Разказ на д-р Кадир Кадиров от село Крепча, община Опака, област Търговище, записан на 14 май 2010 г. 17:30 часа

Всичко започна на 25 януари, тук всички излязоха на площада. Зимата - голям сняг, над 40-50 см сняг имаше. Ние вечерта решихме, събрахме се, кметът дойде от Опака, хвърлил ключовете и казал аз не искам, не съм съгласен, няма да приема. И ние се събрахме в здравната служба, какво ще правим, утре няма да даваме ЕСГРАОН служба, кантоните няма да даваме, имената си няма да даваме.

Дойдохме тука, сутринта ходихме по махалите, извикахме хората всичките, събрахме се, дойдоха много хора. После идваха от Опака, едни от общината идваха тука да вземат ЕСГРАОНА, после идваха полицаите, КАТ-аджиите. Искаха да влязат в общината, кмета наш човек, и ние застанахме ей тука тъй, и не искахме да ги пускаме. После извикаха милиционерите - дойдоха, после дойдоха червените барети, накрая дойде пожарната – те почнаха да ни пръскат със струи вода. Баретите като дойдоха почнаха да стрелят – като пилци се разбягаха хората. Всички разбраха, че работата става лоша. Ей тука видяхме двама трима да ги бият. Като видяха, че има ответна реакция, баретите се настървиха, наистина казаха вече ще стреляме на месо. Хората се уплашиха като почнаха да гърмят. Мъже, жени, деца, всички бяха там. Те не стреляха към хората, някъде нагоре стреляха, един два пъти дадоха откос тъй. То се разбра, че само за респектиране се направи тази работа.

Измежду нашите са имали техни хора. Аз като отидох вече те всичко знаеха. Какво е станало, с кого сме били в здравната служба. Всички ни прибраха. Някои се поддадоха и накрая на делото същите бяха свидетели. Имаше човек, който доктора ако ми беше казал аз бях си сменил името. Хората от страх, повечето от страх, защото обстановката беше много напрегната. Всеки не е преживял такова нещо, изобщо.

Имаше тука един разсилен - бай Мехмед, в която къща влезе всеки трепери, за това, че ще извика някого да се яви утре в милицията. Аз бях на работа в съседното село, от там ме прибраха. Дойдоха тези, милиция бяха, народна милиция, униформени и цивилни имаше. „Нож имаш ли”? И ми казаха, че съм за малка справка. С джипа дойдоха, виж колко са тарикати обаче, от там дойдохме и каза „имаме нещо тука в кметството”, спряха долу джипа пред кметството. И оня, нашия той сега е пенсионер, един Росен, милиционера Росен. Калашника ми го остави на мен и вика „Докторе пази го туй нещо, ние отиваме”. Аз да не съм толкова глупав, нарочно ми го прави дали да не направя нещо, абе искат направо да ме ошушкат. Викам „Какво искаш сега, ако взема автомата какво ще направя?” А пък гледам шофьора отпред с пистолета в ръка ей тъй го сложил. Ами аз го видях, аз да не съм хептен будала и ме чака да пипна калашника. Викам „Махайте го оттук, не ми трябват таквиз железа”. И ме закараха в Попово. Една вечер седях там. „Ще кажеш майчиното си мляко”. Викам „какво съм направил?”. „Ти ще кажеш къде си тръгнал срещу държавата”. „Малей” викам аз, „каква държава, какво говорите вие?” Една вечер ме държаха в Попово. Респектират те. Аз си мислех от тук няма връщане назад. В един часа посред нощ ме качиха на „катафалката”, уазката без стъкла, с решетките. На минаване край Дралфа свирна влака и си викам „заминаваме към Търговище”. Пристигнахме в Търговище и още като дойдох се разпоредиха „Събличай се!”. Ама студ, то минус 20 и колко градуса, студ, студ. Съблякоха ме чисто гол. „Дрехите ги остави тука, легни на земята”.

Преди това старшината ме удари. „Питам „Що ме удряш?” „Ти” - каза - „недей приказва много, ще си кажеш всичко”. Питам го „Какво имам да казвам, аз не мога да разбера”. „Вие що ги събрахте тези хора?”. „Събрахме ги, не сме съгласни, уж да смените имената, ама не беше този начина по който да стане, защото това вече е доброзорно, вие как го разбирате?”

