Диктатура и плурализъм

основи на политическата физика - една ексцентрична теория

Атанас Кръстев

За изненада на някои по неизкушени от политиката читатели настоящото изложение не противопоставя двете явления,а се опитва да проследи тяхното мирно и, всъщност, неизбежно съвместно съществуване.

По-обръгналите в социологията на държавната власт вече разбират,че формата на управление е единен функционален резултат от разнородни фактори, много от които с доста различен, а понякога и противоположен характер. В една демокрация живеят и се осъществяват, и то съвсем жизнеспособно, твърде недемократични хора, структури и явления. Парадоксално,но те също създават и поддържат демокрация. Може дори да се твърди,че преобладаващият брой социални структурни елементи са устроени напълно йерархично и автократично. Като се започне от технологията на индивидуалния живот, мине се през семейството, бизнеса и се стигне до крайните контактни повърхности на обществото и властта-политическите партии. Най-ефективен в прекия, видим, краткосрочен и дори средносрочен мениджмънт е методът на единоначалието. Решението се взема и се налага веднага, формите на обратна връзка и контрол са също пределно гъвкави. Всичко е подчинено на единна воля и цел. Така цели армии, предприятия, териториални групи от население предприемат и осъществяват задачи със скоростта на деятелност на отделния човек. И това не трябва да се възприема като недостатък, а напротив-като гориво на социалната машина. Ако всички явления и процеси на социалната физика имаха консенсусен характер, т.е. - представляваха продукт на някакви колективни решения на отделните елементи, скоростта на движение в социума би спаднала под необходимия ексистенц-минимум. И така-

автокрацията е естествената организация на всеки биологичен и социален организъм.

Крайници,органи,свързващи системи се ръководят от едно място-главата. Животът на телесната съвкупност не е резултат от консенсус, а се подчинява на един източник на воля, една волева монада. Естествено, тази воля по необходимост взема предвид интересите на съставните си части, за да запази целостта, но това не демократизира взаимоотношенията между тях. Може дори без съмнение да се твърди, че

единичното е първичното и поради това приоритетното съществуване на битието.

Съвкупностите имат вторичен, да не кажем случаен характер. Те съществуват поради многобройния характер на отделното, а не като клетки на съвкупна цялост. Не всички елементи на дадени струпвания, респективно - колективни съжителства, имат качества на монада. Понякога сходствата в качествата на съставящите елементи придават на производното им единство, което кара производното да изглежда привидно основателно само по себе си. Но това се дължи само на мултипликацията на сходни качества на елементите на множеството, когато съдържа способност за трайност на взаимовръзките. Т.е., характерът на съставящите елементи определя характера на производната съвкупност, а не обратното. Има, разбира се, степени и видове на групиране, което отделя дадени съвкупности като монада на ново ниво, в които съставните елементи в определена степен обслужват цялото с оглед обаче на една друга качествено различна цел. Въпросът е, все пак, в каква степен качествата и функциите на съставената монада са в синхрон с характера на елементите – монади като съставящи я, който така или иначе предопределя характера на тази нова цялост и я прави производна и акцесорна. Т.е., монадите дори помежду си се делят на първични и вторични. Първичните спрямо вторичните са основателни a priori. Оправдание за съществуване на вторичните е обслужването на функциите на първичните.

И така,според нас,може да се изведе един принцип на всеобщия егоизъм или елементаризъм,който предопределя съвкупностите. Всеки елемент участва в една по- голяма цялост, за да извлече определени изгоди-най-малкото,за да поддържа съществуванието си.А не обратното-цялото да проектира,създава и „назначава”съставките си.Ако предположим тази обратна зависимост-отгоре надолу,трябва да приемем априорната способност за съвкупна воля преди наличие на съвкупно съществуване,която да генерира своите части,за да ги сглоби в един преднамерен механизъм,което е твърде невероятно.То е мислимо само като идеална теология,но не като логически силогизъм.Значително по-приемливо е последователното възникване на цялото от частите,което само по себе си дава предимство и самостойно основание на съставката,а не на съставното.Т.е.

светът съществува заради отделното, а съвкупността го обслужва.

В сложния, взаимообвързан свят на отделности, които съществуват едновременно в различни съвкупности, поглъщащи се на принципа на матрьошката, всяка отделност може да се разглежда едновременно и като съвкупност. Определящото е към кое от тях се съотнася конкретният обект на наблюдение – към по-горната съвкупност като неин елемент или към съставящите я елементи, на които тя се явява съвкупност.

