Въвеждането на задължителното гласуване в България

доц. д.п.н. Тодор Георгиев Галунов

моб.: 0886431930 тел.: 062674627

Десетилетия наред провеждането на различни избори за формиране на представителните органи на българската политическа система е съпътствано от сериозен абсентизъм от страна на гражданите. Като правило повече от половината от избирателите не гласуват, което се отразява на авторитета и легитимността на изборните институции[1].

През ноември 1919 г. министърът на вътрешните работи и народното здраве Александър Димитров внася в коалиционния кабинет на Александър Стамболийски проект за промяна на избирателния закон. В него се предвижда всички лица, имащи право да гласуват, задължително да упражнят предоставените им конституционни възможности. Правителството приема по принцип идеята на законопроекта, но решава той да се внесе за обсъждане в НС от името на най-голямата парламентарна група - тази на БЗНС. Мотивът е, че така проектът ще се придвижи по-бързо, отколкото ако е от името на кабинета[2].

По този начин се избягва процедурата, указана в чл. 109 от Търновската конституция (ТК), която предвижда внасянето на правителствените законопроекти да става по царска заповед[3].

Коалиционното правителство на БЗНС, Народната партия(НП) и Прогресивно либералната партия (ПЛП) може би не е сигурно, че цар Борис III ще даде бързо санкцията си за подобен проект, а на дневен ред в страната идват избори за общински и окръжни съвети, които управляващите партии искат да проведат по новия закон.

На 24.ХI.1919 г. парламентарната група на БЗНС внася проекта за обсъждане. В него се предвижда гражданите задължително да гласуват в изборите за селски и градски общински съвети; за окръжни съвети и за парламентарни избори. За негласувалите за първи път се фиксира глоба от 600 лв., а за втори път глобата нараства на 1000 лв. Лицата, които не са в състояние да платят глобите подлежат на затвор от 20 дни. По време на излежаване на присъдата за тях се предвижда да полагат труд за извършени на "обществено полезни работи". Сурови санкции се предвиждат и за тези, които не са включени от властите в избирателните списъци, но не сигнализират навреме за направения пропуск. В този случай глобите са 250 лв., когато нарушението е за първи път, и 500 лв. - за втори. Предвижда се имената на всички нарушители по разгледаните параграфи да се публикуват най-малко в един от вестниците, който излиза в най-близкия окръг[4].

Целта на предлаганата промяна е ясна - да се повиши активността на избирателя, която ще доведе до по-реално отразяване на народната воля в общинските и окръжни съвети, както и в НС. Средството, което е предложено от БЗНС за въвличане на повече гласоподаватели в парламентарните избори, обаче, е откровено недемократично. Новата система превръща правото в задължение - нещо, което противоречи на най-елементарните принципи на демокрацията. Пренебрегва се фактът, че гласуването е осъзнат политически акт, а отказът от него също е изява на определена гражданска позиция. Най-простият пример в тази посока е, че даден избирател не желае да упражни вота си, тъй като не одобрява в достатъчна степен никоя от предложените партийни листи. С промяната той ще се застави насила да избере някоя листа, под заплахата от санкция. Подобен подход ще доведе до много случайни гласове за различните партии и вместо да даде по-ясна картина за политическите настроения на електората, по-скоро ще "изкриви" тази престава. Задължителното гласуване определено може да се окачестви като насилие над личността. В такъв план може да се приеме и публикуването в пресата на имената на негласувалите, което явно цели публичното им "порицание" и създаване на обществена нетърпимост спрямо "несъзнателните" граждани. Подобно ултраколективистично решение разглежда вота по-скоро като държавна тегоба, а не като акт на свободните граждани.

В добавка на казаното трябва да се отбележи, че по това време в европейските държави задължителното гласуване съществува само в Белгия, според поправката на Конституцията през 1893 г. Като санкция за негласувалите там се предвижда малка глоба[5].

Законопроектът емоционално е защитаван от депутатите на БЗНС. Александър Радолов развива тезата, че ако задължителното гласуване съществуваше по-рано, то нацията ни щеше да избегне голяма част от нещастията, които я сполетяха[6]. Христо Манолов пледира за преодоляване на абсентизма - в противен случай България ще достигне до още по-тежки резултати. За него е назряла необходимостта невежеството и липсата на гражданско съзнание да се преодолеят със задължителното гласуване[7]. Тома Вълчев подчертава, че законопроектът се налага поради факта, че българският народ е "невъзпитан политически" и сам "не може да направи нещо добро"[8]. Т. Караваневски говори за необходимостта от въвеждане на "политическа трезвеност" за българския народ[9].