И от там малко бой и в килията. Биха ме с палката, шоковата палка е най-страшна, удряха ме по гърба, ръцете, слабините. Как да се съпротивляваш, те са трима. Ти си легнал, гол си, изобщо единия те натиска, другия те удря. Човек първо усеща страх, безизходица, мисля си, тук ще ме утрепят. И той вика директно „А бе ще те утрепем, ще те хвърлим, кой ще разбере, ще те хвърлим в Дунава”. Аз пък през това време, малката ми дъщеря е във Варна в болницата. Аз се интересувам и питам какво стана с детето, беше с частичен бронхит, какво ми дойде на главата, викам си „Ще я видя ли, аз ще видя ли малкото?”. Човек си мисли за най-близките, за най-милото, малката ми е в съзнанието, че е болна и какво ще стане с нея.

И от там ме вкараха в килията с един ром. Той пък бил за някакви овце, за пшеница, ама през лятото било това. Викам му „къде пшеница през зимата бе?” и той ми вика „ама това беше през лятото и сега правят следствие”. Избудалка ме, ама аз разбрах. Аз нямаше какво да крия, защото това което сме извършили, всичко им беше издиктувано. Точно знаеха имената на хората, в колко часа сме се събрали, какво сме говорили. Те си го знаеха. Аз викам „Не отричам, вие знаете всичко”. Пиши каза, пиши. Калем и лист, айде в килията. И най-лошото е, че 47 дена бях там, в следственото в Търговище. Само като излизаш до тоалетната 3 минути имаш на разположение. Нямах свиждане. Нашите знаели и идвали тука 3-4 пъти в Търговище. Правили са някакви връзки. Бай Евтим, първия секретар на партията беше Евтим Кръстев. И чичо ми се познава с него и отишли да ходатайстват, и той казал „няма такова нещо, каквото искат туй ще му правят”, той комунист . Така си умря човека.

И в следствието а днеска следователя идва, в 1 часа, в 2 часа, знаеш ли как тормози, тя страшна работа, кога ще те извика на разпит, кога ще прати да те бият. Пращат те и те бият, изпил едно малко и му е дошло настроение и „Ела тука бе, ти къде си тръгнал бе, ама тази власт знаеш ли как я вземахме ние, с кръв бе”, ама ми втръсна вече, все това говореше. И се казва Пламен Спасов и е племенник на Мирчо Спасов. От София е следовател, не е от нашите от Търговище. Пратен е от там, специално за нашето следствие. И старшината, дето ме биеше го срещнах после в КАТ, там е охрана. „О, Ганчовски”. „Ела бе, докторе, какво правиш ти, бе?” И като приятели се видяхме. Бой, бой ама пак приятели. И му викам „Ей, що ме би тогава, бе?” Вика „Що да не те бия, бе? Видя ли оня софиянец какво прави? Мен ли да бие? Той ме застави. Аз толкова хора не съм бил, колко години съм тука, над 20 години служба имам, хора не съм бил.” Обвинява него. Наистина идваше с настроение, пиян, един часа, два часа. Личи си, че от барчето идва. Всичко е тенденциозно. Оня ром край мен един или два пъти го викаха на следствие. Нас всяка вечер. Тормози ме, стъпва на пръстите ми, удря ме, каквото си иска това прави. Искаше от мен да кажа всичко. Викам „какво да кажа повече?” „Защо сте извикали тези хора, защо? Ти срещу властта имаш ли нещо против?” Викам „нямам нищо против”.  „И защо ги извика? Ти какво мислиш да правиш? Да сваляш правителство?” И аз се смея и вика „какво се смееш?”. Викам „ние такива замисли изобщо нямаме, не сме мислили такова нещо. Ние просто заради имената”. „И какво заради имената?” Викам „всеки си смени името в края на краищата и всеки се съгласи вече. Защо нас ни изкарвате виновни?” „Ей – вика – ти много си отворен” и паат – пак бой. След това отидох в затвора. И оня ром  ми каза „аз лежах в Стара Загора. И ми разправя за Стара Загора. Там каза бял хляб има, там няма такива като в другите затвори извращения. А викам как бе. Той ми обяснява. Просто е лежал там, знае. Викам на следователя аз в Плевен искам, по-близо. А, Плевен каза Иван ще отиде там. На мен ми остана Стара Загора. В Стара Загора пък е много трудно.