Но докато във физическия свят е налице едно почти безкрайно в своята последователност наслагване в посока и нагоре и надолу, т.е., от гледната точка на нашия човешки мащаб, ние висим на едно въже, чиито краища се губят и надолу, и нагоре към микро- и макробезкрайността, от социално и хуманитарно разположена гледна точка най-малкият възможен елемент – началото - е отделният човек - индивидът.

За да обобщим - материалният свят е съставен от приоритетни вертикални връзки, които произвеждат подчинени хоризонтални връзки, както бръшлянът, който расте нагоре и се захваща с мустачки за стената.

Защо материята е структурирана по този начин е трудно да се отговори, а и няма особена практическа стойност - това е неизменна даденост. По –възможно и важно е да се вгледаме в един миниатюрен отрязък от вселенската структурна верига - човешкото общество и зависимостите в нея.

Като изхождаме от изложения принцип, че автокрацията е естествената организация на всяка биологична и социална монада, следва да си зададем въпроси като:

Поради какви причини и как възниква и се осъществява хоризонтално структуриране на обществения живот? Как се пораждат продуктивните и общополезни форми на колективно съжителство, които някои наричат демокрация? Кое преобразува естествената автокрация и демокрация?

Отговорът, според нас, се състои, от една страна, в субективната множественост на социалното вещество и съответните й отделност, респективно плурализъм на интересите. Т.е., по принцип реализацията на жизненоподдържащите интереси на отделния субект не е реализация на буквално същите интереси на който и да е от останалите субекти. Например, никой друг не може да се нахрани вместо мен. Това е водещият статичен елемент на системата от предпоставки. По-нататък можем да наблюдаваме естественото схващане за количествено и качествено равенство на интереса. Хората приемат вече безусловно, че интересът в живота на всеки от тях е равен по количество и качество с останалите без разлика на възраст, пол, раса, тегло и т.н., независимо от реалните количествени и качествени разлики. Т.е. никой няма по-голям интерес от другиго и оттук основания за живот, и неговите блага в сравнение с останалите. Към статичните предпоставки на явлението, на второ място, можем да включим ресурсната ограниченост на благата. Ако не съществуваше и този елемент, не би съществувал мотивът на интереса и тогава останалите статични елементи биха се осъществявали в една съвсем различна, непозната за нас среда, в която няма да съществува нуждата, оттам променливото социално движение, рефлексия и адаптация със съответните им оригинерни зависимости, които от своя страна да дават отпечатък върху този именно характер на цялостния облик на социума, какъвто го познаваме.

Изтъкнатата ресурсна ограниченост - от една страна в обекта на потребление спрямо необходимостта от него, а от друга - ограниченост във възможностите на неговото набавяне, въвежда динамичния елемент на предпоставката – нужда. Или по-скоро постоянната разлика между по-големите потребности и по-малките възможности за тяхното задоволяване.

Друга много по –важна динамична предпоставка, която е в кумулативна зависимост спрямо нуждата, е мултипликационният ефект от колективното действие при нейното задоволяване, който се явява необходим за преодоляване на едно критично ниво на потребление, под което нормалното физическо съществуване на човека е значително застрашено.

И така, създаването на трайни и работещи хоризонтални връзки е резултат от противоположното действие на тези основни фактори - плурализма и равенството на интересите, ресурсната ограниченост, нуждата и необходимостта от колективно усилие за задоволяването й. Така хората се различават и противопоставят, от една страна, в стремежа да реализират унитарната си воля, а от друга, съзнателно се поставят във взаимна зависимост. Така се създава едно равномерно социално напрежение, което уравновесява и възпира противоположните интереси и ги уравнява в хоризонтален план. Така, както частици с определена енергия запълват равномерно едно ограничено пространство, като, например, газове под налягане или множество хора в едно тясно превозно средство. Подобно на атомните сили, които поддържат свойствата на веществото при точно определени съотношения на сили на привличане и отблъскване. Т.е , имаме, от една страна, отблъскващ ефект на интереса спрямо тези на всички останали субекти, за да запазим един жизнен периметър от чуждо вмешателство (правото на частен живот, свободата), а от друга имаме привличане поради необходимостта от съвместно осъществяване на дадени, и то не малък кръг интереси (акционерния принцип). Резултатът е целенасочено и ограничено в целите обединено усилие на основата на разбирането за равенство между хората, което пък от своя страна налага принципа на равноправието. Защото, обслужвайки своя интерес в колективното усилие, всеки обслужва в размера, в който потребява инетереса на другите. Представата за равенство е необходимо детерминирана от архипредставата за отделност, която се обединява при определени условия, обслужващи отделността.