Отстраненият от земеделската парламентарна група Димитър Драгиев подкрепя по принцип идеята за масово участие в изборите, но не е съгласен с принудителните мерки. За него и моментът не е подходящ, тъй като страната има да решава много по-важни задачи. Издига се идеята ако се прави реформа в избирателния закон, то тя да бъде в посока в цялата територия на царството да се образува една избирателна колегия, което най-реално съответства на идеята, заложена в пропорционалната система - да не се губят гласове. Като належащо се разглежда смекчаването на "партийните окови". Гражданите трябва не да се задължават да гласуват, а да им се даде възможност активно да участват в предварителния подбор на кандидат депутатите. Още на този етап те трябва да имат възможността да отстраняват личностите, които смятат за неподходящи. По време на самия вот те не трябва да бъдат ограничавани да гласуват само за регистрираните партийни листи, а правото им, гарантирано в действащия закон, да зачеркват нежеланите кандидати от листите да се разшири с възможността за прибавяне на нови имена и дори пускане на бюлетини изцяло с подменен кандидат-депутатски състав[10].

Изказването на Д. Драгиев е явен "бунт" срещу строгите партийни порядки при определяне на кандидатските листи. По същество се иска внасянето на силен мажоритарен елемент в изборната система. Предложението на бившия земеделски лидер съдържа някои елементи на действащата в България през първите десетилетия след Освобождението мажоритарна система на избор.

Предложението на Д. Драгиев не среща разбиране в доскорошните му съпартийци. Включилият се в дебатите министър на правосъдието Марко Турлаков му опонира и използва случая да изтъкне, че задължителното гласуване ще парира заплахите към избирателите да не гласуват, които са обичайно явление в предизборните борби. Министърът изразява и правителственото становище, че именно задължителният вот ще направи от НС орган, който реално ще отразява желанията на народа[11].

Законопроектът е разкритикуван от Българската комунистическа партия (БКП) (т.с.). За нея в тогавашното българско общество не задължителното гласуване ще доведе до адекватното изразяване на народната воля, а промяната на политическата система. Необходимо е да се ликвидира порочната конституционна практика, при която монархът назначава по своя воля кабинета, а той от своя страна провежда различни избори, в резултат на които осигурява присъствието на подкрепящите го партии в изборните институции[12].

Българската работническа социалдемократическа партия (обединена) (БРСДП (о)) смята закона за реакционен. Илия Янулов обвинява земеделците, че искат да спечелят частта от "невежествената" селска маса, която не гласува, за свои изборни цели, вместо да я просветят и направят от нея съзнателни граждани. Апелира се целият проект да се остави, а упражняването на вота да се усъвършенства с масовото въвеждане на референдума при решаването на редица важни въпроси, по аналог с практиката в Швейцария[13].

Демократическата партия (ДП), Радикалдемократическата партия (РДП) и НП изразяват недоволството, че такъв важен проект е внесен не от правителството, а от група депутати. Те пледират реформата да се въведе постепенно, по аналогия с възприемането на пропорционалната система през периода 1909-1912 г. Иска се задължителното гласуване да се експериментира при изборите за общински или окръжни съвети и едва след това да се изпробва и за парламентарните избори. Плавността се разглежда като необходимост поради факта, че в момента НС няма ясна представа за желанието на народа по тези въпроси. Не се изключва варианта и за евентуална отмяна на задължителното гласоподаване, ако се окаже, че нагласата на народа е против него[14].

Лидерът на РДП Стоян Костурков смята, че задължителното гласуване "ще тласне напред социалния живот на българина". Избирателният закон се разглежда като нуждаещ се и от други сериозни промени, като: решаване проблема със загубите на гласове от различните партии при определяне на мандатите на депутатите; даване право на гласуване на председателите на изборни бюра, живеещи в други населени места и др. За радикалите обаче сега не е момента за подобни промени, тъй като държавата има да решава много по-спешни задачи[15].