Тук в Горна Оряховица много мъки видях в етапното. Етапното ако ти кажа какво представлява, направо ще се  хванеш за  главата, дупка. Влага, капе, мръсно, мухъл, какво ли не. Какви ли не минават от там. Една кофа има, 40 човека се събират. Аз чакам все конвой,  да станат двама, трима и да ни закарат. Един не карат самичък. Третират ни като престъпници. Като влизаш още отгоре те наперят с палката и тупур тупур всички вътре. 5 човека тука, 5 човека отсреща. Всякакви изроди има. Викам си сред какви хора попаднах. Това хора ли са, добитък ли е, какво е? Много големи извращения имаше.На мен много голямо впечатление ми направи, ние минаваме оковани двама по двама с белезници покрай вагоните, и едно момченце „майко, затворници минават”. Аз направо потънах в земята и се разплаках тогава. Минаваме ние покрай хората и отиваме на първи вагон. Всички са на първия вагон, там са купетата. Страшна е мизерията, първите месеци докато ти произнесат присъдата, си в следствената килия.Бяхме 47 човека на четири вишки.Аз бях точно до крушката и направо изгорях от жега. Стана вече Юни месец, когато почнаха присъдите. До Юни месец бях в следственото. Следствения отряд е тези които нямат присъди. Делото после научих. Докато вървеше делото аз нищо не знаех. Само един път един колет ми пратиха нашите. Имал съм право на един колет и ми пратиха един колет. И това е, 15 кутии цигари ми пратиха. Нашите са ангажирали адвокат, но при мен не е идвал. После в затвора дойдоха тези от Кърджали, Момчилград. Тези 5 момчета. Тяхното дело най-напред мина. И ги питам какво стана. Те казаха недей дава пари за адвокат, нашите дали сума пари, но всичко е решено. Изгонили са адвоката още по време на процеса. Казали са му да напусне. Каза присъдите са решени предварително. На тях им дадоха на тримата по 5 години, на единия дадоха 7 години. На нас по 3 години и половина и с процесите 4 години. Съдийката прочете обвинението на делото. Наказанието се определи по член 359 или 329 за това че пречат на органите на властта да извършат нещо по служба, алинея 3, организирано, групово. До 8 години е наказанието. На двамата едно наказание, а другия го водеха главен, като водач на групата и на него дадоха 6 месеца повече. Не съм чел съдебното решение, кой ще ти го даде. После ходих в съда тука като се пенсионирах по болест и ми дадоха съдимост че съм репресиран и реабилитиран впоследствие.

            Така отидох в затвора. От тук в Горна, от Горна една вечер или два или три, колкото докато дойде конвоя, качваш се и в Стара Загора пак в следствието. Аз си мислех, че направо ще ме карат в затвора. Закараха ме в следственото и от там дойде катафалката до затвора. В Стара Загора влезнах, отвориха голяма врата и старшината вика „погледни я от тази страна, след 2 години ще я видиш пак от лицевата страна”. Предупредиха ме. Блъскат те психически. Само тормоз. Погледни я от тука вика, колко години имаш каза. Викам 3 години и половина. Е след 3 години ще я видиш каза от лицевата страна после. Всичките хора от нашите събирания бяха в затвора.

Кметът в Белене го закараха. При всички е минало по различен начин. Нас ни хванаха за подбудителство и  предводителство на тълпа. Кмета го осъдиха без съд, без нищо. Него директно в Белене и още двама, трима. Директно в Белене ги закараха. Него служебно, защото в Белене тогава караха без съд, без присъда по една година. Имаше някакъв член или закон за Белене тогава – една година без присъда само. Аз идвах един път тука на дело в Попово, прочетоха ми присъдата тука, обжалвахме. И в Търговище идвах на обжалването и потвърдиха. Съдия ми беше Любен Корнезов.  Много добре го помня. Любен Корнезов беше съдия в Търговище през възродителния процес. Спомням си един такъв висок глас имаше, дрезгав. Няма да му забравя гласа никога. Нямах никаква надежда на обжалването. Бяха ми казали да не се надявам и да кажа на нашите да не дават пари за адвокати. Но нашите все пак с надежда да направят нещо. Той адвокатаът обещал. Какво обеща, нищо. Първоначален общ режим, айде не е строг режим. Един режим, само заради режима. Тъй като  общия режим е по-облекчен и  имаш право на два месеца свиждане. Строгия режим е на 6 месеца. Когато Любен Корнезов стана известен в парламента ние правихме декларация против него още във Великото Народно Събрание. Като му чуя гласа веднага правех асоциация, просто човек веднага се сеща и си мисли, че минава пак по същите неща. Няма начин. Просто интонацията на гласа съм запомнил. Думите не си спомням. Втория път ходихме тука на колегата за друг процес. Той беше съден за шпионаж, член 104 и ходих в Търговище тогава като свидетел на неговото дело. И си спомням Корнезов ме пита „лицето как го познавате, алчен ли беше?”. Викам не беше алчен. „Ама обичаше ли парите?” Викам „Кой не обича парите?” „Ей, каза много си отворен ти”. Това съм го запомнил. Респектира целия съд. Това ми направи впечатление. Иначе не се ядосвам, че той (Корнезов) не е получил наказание, аз не съм злобен човек.