И така описаното нормално „атомно” състояние на равенство не е плод на умишлено, умозрително, рационално усилие от страна на човека.

Тази социалната структура се поддържа автоматично.

Начинът, по който се осъществява тя, до голяма степен може да се сравни с техниката на „невидимата ръка” на Адам Смит.

Интересът на всеки се противопоставя или противодейства с еднаква единична сила едновременно на интересите на всички останали, независимо от обстоятелството, че е родово или дори видово еднакъв. Има еднаквост, но няма тъждество в посоката на интересите. Те се излъчват от субекта радиално във всички посоки, представлявайки една сферична хомоцентрична система. Така се поражда една множественост на конфликта, равна на множествеността на субектите носители и изразители на интереса.

Обществената хармония,към която обществото естествено се стреми,която някои могат да нарекат демокрация е състоянието на пълно балансиране на интересите в една социална кристална атомна решетка,чиито атоми са съответният брой хомоцентрични енергийни системи.

Този баланс на интересите трябва да съответства точно на естествената интензивност на силите на привличане и отблъскване, в противен случай качеството на веществото се променя. Така, както газовете под въздействието на определено повишено налягане се втечняват или течностите се изпаряват, когато биват нагрявани. Пълният баланс на тези сили в резултат на равномерното разпределение на енергията у всички елементи може да се определи като действието на обществената статика и динамика в идеални условия. Ето защо, най-разпространената юридическа дефиниция на субективното право се извежда по негативен път, т.е., не прави това, което не искаш да правят на тебе, или правото ми свършва там, където започва да се нарушава правото на другиго.

В действителността обаче чисти вещества и идеална кинематика не съществуват. В социума като в течна среда пробягват вълни в резултат на временно съвпадане посоката на интереса на определен брой субекти. Това често е резултат от природна случайност, външни фактори и такива вълни обичайно утихват, тъй като не се подхранват от описаното естество на веществото на баланс в една затворена енергийна система, при която липсва и постоянство на „физически” външен източник на енергия. Все пак съществува един особен, самостоятелен и много важен енергиен източник на въздействие, противопоставящ се непрекъснато на природното състояние - човешкият разум. Можем да го наречем „интелектуален”вътрешен. Човекът е надарен с едно особено качество - освен да възприема фотографски околната среда, активно да се приспособява към нея, като освен че пасивно привиква към нейните промени, от своя страна я променя, за да я адаптира към себе си. Това човекът може да прави и прави както с физическата, така и със социалната среда. По отношение на физическата среда вредите от прекаленото въздействие върху заобикалящата човека среда са като че ли най-популярни като илюстрация за ефекта от тази способност. Световните войни, нацистките и сталинистки лагери на смъртта са важен пример за пагубно екстремно въздействие върху социалната среда. Навеждаме тази илюстрация, за да покажем, че човекът е въоръжен със споменатото качество активно да се приспособява в степен, по-голяма от необходимата за упражняването му за задоволяване на логично оправдан интерес. В това отношение човекът прилича на автомобил, снабден с мощен състезателен двигател с възможности да развива няколкостотин километра в час, но който автомобил трябва да бъде управляван само по пътища с ограничение на скоростта от 80 км/ч. (Като се замисля,наистина е странно за къде и за какво е предназначено едно БМВ ZX, освен за да се нарушава закона в почти целия свят,където се продава.) Та, хората имат качеството да променят, и понякога до степен на злоупотреба с позволената скорост, и социалната сфера. От гледна точка на нашата теория това става като определени субекти въздействат рационално, „изкуствено” върху определен брой други субекти за обединяване на посоката на интересите им. Целта е да се увеличи сборният ефект и така да се екранира нормалният енергиен обмен между останалите социални субекти, за да го насочат за увеличаване на своята собствена енергийна консумация. В резултат - едно и също количество енергия протича с по-голяма скорост през по-малък брой субекти и така се концентрира повече за единица време в някои от тях. Като реакция други субекти създават същото изкуствено енергийно окрупняване, но концентрират енергия в противоположна посока,за да се противопоставят на тази разрушителна аномалия. Колкото по-голяма е диспропорцията, толкова по-неестествено и разрушително е това състояние за социалния организъм и толкова по-болен и неефикасен като цяло е той. И така, склонността на цялото да поддържа равномерна хомогенност, която, както бе казано по-горе, води до това, че увеличаването на компонентите с еднаква насоченост увеличава и силите на съпротивление. Поради това с увеличаване на окрупняването на еднопосочния интерес нарастват и затрудненията за събиране на множеството интереси в една посока. Като рационално, волево, „изкуствено” явление и тези два вида концентрация на енергия водят до преднамерени моделни резултати.В зависимост от това имаме диктатура, когато успешно се събере достатъчно критична маса за въздействие в посока на силна концентрация над едно критично ниво, и за реформа и революция, когато надмощие получат силите концентриращи се, за да инициират процес на деконцентрация на разрушителните натрупвания.