НП прави и други предложения за реформи в избирателната система: отмяна на реформата на В. Радославов, която дава право на административните власти и съдилищата да разтурват общинските съвети, ако половината от първоначално избраните съветници подадат оставка; евентуално намаляване на изборния делител, за да се създадат по-сигурни гаранции пред малките партии за съразмерното им представяне в НС; въвеждане на строги мерки за гарантиране свободата на събранията. Предложенията обаче не се подлагат на дебат в НС[16].

Народнолибералната партия (НЛП - генадиевисти) смята, че законопроектът на БЗНС е уместен, но задължителното гласуване трябва да се подкрепени с гражданско образование[17].

В крайна сметка законопроектът е приет по принцип на първо четене и отива в парламентарната комисия по Министерството на вътрешните работи и народното здраве. В нея ДП успява да убеди представителите на останалите партии, че задължителното гласуване трябва да се въведе постепенно, като се започне с изборите за селски, градски и окръжни съвети. Първоначалната идея да се гласува задължително и в изборите за народни представители единодушно е изоставена. В действията си комисията се води от мисълта, че въвеждането на задължителното гласуване и за парламентарните избори ще наведе обществеността на мисълта, че се готви разпускане на НС[18].

В началото на второ четене парламентарната група на БЗНС прави чрез Стоян Омарчевски неочаквано предложение да се изостави решението на комисията и НС да се върне към идеята да се гласува задължително и при парламентарни избори[19].

Предложението е подкрепено от НП. В това отношение тя се отказва от първоначалната си идея за постепенност на задължителното гласуване. Явно, между двете четения, НП и БЗНС се споразумяват за запазване на радикалния характер на законопроекта[20].

Парламентарната опозиция настоява да се спази решението на комисията. За ДП въвеждането на задължителното гласуване в изборите за народни представители трябва да се предхожда от промени в избирателния закон, които да усъвършенстват пропорционалната система[21].

РДП разглежда предложението на Ст. Омарчевски като сигурен знак, че се готви разпускането на камарата. Ст. Костурков нарича подобна възможност: "атентат" срещу НС, "смъртен грях", "държавен преврат", "връщане към личния режим". Категорично се поставя искането ХVIII НС да изкара мандата си докрай[22].

БРСДП (о), освен че поддържа тезата си против задължителното гласуване, указва и на някои технически промени в избирателния закон, които трябва да предшестват нововъведението. Изтъква се необходимостта от увеличаване на изборните секции, поради евентуално нарасналия брой гласоподаватели в резултат от задължителното гласуване. Освен това е необходимо и секциите да се "доближат" до гражданите, тъй като до момента някои от тях се намират на разстояния 10-15 км от тях. В тази връзка е необходимо, според Гр. Чежмеджиев, и да се увеличат дните, през които избирателят ще може да упражни вота си. Изказват се и опасения, че нарасналия брой гласоподаватели ще доведе до по-голямо надмощие на силните формации, а пред малките ще се създадат сериозни проблеми за преодоляване на изборния делител. В тази връзка се препоръчва образуването на големи избирателни колегии, което ще даде повече шансове на малките партии да изпратят свои депутати в НС.

Социалдемократите правят предложение задължителното гласуване да се приложи само за лицата под 40 г. Според Гр. Чежмеджиев хората над тази възраст са вече в "напреднала" възраст и това не им позволява безпроблемно да отидат в избирателните секции, намиращи се на километри от населеното място, в което живеят[23].

Със същите аргументи земеделецът Никола Ковачев издига тезата задължителното гласуване да се приложи само за лицата, навършили 70 г[24].

И двете предложения са неубедителни. Не може дадено лице да се задължава да гласува в зависимост от възрастта. Възможността за придвижването на гласоподавателите не е в зависимост от навършените години. Комична е тезата на социалдемократите, че хората над 40 г. са вече биологично затруднени да упражнят избирателното си право.

Протестите на опозицията остават без резултат. Парламентарното мнозинство гласува предложението на Ст. Омарчевски, което заляга и в крайния вариант на закона.

Още на първо четене ДП и РДП препоръчват известно смекчаване на предвижданите в проекта санкции. Между първо и второ четене комисията премахва и санкциите за избирателите, които не сигнализират навреме за това, че са пропуснати в списъците на гласоподавателите. Мотивът е, че тези списъци са вече готови, предвид предстоящите местни избори и евентуалните санкции биха настроили електората против партиите, гласували закона.