В Стара Загора отначало е много трудно. В следствения отряд е да ти кажа да се хванеш за главата. Просто ми е неудобно да приказвам. Знаеш ли какво е добитък. Юни месец, топло. Направо не може да се диша.

Надзирателят идва „какво сте запушили тука бе?” Е кой пуши, никой не пуши. Тя миризмата неприятна. Към мен се отнасяха добре надзирателите. Викача там върши цялата работа. Те му викат викач, на този който раздава колети, писма. Той е помощник на надзирателя. Той ни строява в коридора пред килиите. Той е контакта със затворниците, юмрука, някакъв бабаит. И той ги бие наред. Агресивен. Надзирателя само се смее насреща. Първо ми направи впечатление като влезнах, там се казва тежкия салон, там отиваш най-напред. В тежкия салон, в единична килия чакаш да те извика началника на затвора. Седях два дена, на третия ден отидох при началника, полковник Николов се казваше. Много добре го помня. „Какво си работил?” Казах му „здравен работник съм”. А каза „тука няма да работиш това. Искаш ли да работиш? Ей къде е декларацията, че искаш да работиш”. Узаконяват всичко обаче. Ако не искаш, каза, не те зорим. Условията са такива: два дена работиш, за три дена се брои. Представят ти, ако искаш каза. Тогава разбрах кантар какво означава. Да лежиш кантар. Ден за ден. Да правиш кръстче. Изпълняваш нормата и ти пишат кръстче. Кръстчето значи, че за два дена пишат 3 дена. 20 годишна присъда например може да избиеш за 12-13 години. Почти една трета ти се намаля. Имаше един журналист от Разград, Мюмюм Чакъров се казва. Бил е редактор на някакъв вестник, Разградски вестник. Осъден за разградските процеси. Ние като бяхме там, той 9 години беше лежал. Те бяха старшите там. Там го намерих. Много добре се разбирах с него. Земляк-земляк, нали сме от един край. И все ми помагаше, казваше всичко. И отиваме да пием, кафе няма там, фъш се пие. Фъш значи захар, вода, малко сода бикарбонат, и отгоре лимонена киселина и става фъъшш. Газирано става. Той най-добре умееше да прави, знаеше пропорцията много добре. Айде ела каза по един фъш да направим. Отивам при него, той не пушеше, ама си вземаше там полагаемото и даваше някоя и друга цигара. Там имаше и един човек,който излежаваше присъда макар и да е бил от приближените на режима. Бил е посланик във Виена и първи заместник на Людмила Живкова. Но го бяха осъдили за далавера  за 20 милиона долара, много пари. Той поне знаеше за какво лежи. Продуктите били за обзавеждането на НДК, но сега което се намира там всичко е репродукции-оригиналните са някъде във Франция.Той един ден дойде при мен и ми каза спокойно това е началото на края на тоталитарниа режим. Вдъхна ми много надежда.Каза ми до края няма да лежите – това ще изяде главата на Тодор Живков. Носеха му лекарства от Швейцария и ме викаше да му казвам кои за какво са. Беше много прозорлив човек – знаеше много чужди езици. Годината беше 1985.

Като наближава времето за свиждане не можеш да спиш. Аз имах малко дете тогава, на годинка, две. Просто, а бе мило ти е, и децата и всичко. Виждаш ги. Абе особено чувство е. Всичко си спомням много добре.  На първото свиждане жена ми дойде и един братовчед, с влака дошли. Ей, като ги видиш, ама и те като ме видели, те като разправят сега, жената вика като те видях, направо още не ми се изтрива от съзнанието. С гола глава, тогава бях с по-буйна коса, гола глава и бях много отслабнал. Просто ти прави впечатление. Аз не мога да те забравя, вика, с едни такива дрехи необикновени, те не ги виждали, едни шарени дрехи такива, с едни джобове такива.

На 36 години бях тогава - млад и много як. Гол в килията и те карат пода да го намокриш с парцал и спиш там. 17 дена не съм се обличал. Чисто гол. Тормоз, подтискат те, правят каквото си искат, мачкат те. Трябва просто да не вдигаш глава и не ти дават да мислиш. Просто човек тогава се е настроил да оцелее. Ти си отделен, самичък си. Ако има някой друг покрай тебе, нали да споделиш с него и просто да се вдъхновите двамата, ама няма такова нещо. И се чудя, какво ли съм извършил аз.

