Евро-СОЦ-съюз?
(източното предизвикателство пред евро-интеграцията)
Васил Маргаритов
1. Съюзници или сънародници?
Мнозина анализатори считат, че една от най-големите стратегически грешки на Сталин е решението му да се дистанцира от икономическата помощ на плана „Маршал”. Сега е много трудно да се даде оценка каква би била историята, ако Сталин бе допуснал планът „Маршал” да заработи на изток от желязната завеса.
Във всички случаи би могло да се каже, че СССР щеше да има по-различно – но дали по-демократично? – развитие. Дали един действен план „Маршал” не би хвърлил сталиновата империя в друга орбита на икономическо развитие? Щеше ли да има толкова изстъпления по време на колективизацията, толкова глад, толкова жертви на ГУЛАГ? Щеше ли да я има Студената война в този вариант, в който я познаваме? Щеше ли светът да похаби толкова усилия и ресурси за въоръжаване?
Или напротив – внесеният отвън икономически просперитет щеше да провокира фалшива самоувереност у съветските лидери по отношение на предимствата на социализма и тогава може би Хрушчов или Брежнев биха рискували нова световна война?
На тази тема може да спекулира безкрайно, но едно е сигурно – чрез плана „Маршал” ежедневието на обикновения човек в съветския лагер можеше да бъде по-достойно, режимът на насажданите ценности можеше да бъде по-либерален и в крайна сметка легитимирането на Русия и на бившите и сателити пред световната общественост в годините след рухването на Берлинската стена можеше да е някак си по-стойностно.
А това би могло да доведе и до още един немаловажен ефект – западните европейци по-често щяха да се сещат, че не са единствените европейци. След разкъсването на желязната завеса те наистина поискаха демокрация за Източна Европа, за да не живеят повече под заплахата на съветските ракети, но едно е да искаш верни съюзници на Изток, съвсем друго е да ги приемеш за членове в ЕС и да не си съвсем наясно, че интеграционният процес във формат „27” е нещо ново и неизследвано досега. Защото пред държавите-основателки продължава да стои моралният въпрос (ако нещата тръгнат в тази посока) – с кого са готови да станат сънародници един ден (след 50 или 100 години например) – само със западно-европейците? Или с българи, молдовци и албанци? Ами с турци и бошнаци?
2. Заложените противоречия.
По отношение на проблемите, които поражда, Европа е като многодетна майка, която и в момента отново е бременна. И въобще европейската интеграция е противоречив процес и колкото повече се развива напред, толкова по-често ще трябва да се обръщаме назад – към поуките на историята и към същността на понятията. Сянката на французина Жан Моне изглежда е вградена трайно в европейската сграда, така че лидерите ни ще са изкушени да прибягват отново и отново към политиката, при която ще правят следващата крачка в историята, докато в същото време се опитват да ни обяснят предишната. Времената обаче са други и ако скоро не бъде осигурен обществен консенсус, европейските институции ще спрат да работят.
Тук е мястото да се каже, че Жан Моне е бил наистина необикновен човек. Роден през 1888 г. във френската област Коняк, той прекарва младежките си години в Лондон, а след Първата световна война заема поста главен секретар на новото Общество на народите. По-голямата част от Втората световна война прекарва в САЩ, където договаря оръжейни доставки от името на британското правителство и Свободните френски сили. Неговият опит във широкомащабните организации и осведомеността му за механизмите на междудържавното сътрудничество са повече от неоспорими.
Но тук трябва да се посочи и още една важна особеност – мосю Моне е продукт на такъв тип политическа култура, която е благоразположена към авторитарно вземане на решения и към консенсус на базата на правителствени декрети. И затова, когато на 4 декември 1945 год. той представя на президента Шарл де Гол своя първи „План за модернизация и оборудване”, почвата за неговото прокарване е повече от благоприятна. Още през януари 1947 г. (само след 13 месеца!) планът бил приет без обсъждане във френския кабинет, което при всички положения е доказателство за забележителната ефективност на президентската институция по онова време.