Комисията по министерството на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ) значително смекчава и санкциите за негласувалите без уважителни причини. Те вече са от 100 до 500 лв. Отпада и обнародването на имената на негласувалите[25].

В пленарната зала на трето четене Д. Драгиев предлага долната граница на глобата да се намали на 20 лв. Въпреки противодействието по този въпрос на министъра на правосъдието М. Турлаков, земеделската парламентарна група приема предложението на "отлъчения" си бивш лидер[26].

По време на парламентарните дебати на второ четене БКП (т.с) предлага в закона да се фиксира, че всички български граждани от двата пола, навършили 20 г. и ползващи се от граждански и политически права получават активно и пасивно избирателно право[27].

Предложението относно възрастта за упражняване на избирателните права не е съобразено с ТК. Тя предвижда упражняване на активно избирателно право от 21 г., а пасивно - от 30 г[28]. Следователно всяко друго парламентарно решение относно възрастта за упражняване на избирателните права е неконституционно.

Вторият елемент от предложението визира проблема за даване избирателни права на жените във всички видове избори за органи на властта. Комунистите използват случая да обвинят земеделците, че като не предлагат в закона да се дадат избирателни права и на жените, не проявяват последователност в стремежа си да разширят броя на реално участващите в изборите[29].

Аналогична на тезата на комунистите е и тази на БРСДП (о)[30].

В БЗНС няма единна позиция по проблема. Ал. Радолов настоява за постепенното включване на жените в изборите, но когато те "узреят" за участие в политическия живот. Хр. Манолов пледира за даване права на жените на загиналите във войните офицери и войници. На първо време те трябва да гласуват за общински или окръжни съвети. За Т. Вълчев "това е работа само да се намираме на приказки"[31].

ДП и РДП са за постепенното включване на жените в изборите[32].

Предложението за въвеждане на задължително гласуване е по същество опит за разширяване броя на гласоподавателите.

Направеното предложение на комунистите е отхвърлено без дебати в пленарната зала. С този акт парламентарните партии фактически се отклоняват от призивите за ясното даване на избирателни права и на жените, макар и постепенно.

В крайна сметка на 2.ХII.1919 г. законопроектът е приет. Гласоподавателите се задължават да участват в изборите за общински и окръжни съвети, както и в парламентарните избори, под страх от налагане на глоба между 20 и 500 лв[33].

Анализът на въвеждането на недемократичната система на задължителното гласуване бележат поредният парадокс на българския политически живот. Партии, които се обявяват по принцип за свобода и демокрация, като: "народовластния" БЗНС, НП, ДП, ПЛП и РДП, подкрепят реформата, а комунисти и социалдемократи разкриват редица от негативните й страни и се обявяват против нея. В крайна сметка дефицитът на демокрация в тогавашното българско общество си казва думата и страната ни е изправена пред сериозното предизвикателство на задължителния вот.

На 28 март първите парламентарни избори по новата система са проведени. В тях проличава и ефектът от задължителното гласуване. Процентът на гражданите дали своя вот "удря" рекордните 78 %. За съпоставка при изборите за ХVIII ОНС, проведени само 7 месеца по-рано на 17.VIII.1919 г., броят на гласоподавателите е 54 %[34]. Изборите се характеризират и с висока степен на активност на лицата, упражнили пасивното си изби­рателно право. Кандидат-депутатите са 1773, които се борят за общо 229 места в НС, т.е., за едно място претендират средно 7, 74 кандидати. Във всички български избори до тогава само изборите за предишното ХVIII ОНС през август 1919 г. се отличават с по-голяма изборна активност по отношение на упражняване на пасивното избирателно право. Тогава 2008 кандидат-депутати се борят за 236 места, т.е., 8,5 души за едно място[35].