Можем да заключим,че колкото е по- ниска енергийната проводимост в елементите на една обществена структура,толкова по-голяма е опасността от патологични натрупвания на енергия само в отделни нейни сектори за сметка на други; и обратното-колкото по- проводимо е общественото вещество - т.е., неговите елементи са по-информирани, по-образовани и по-добре привикнали на адаптация към една по-динамично променяща се среда, толкова по-сигурно е запазването на оптимален енергиен баланс в структурата. Диктатурата като че ли по възможна – при аморфност на социалното вещество, която не може да създаде свои оптимални регулатори на разнообразните интереси.

Как можем да представим една полезна обществена структура? Кои са тези проводници, заземяващи общественото напрежение?

Кои са регулаторите на здравословното състояние на оптимално равномерно разпределение на социалната енергия на интереса? Накратко, може да ги определим като тези обществено-политически институции, които при степен на висока проводимост кумулират и пренасочват по един последователен и ритмичен начин постъпваща обществена енергия. Това са институции, които възникват и функционират в пряка връзка в зависимост от своя енергиен източник - максимално широк кръг обществени интереси. За да съществуват, те са конструирани до степен на пълна жизнена необходимост от преработката на тази енергия, както една воденица като предприятие, а не като сграда, е зависима от речния поток. Тези институции са едновременно буфери и локомотив на демокрацията. Тези регулатори са органите на една реално разделена политическа власт. За да може отделният частен интерес да определя производния обществен, на множествеността на интереса трябва да съществува множественост на властите, които го регулират. Плурализмът на обществената енергия на политическо ниво трябва да се изразява от плурализъм на държавната власт. Той „отваря” управленската система спрямо легитимния й източник и служи главно за бързо разгаждане на корупционните депа, които естествено се образуват в една напълно затворена държавна система, която действа независимо от обществената система, в която се съдържа. Така, разделението на властите действа като лек срещу неизбежна властническа склероза.

А главният технологичен принцип за действие на такъв властови механизъм е върховенство на закона. Т.е., работа само чрез предварително зададени полезни, многократно проигравани алгоритми. Такива, които са преди всичко съставени на базата на естествено продуктивни закони, които осигуряват максимална проводимост на интереса чрез зачитане преди всичко на неговата отделност. Това се осъществява посредством действието на правото чрез най-малката социална единица - индивида, като единствен основен субект на правните норми и отговарящите на това действие субективни и човешки права. На тази правна действителност съответства огледално принципът на личната отговорност като ядро на правото. Следват нормите, формиращи минимума на разумната икономика, като жизнената среда на правоотношенията между правните субекти, без които те не могат да протичат, като признаване на правната отделност на материалния свят и неговата принадлежност на човека в идеята за частната собственост, съответно реална защита на тази частна собственост (пълният й обем изисква също просто и сигурно право на наследяване). А свободният пазар на продуктите на тази собственост и тяхната употреба са генераторната среда на правоотношенията. Това е способността за възникване и представата за възможната реализация на интереса - удовлетворяване на ненаситната атомна валенция, магнитът, който движи ротора на обществения живот. Идеята, на определено ключово ниво, обхваща и свободния пазар на идеи като вътрешна и външна свобода на словото и в някаква степен интелектуалните права като междинно осъществяване на идеалността.

Тези и още някои елементи са минимумът на една система, като без наличието и едновременното функциониране на един от тях системата изпада в нездраво, болестно състояние и се превръща в обществен биологичен отпадък. Като човек без черен дроб, бъбреци, мозък или сърце. Такава биосъвкупност може да е основа за някаква друга биоструктура, но качествено различна от гледна точка на природно зададения потенциал на първоначалната. Нещо като разликата между аеробни и анаеробни организми.

Затова считаме, че опитите за диктатура, или най-малкото дебатът за ползата от нея само допринасят за поддържането на едно демократично общество във форма. Разбира се, ако останалите елементи са налични, здрави и жизнеспособни. Това е необходимият бацил, който поддържа имунитета на обществото.

Основната поука от нашата малка теория, предназначена за една чисто прагматична политическа цел, е, че

политическите субекти не подлежат на вътрешна трансформация.Те са монархически константно изградени.