Оня следиовател все ми разправя с кръв вземахме, с кръв ще браним. А бе кръв викам съм давал, ама не е такава кръв. Дарявал съм. Аз ще ти кажа на тебе, тука се будалкаш с мен. Но след това, след преживяването, това просто се е забило в мозъка ми, но много рядко говоря за такива работи. Просто не искам да ги преживявам. Вече не съм и способен да издържа. Те годините минават, спомените остават. Първите месеци след като излязох ставах като пружинка, в 5 часа. Там неприятното е че почват с автоматите на вратите да удрят. Аз първия ден, направо щях да откача в тежката килия. Викам си какво става тука, пат пат пат почнаха едни работи. После в процес на работата с един от Гълъбово станахме комбина. И той ми каза „ей, знаеш ли, че една група организират за жичкаджии, ще сменят инсталациите” и каза „разбираш ли от електротехника?”. Викам разбирам. Там всичко трябва да разбираш. „Тогава ще те включа” каза. Каза „три месеца ще сменяме инсталацията”. От една килия слагаме новата, дърпаме и закачаме две крушки, три крушки. Ние не бързаме. Там ден да мине.

В затвора видях тежко какво значи. Това е нещо страшно. Всеки ден например смъртния, който е, влиза и излиза. 5 минути му дават – до тоалетната, вода да си напълни, да се измие и влиза вътре. И на вратата пише смъртен. Осъдения на смърт всеки ден вижда на тази врата „осъден на смърт”. Викам „от нас по-зле има”. Защото всеки ден да видиш ти на вратата, че пише…. Тогава видях смъртен какво значи. Той беше от Бургаско. Наистина осъден на смърт. Чакаше председателя на Народното събрание да одобри смъртната присъда. И там не се изпълняваха в Стара Загора. Затвориха ни всичките по килиите и го изкараха тогава. За първи път видях, че има в Стара Загора смъртен. Един случай беше това. А пък долу където сменяхме инсталациите, видях крематориум. В Стара Загора има и крематориум. 1914 година е правен този затвор.

Дадоха 6 месеца помиловка. Аз дойдох на 27 декември, след помиловката ми останаха много малко. И отрядния като ми каза „ей докторе, май след два дена си заминаваш”. Два дена сън няма изобщо. Седях на прозореца, цигара след цигара. Това е страшно чувство.

И в карцера е най-страшното. Събличат те гол, един американ ти слагат, бял американски плат, без ръкави, слагат ти го, и отиваш в килията. Тя е много тясна, едно малко прозорче има, една тубичка имаш и една кофичка и това е. И тогава почувствах клоустрофобията малко, ама за 7 дена. Като излязох, като се погледнах в огледалото – необръснат, остарял съм с 5-10 години. Наистина ако те държат там 20-30 дена ще побелееш хептен. Много е притеснително. То е тясно, и на един дървен нар лежиш, лежиш, умаря ти се гърба. То това не е малка работа. Нарочно не ти дават дрехи. Един плат, какво е то, нищо не е. Едно хасе. Аз просто се доверих на съдбата. Друг начин не виждах. Аз не съм търсил друг начин да се освободя или с другите там нещо. Там се говорят легенди, че са правели едни щайги, от там някакъв тунел са копали. Навремето са го правили. Там много предания може да слушаш.

След като се  върнах първите две,три години не съм говорил за затвора. И на другите им беше неудобно да ме питат. Всеки знае, че е неприятно. След като минаха 5-10 години вече човек по се освобождава. От разстояние гледа на нещата. И тогава малко по-свободно. Аз преди много се притеснявах и го преживявах наново. Но сега вече изтръпнах. Ама много години, 2 години приключение не е малко. След като се върнах не се почувствах приет. Хората те отбягват тука като се завърнеш, защото те знаят вече че си лежал в затвора, пък имаше и други от държавна сигурност.  Каквото правиш в селото се знае. След всичко като дойдох тука една седмица не можах да стоя. Веднага ме извикаха в 13-а стая и ми казаха „до три дена да започнеш работа”. Отидох при чичо ми да го питам за работа. Работа каза има, ама за тебе няма. Той седнал на кметското място. Каза „ти долу на лопатата”. „Лопата, лопата, какво да правя, три дена ми дадоха срок. Просто викат до три дена трябва да започнеш работа, иначе ще те интернираме”. Не да ме върнат в затвора, а някъде другаде да ме интернират. Викам и това ли ще трябва да преживея, да вземеш жена, деца. После интернираха бая хора.

            Това беше. Но злоба нямам. Искам само повече на никого да не се случва това.