БЗНС получава 346949 от общо 886652 гласа, което е 39 % [36]. Те дават на съюза 110 мандата от общо 229, отговарящи на 48 % от общия им брой. Получава се бонус от 9%, като разлика между получените от партията гласове и получените мандати, изразена в проценти. Така партията получава влияние в НС, неотговаряща на по-ниската и степен на обществено одобрение. Видно е, че отново има нереално представителство на първата политическа сила в НС, т.е. принципът на съразмерността не е приложен справедливо. В конкретния случай това значи 39 % от гласовете да дават приблизително същия процент от депутатските места. Първата парламентарна сила вкарва депутати с делител, значително по-малък от този на останалите партии. Средното число на гласовете, необходими на БЗНС, за да получи мандат е 3154, докато един мандат примерно на ДП, имаща 24 мандата, отговаря на 4065 гласа. Видно е, че на демократите им трябва средно по 911 гласа повече на всеки избран депутат от техните редове.

Става ясно, че системата на задължителното гласуване обслужва най-голямата партия. Много от гражданите, които не гласуват или нямат ясни политически симпатии гласуват инерционно за първата политическа сила. Това до голяма степен обяснява и защо във времето задължителния вот прояви устойчивост. Управляващите, които по принцип създават правилата за всички следващи избори, нямаха интерес да отменят тази реформа. Императивният вот стана един от символите на недемократизма в българската политическа система. На практика той е отрицание на принципите на либералното избирателно право, за което един човек е свободен да упражни или не упражни правото си на глас. Натрупаната изборна практика в това отношение е отличен материал, който показва, че въвеждането на подобна стъпка в днешния политически живот на Република България би било отстъпление от принципите на демокрацията и либерализма и удар върху правото на избор на българските граждани.

[1] При гласуването за Х ОНС през 1899 г. гласуват 49 %; при изборите за ХI ОНС през 1901 г. гласуват 42,7 %; за ХII ОНС през 1902 г. 44, 79 %; за ХIII НС през 1903 г. 41 %; а за ХIV ОНС през 1908 г. 50,19 %; за ХV НС през 1912 г. 46,95 %. Дори при изборите за V ВНС през 1911 г. участват едва 54 %. А се предполага, че когато се свиква подобен форум активността на гласоподавателя трябва рязко да се повиши. Активността се повишава през 1914 г. при изборите за ХVII НС - тогава гласуват 66 % След края на войните обаче отново е налице спад. В изборите за ХVIII НС гласуват 54 %; Статистика на изборите за народни представители за ХIV ОНС. С., 1910, с. 10; Доклад до негово величество Фердинанд I, цар на българите по случай 25 г. от възкачването му на българския престол 1887-1912 г. от Министерския съвет, С., 1912, с. 30.; СД на ХVIII НС, I р.с., с. 365-368 и 376.

[2] Стенографски дневници (СД) на ХVIII ОНС, I р.с., с. 502.

[3] Сборник на действащите съдебни закони в Царството (1878-1936). С., 1936, с. 18.

[4] СД на ХVIII ОНС, I р.с., с. 278; 334.

[5] Баламезов, Ст. Конституционно право, ч. II, С., 1993, с. 90; Демократически преглед, кн. 37 от 1998, с. 11 и 15.

[6] СД на ХVIII ОНС, I р.с., с. 358-362.

[7] Пак там, с. 365-368.

[8]Пак там, с. 335-339.

[9] Пак там, с. 368-371.

[10]Пак там, с. 373-382; 479-484.

[11] Пак там, с. 382-384.

[12] Пак там, с. 371.

[13] Пак там, с. 339-343.

[14] Пак там, с. 344-349.

[15] Пак там, с. 349-356.

[16] Пак там, с. 362-365.

[17] Воля, бр. 147 от 29.ХI.1919.

[18] Пак там, с. 500.

[19] Пак там, с. 478.

[20] Пак там, с. 492-494.

[21] Пак там, с. 478-479.

[22] Пак там, с. 484-488.

[23] Пак там, с. 488-491.

[24] Пак там, с. 47

[25] Пак там, с. 504.

[26] Пак там, с. 508.

[27] Пак там, с. 472.

[28] Сборник на..., с. 15.

[29] СД на ХVIII ОНС, I р.с., с. 337.

[30] Пак там, с. 342.

[31] Пак там, с. 360, 367, 370.

[32] Пак там, с. 347 и с. 350-351.

[33] Пак там, с. 512; ДВ, бр. 198 от 3.ХII.1919.

[34] Петрова, Д. Пос. съч., с. 85.

[35] Статистика на Царство, България. С. 1928, с. 420.

[36] Статистика на Царство България. С., 1928, с. 373.