нашето общество и неговото ниво на развитие особено в последните двайсет години.  Конфликтът, без да има за цел точно това, даде един много интересен поглед на случващото се в държавата ни, даде ни повод да се замислим какво точно свършихме за тези години, знаем ли си правата и задълженията, знаем ли какво искаме и какво правим за да го постигнем, знаем ли цената на свободата и искаме ли да поемем отговорност, или искаме някой друг да я поеме вместо нас? Все интересни въпроси, които след двайсет години преход може би трябваше да имат своите отговори. Явно при нас  тепърва това предстои, но дано този път знаем каква цена трябва да се плати.