Вярата в икономическото планиране обяснява и по-късната привързаност и поддръжка от страна на г-н Моне към плана „Шуман” за европейско икономическо сътрудничество. И въобще се оказва, че по време на следвоенното възстановяване на страните извън съветската зона на влияние е имало много повече плановост, отколкото ние – бившите сателити на СССР – бихме могли да предположим. Става въпрос обаче за плановост на стратегиите и политиките, а не за изкуствени социалистически петилетки, обезсмислени от пропаганда и нереални количествени лозунги. По този начин плановите икономики на Европа не надхвърляли индикативните си функции, просто защото поставяли цели, а не производствени квоти. Чрез плановете, като ръководни документи, западните правителства получавали реални лостове за постигане на определени икономически резултати и това правела работата им бърза и ефикасна. Въвеждането на подобни модели в края на 40-те години на миналия век било наистина оригинално решение и най-неоспоримата заслуга за това принадлежи именно на Жан Моне – може би един от първите модерно мислещи икономисти на 20 век.
И понеже следвоенното възстановяване постепенно започнало да се случва, то заедно с него тръгнали и кълновете на съвременния еврооптимизъм. Едновременно с това интеграционните процеси не можели да не въплътят в себе си страховете и надеждите на епохата и по този начин пречките и антагонизмите, които всяка интеграция е осъдена да преодолява, били винаги – и все още са – на дневен ред. Така че скръбта, разрухата и недоимъкът в следвоенните години, заедно с желанието за отмъщение и с раждането на новите страхове от социална безизходица и от надигащата се болшевизация от Изток, подклаждали неизменните европейски противоречия, омрази и съмнения. И именно затова – както сполучливо посочва Тони Джуд – разказът за отношението на Франция с Германия и останалата част от Европа е „разказ с много фалстартове, принуди и фрустрация.”
От друга страна стремежът към сътрудничество бил естествено обусловен заради логичното свързване на пионерната френска модернизиция на Моне към пазарите и суровините на победена Германия. Поради същата икономическа логика подобни механизми на обвързаност и заинтересованост се задействали и между другите европейски държави. Европа лекувала най-тежките си рани, но паралелно с това била орисана да приеме желязната демаркация на Студената война и скоро територията и била разделена на „маршалова” и на „сталинова” Европа. В това деление нямало преструвки и условности, а желязна идеологическа и геополитическа хватка.
Годините обаче минавали, евроинтеграцията набирала скорост, но ЕС и Европа и до ден днешен си остават различни неща. И затова не е случайно, че изследванията на интеграционните процеси в Европа не обръщат достатъчно внимание на факта, че в продължение на няколко десетилетия огромна многомилионна маса европейци – именно европейци! – са живели при съвършено различна политическа система и тяхното присъединяване към демократична Европа им се е присънвало или като вражеска пропаганда, или като приказен блян, постижим едва след най-малко триста години. Но ето че почти изведнъж – още през 1990 година – така наречените западни демокрации се оказаха пред невъзможността да дадат ясен отговор на въпроса дали са постъпвали достатъчно далновидно спрямо политиката на съветския блок и дали след демократичните промени са наясно какво ги очаква откъм Изток.
3. Евро-СОЦ-съюз
Ето това според мен е големият въпрос за бъдещето на Европа – въпросът за Изтока. България и Румъния получиха историческия си шанс и на 1 януари 2007 г. и някак си скокнаха вътре в Европа, така че бариерата „Изток” отиде още по-наизток. Дотук добре, само че тяхното членство в клуба на 27-те донесе повече въпроси, отколкото решения и по този начин въпросът за Изтока заблестя с нова острота. Засега фокусът е сякаш повече към Турция, но да не забравяме още Молдова, Беларус, Украйна, Грузия, Армения и – не на последно място – голямата руска мечка.
И ето тук е важно да се подчертае – „източното” предизвикателство пред ЕС не е само „турското” предизвикателство, въпреки че имат общи елементи и географската посока донякъде съвпада. Изтокът и Турция са две отделни теми – само че докато по отношение на Турция вече се чуват трезви оценки, то по отношение на Изтока и Русия се правят възможно най-странните и предпазливи изказвания. Тихата дипломация е голямо изкуство, но тя все пак трябва да предполага визия, а не да прикрива липсата и.