Те или се разрушават, или се променят единствено в резултат на силно механично въздействие, и то отвън.Няма надежден пример за вътрешно „демократично” променяне на отделен политически субект. Обикновено дадена партия се ражда и си отива със своя лидер. Дори, когато тя формално не променя своето име и ползва сигнатурни заемки, характерни за най-новата ни история, тя нито е, нито остава същото нещо, преди и след лидера. Партията, с редки изключения, като жизнеспособен политически субект идва и си отива с лидера. Както болшевиките на Ленин, БКП на Тодор Живков, БСДП на Дертлиев, Демократическата партия на Савов, да не говорим за НДСВ на Симеон Сакскобургготски. В такива структури няма движение отдолу нагоре, а само диктат отгоре надолу. В партийните структури горните слоеве избирателно и паразитно подбират елементи от долните, в редки случаи, когато намират това за необходимо. Псевдодемократическите форми на организационен живот на колективните органи са без изключение изцяло предварително манипулирани. Елементи отдолу не проникват в резултат на натиск и необходимост от гледна точка на някакви демократични цели. Когато това става, се губи старото качество.

И така - демокрацията живее в цялото. Тя е резултат от плурализма на множество монархични, автократични елементи, разположени в структура на взаимна зависимост. Колкото повече елементи съставят тази структура и колкото са по-еднакво енергийно наситени, толкова по-„демократичен” е резултатът. Колкото повече крайният обществен продукт е функционална последица от възможно най-много отделни интереси (една дисперсия на индивидуалния интерес), толкова по-оптимално ефикасно е общественото управление.

Колкото енергийно по-проводимо е общественото управление, разглеждано като механизъм, който кумулира и след туй разпределя енергията от отделните интереси, толкова по-полезен е той за всички индивиди, взети заедно. Все пак тук под интерес разбираме не прякото задоволяване на конкретните потребности, а за интереса, разбиран като предпоставки - личната свобода и равни възможности. Личната свобода като свободен периметър за действие, като лична територия и равен достъп до ресурсите при спазване на едни общи прости правила. Парцелът на златотърсача, нивата на земеделеца ,този дял от материалния ресурс, който може да бъде само твой, при ясни равни и всеобщи правила за придобиване запазване и размяна.

И най-сетне, когато се дефинира интересът, трябва да се има предвид една особено важна негова характеристика, която дава оттенък върху цялото естество на общественото структуриране. Това е

моралната потребност като неотменима част от интереса.

Тя ражда един своеобразен социален батут. Като принцип печели най-кадърният, но най-слабият също е осигурен от пълно изпадане. Човешкият интерес не е само материална, математическа, чисто кинематична величина. В него се съдържат редица, да не кажем и преимуществено, ирационални съображения. За едно определящо мнозинство другият е ценност не само като източник на енергия, но и като цел в себе си, реализирана чрез нуждата от грижа за другите. Връзките в семейството с преобладаващо емоционалния си характер, който надмогва всяка прагматичност и я оставя „отвън” в тяхна услуга, са най-красноречив пример. Тази нужда има може би и своите чисто логически и материални измерения, но те не бива да се смесват с ирационалния си източник. Грижата за другия се представя и като грижа за цялото,за намаляване на случайните фактори. Това от своя страна мултиплицира енергия като предотвратява прекомерно триене в системата и така повишава общия полезен коефициент на действие. Тази връзка може да се представи чрез формулата: грижата за другия е резултат от постигането на повече сигурност чрез намаляване на риска, което води до по-голям абсолютен общ ефект.

Приложена в нашите политически условия,изложената теория може да ни даде следните отговори:

1) Демокрацията се увеличава отдолу нагоре; колкото по-малка (единична) е една съставна част, толкова по-автократична е тя, колкото по голяма (съставна), толкова е по-демократична. Най-отдолу е автокрацията, най-отгоре е демокрацията;

2) Политическите субекти в демократичното общество не са задължително демократични; напротив-по-скоро са монархично устроени;

3) Демокрацията е резултат от противопоставяне на диктатури;

4) Политическите партии не са демократични образувания,те произвеждат демокрация, когато се противопоставят;

5) Най-ефикасна за общополезно състояние на обществото е политическата опозиция. Тя е творец на оптимизацията на управлението. Тя събира енергия, която да противопостави на едно преобладаващо енергийно струпване у управляващите, което инак би развило безконтролно естествено заложената си експанзивност;

6) Пренасянето на закономерностите на едното ниво като логика на друго ниво е вредно и за цялото, и за съставките (напр. „демократизиране”на семейството, равенство на работодател и наемен работник в трудовите правоотношения, между началник и подчинен, квотен принцип за участие в управление и разпределение на благата и т.н.).