Толкова близо и толкова далеч
Perşembe, 27 Ocak 2011 13:10
Станислав Атанасов
Албания, Босна и Херцеговина, България, Гърция, Косово, Македония, Румъния, Сърбия, Словения, Турция, Хърватия и Черна гора. Това са държавите обединени от един очевиден и неотречим признак: цялата или част от територията им се намира на Балканския полуостров, официалното географско название.
Не така лесно за дефиниране обаче е политическото обозначаване на региона. Преди беше „Балкани”, по-късно поради пренасищането на названието с отрицателни асоциации (балкански конфликти, n на брой) се прие новото название, Югоизточна Европа. Целта на това етикиране е израз на ясна тенденция: държавите от региона политически се ориентират към Евро-атлантическото семейство и ще се развиват в тази посока.
Уви обаче, проследявайки развитието на някои процеси, нямам как да не отбележим високата стратификация на държавите в процеса на постигане към тази цел. Гърция е член на ЕС още от 1981, като оттогава насам гледа повече да пречи на съседите по пътя към ЕС. Словения стана член първа от всички страни, отхвърлили тоталитарния режим. България и Румъния, къде с помощ, къде сами, станаха членове чак през 2007-ма година, като по пътя към ЕС повече се състезаваха и присмиваха един на друг кой е по-зле, отколкото да си помагат. Последната тенденция е валидна и днес, като двете страни периодично си разменят местата на последна и предпоследна от ЕС-27 по различни критерии. В същото време Турция се стреми към ЕС още от 1959 година, като поетапно постига различни договорености с Общността (в момента има споразумение за Митнически съюз), но винаги е бавена и отлагана с различни аргументи.
Въвеждам този кратък исторически екскурс, за да проследим генезиса на някои развития, а и за да не забравяме колко крехки са процесите на демократизация и развитие. За да не забравяме, колко лесно обратими си и унищожителни могат да бъдат, когато са неглижирани (Бивша Съюзна Република Югославия е била разглеждана като най-подготвен потенциален член на ЕС през 70-те и 80-те).
И като че ли сега е времето да поставим отново въпросът Quo vadis?[i] Накъде се развиват Балканите, развиват ли се като едно цяло? Помагаме ли си взаимно, споделяйки вагоните с горчив опит, който всяка от държавите е насъбрала през годините, или поединично искаме да станем сателити на Брюксел и да парадираме един пред друг кой е „по-навътре в кухнята”.
Определено има нужда от създаването на нова концепция за региона, така че той по един естествен начин да стане голямото парче от пъзела на ЕС – но онова голямо парче, което запазва своята културна (дори и в политически измерения) специфика. Дали пък регионът не може да развие една своеобразна концепция, която да го превърне във зона на просперитет и взаимно живеене, или още повече – зона на ЗАЕДНОСТ?
Несъмнено, тук е заровен ключа не само на бъдещето разширяване на Европейския Съюз, за което все още няма цялостна концепция, а много повече. Тук лежи заровено и решението за един вече доста наболял проблем за Съюза небрежно дефиниран като „Задълбочаване на вътрешната интеграцията вътре в Съюза”. Всъщност не става дума просто за проблем, а за сериозен дефицит – липса на модел за интеграция въобще.
Няма как да пропуснем факта, че днес между 5-8% от гражданите на ЕС са мюсюлмани от различни национални малцинства, които в старите членки на ЕС в повечето случаи дори не са признати като малцинства. Най-добрата политика, която се води там е тази на асимилация. И тя поражда след себе си редица страхове, напрежения, фобии както и антисоциални прояви.
Нека не забравяме и един интересен факт от последните 10-15 години. Когато ЕС разглеждаше възможността да се разшири на изток, основните противници изтъкваха един важен аргумент: Европейският съюз е католически клуб. Ясно е, православните християни например, нямат място там. Да но днес концепцията като че ли „еволюира”. Основните противници на разширяването на ЕС, особено тези, които не желаят Турция, Албания, Босна и Херцеговина та дори и Македония имат нов „силен аргумент”: ЕС е християнски клуб. Наистина интересна концепция. Ето един малък пример за това що е християнство[ii] и дали може да се говори за него като за едно цяло.
Но не това е темата на нашия анализ. Това, което искаме да онагледим е моделът за интеграция, който Балканите са развили през вековете на взаимно живеене. Именно тук различни християни, различни мюсюлмани, евреи, атеисти и други са живеели заедно, женели са се, възпитавали са толерантността си един към друг. Много повече: изработили са политически механизми за участието на всички, и то равнопоставено, в управлението на държавите, областите и общините си.
Механизми, които уви, по време на тоталитарното управление и последвалия преход някъде са позабравени. Именно тук е ролята на съседите, или както обичаме да казваме всички на Балканите, ролята на комшиите да се подсещат за някои неща, да споделят пътищата на успехите и горчивия опит, така че регионът да се развие с такава изпреварваща скорост, която да го постави на същия стол около кръглата маса на ЕС, която в момента може би не е чак толкова кръгла именно по тези причини.
Икономическото развитие на Балканите също е трудно да се разглежда поотделно, ако целта е сериозен икономически растеж. Има няколко фактора, който в голяма степен ограничават бързото развитие на държавите в региона:
1. сравнително малкия размер на държавите определя и малки пазари – те не са толкова атрактивни за инвестиции, проникването става по-бавно и трудно, по-късното разширяване също;
2. инфраструктурната свързаност на региона е изключително ниска – дори в тези страни, в които има добра инфраструктура, тя там рядко е добре свързана с тази на съседни държави, раздробявайки пазара, както и спирайки всякакви ефекти на преливане (spillover effects);
3. регионът като цяло няма един глас, когато става дума за икономически проекти с геополитически характер. Добър пример тук са енергийните проекти с Руската Федерация. Разбира се, трябва да подчертаем, че като либерали в никакъв случай не изключваме конкуренцията. Но къде е сътрудничеството между отделните държави в преговорите? Защо всяка се договаря поотделно и за себе си, постигайки като краен резултат сравнително лоши условия и като цяло проблем за Европейската комисия?
Неминуемо се оголва основния, най-наболелия проблем. Липсата на политическо сътрудничество между съседите на Балканите. Много слабата външна политика на всеки от тях, като в най-добрия случай тя е фокусирана върху съседите и цели свързани със съседите. Няма как да се подмине и некохерентността на действията ни, когато става дума за политики, свързани с региона и техните международни измерения. Един пример е скорошната случка с ромите във Франция. Тогава всяка държава подходи по свой си начин спрямо някакви краткосрочни конюнктурни желания (дори не цели), изтървайки по този начин историческия шанс, регионът да стартира един общоевропейски проект за интегрирана политика за ромите.
Много примери могат да се изредят, много уроци остава да се научат, но в случая има един съществен момент: няма какво да губим. Няма смисъл да се състезаваме в опашката на EС-27 кой ще е последен и кой предпоследен. Няма смисъл да търсим това, което историята ни внушава, че сме загубили от съседите си.
Има смисъл, да търсим логика в общото, да изградим региона заедно, така че името „Балкани” отново да започне да символизира толерантността, разума, заедността и оттам развитието и просперитета. Тук. Наблизо.
[i] Quo vadis? е латинска крилата фраза, под формата на въпрос. В буквален превод на български значи Къде отиваш?, Накъде отиваш? или Към къде си се запътил?
[ii] http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Klonove_na_hristijanstvoto.png
http://en.wikipedia.org/wiki/Christianity
| < Önceki | Sonraki > |
|---|