А старата госпожа Европа нито за миг не бива да забравя, че паралаксите от 1989 год. може да се повторят – и то по-скоро, отколкото бюрократите очакват, защото историята обича да разтегля ластика на времето и на събитията както си иска. Никой не може да е сигурен откъде ще дойде голямото сътресение – от нова война, от кюрдско въстание, от руско-китайска конфронтация, от хуманитарна криза или от фалит на няколко национални икономики едновременно. Но тогава изведнъж ще бъдем поставени отново пред съдбовен исторически избор – а сега накъде? Назад – към хлабав съюз, основан на относително непроменливи икономически интереси и исторически връзки? Или напред – към трудно смилаемите компромиси на федерацията?
Защото колкото наивно е било усещането, че Европа свършва във Виена, толкова нелепо е сега да се мери с педи къде се намират Кавказ и Урал. Защото Европа не е география и в това се състои трудността на най-предизвикателния исторически проект за обединение. Но тъй като вече е ясно, че след „Европа на 15-те” кохезионната политика за стимулиране на изоставащите региони практически не работи, то диспропорциите между центровете и перифериите в немалко географски области ще се засилват и скоро пустеещите села и крайградските гета ще станат символ на последното европейско разширение – и това виси със силата на дамоклев меч най-вече за България.
Може би няма да е пресилено, ако кажем, че както проблемите на гръцката икономика, така и фиаското на българската интеграция към ЕС ще са повод Брюксел да проумее, че прехвалените анализатори на риска не са оправдали тлъстите си хонорари. Тук не става дума за това, че България ще изпадне от съюза – напротив, ще ни привързват все по-здраво към него и това засега не е толкова зле. Проблемът е, че именно България е спрягана (доказано или не) за най-бедната, най-изоставащата, най-болната, най-корумпираната и най-непроизвеждащата страна от ЕС. Три години след фанфарите по официалното ни приемане ние продължаваме да показваме отчайваща неприемственост в секторните политики и плачевна култура на политическия елит.
Остава да се надяваме само на едно – че критичният български терен ще послужи за добро и може пък точно ние да станем поводът да се изковат новите инструменти на интеграцията. Защото въпросът е не само как ще се разберат държавите от „центъра на тежестта” – според израза на Йошка Фишер – и дали ще ни дадат светъл пример с европейска конституция, с европейско правителство или двукамерен парламент. Въпросът е, че не можеш да оставиш страна като България да плаща по-голяма сума като годишна вноска за членство и в същото време да усвоява значително по-малки суми от еврофондовете – това просто ни превръща в трагични и нелепи донори на същия този ЕС. Това е толкова късогледо, колкото пет поредни години да проспиваш подводните камъни в статистиките на гръцкия бюджет. Европа е длъжна да разработи контролни механизми и икономически инструменти – нещо като плановете на Жан Моне – за да преодолее зараждащата се втора вълна на стагнация. Защото проблемите не могат да се решават само със заведени дела за неизпълнени ангажименти от страните-членки. Тези мерки скоро ще изчерпат дисциплиниращия си ефект и опасността от социална нестабилост ще ни свари отново неподготвени.
А освен всичко друго не бива да се забравя, че държавите от бившите вече СИВ и Варшавски договор са ново качество в ЕС и поставят нови предизвикателства. Берлин не е София, Париж не е Букурещ и затова аршинът и подходът трябва да са различни. Неприятно е, че нашата българска удивителна се клатушка в края на композицията, но няма какво да се прави. ЕС започна да поглъща бившия соцлагер в себе си и вече никога няма да бъде същият. А затова е нужна нова философия, нова призвана „душа” – по думите на Жак Делор – и ново виждане за бъдещето.
Защото може да се окаже, че интегрирането на цялата – или почти цялата – бивша социалистическа съветска система в лелеяните европейски граници е може би истинската предопределеност в съдбата на Стария континент. Така че освен решаването на вътрешни проблеми Европейският съюз рано или късно ще трябва да отговори и на този въпрос – каква част от социалистическото наследство е готов да приеме и въплъти в себе си?
Или може би Евросъюзът ще замръзне в ступор пред романтичните води на Босфора? Това обаче ми се струва далеч по-невероятно.
Но все пак най-важното е да не се повтори трагичния извод от новата европейска история – а именно, че интеграцията получава импулс и енергия след тежки изпитания и кризи. И дано не е прав Албер Камю, когато твърди, че „единственият начин да се обединят хората е да им се изпрати чумата.”
* * *
Sonraki > |
---|