Национализмът и гражданската държава

Единство и многообразие

Атанас Кръстев

„Мамо, мамо, този защо така се е набоядисъл?” – пита моята тригодишна племенница, която за пръв път в живота си вижда негър.

Оттогава минаха години, но аз все още се питам - ако беше се родила в някоя друга от повечето страни по света, дали щеше да зададе такъв въпрос?

Като Витоша, Искъро и други феномени човешката другост в България е по-другост от другаде. Тук нямаме никакво забележимо присъствие на експлицитната различност - расова и езикова - негри, жълти (може би само на Илиянци, но и те ще се ометат сигурно някой ден, като виетнамците, пакистанците, шриланкийците, които си опитаха късмета у нас и си заминаха по живо, по здраво). За индианци, ескимоси и за сикхи да не говорим. Тук-там по пазарските кьошета ще се мерне някой тих арабин за цвят.

Да не бъда разбран погрешно – аз не препоръчвам това разнообразие. Освен цивилизационното си задължение - да бъдем толерантни към другия/различния, имаме и безспорното право на еднаквост, т.е. – да живеем и общуваме предимно със себеподобните си в най-тесен смисъл на думата. Да си хортуваме на нашия език, да си празнуваме и работим с нашенци и пр. Но така или иначе, това право, особено когато принадлежи на едно трудно поклатимо мнозинство, не изпитва особена нужда да бъде изтъквано, камо ли да бъде обект на специална защита. Мнозинството, както съм имал честта да споделя и преди, се защитава просто със своята физическа маса. Работата е там, че другостта е просто факт. Има я. Харесва ли ни или не – това е положението.

Големият проблем възниква от обстоятелството, че другостта не е само експлицитна. Същината на различията се крие в това, че най-важните не са физически обозначени с ярките етикети – раса, език, род. Важните отлики и чуждост са по-скоро вътрешни. Освен много важни, тези вътрешни различия – духовни, образователни, интелектуални, емоционални, културни и пр. са скрити, и то най-често, под общия знаменател на външните сходства. Нормално и логично е външните прилики да водят и до вътрешни, но това не само, че не е задължително, но не е непременно и препоръчително. Защото истинските резултати, с доказана полза за чевечеството са плод на общността на идеите, на духовните предпочитания, на човечността въобще без оглед на външните отлики. Неразбирането на тази истина, води до объркване и крие много рискове, които, за съжаление водят до тежки последици и прахосване на енергия на света като цяло, но затормозяват общественото пространство и неговата полезна продуктивност и у нас. Негативното въздействие на тази безспорна грешка е дотам мащабно, според нас, че си заслужава повишено внимание. Подведени от хиперболизирано, изкривено и в някаква степен ирационално виждане за ролята на външната еднаквост, големи групи от хора така силно разчитат на нея, че всъщност направо рушат значително по-уязвимата и ползотворна структура на по-важното, както отбелязахме, вътрешно единство.

В резултат на хилядолетни и драматични исторически движения, стремежът към съобщност с външно близкото, разбиран като единствено възможен опит за обезпечаване на по-добър живот, е постигнал вече едно задоволително ниво. Сплотяването на различните народности под въздействие на страха и, съответно, стремежа към сигурност и благополучие в условията на един значително по-хаотичен и враждебен свят от миналото е почти приключило в задоволителна степен. Голямата част от етническите и религиозни общности са териториално групирани и позиционирани в свои защитени съобщества до състояние на практически възможна най-висока степен на стабилност. Организирани в свои трайни политически общности, те са реализирали и осигурили в пределна степен „правото си на единство”, както условно бихме нарекли противоположността на „правото на индивидуалност”.

Естествено, тези процеси на консолидация не са приключили окончателно, но, убеден съм, няма изгледи да се постигне някакво качествено различно състояние, от това, което виждаме днес. Все по-забележимо е, че, поне в развитите демокрации, индивидуалните права на отделната личност стават водещи в цялостния вътрешнообщностен живот, като правото на единство запазва някакво значение единствено на плоскостта на външнополитическите отношения и то почти изключително на базата гражданската принадлежност. Лишено от главните си формиращи и животоподдържащи енергии това „право” става все по-относително и постепенно освобождава пътя към интегриране на развитите общества на основата на критерии валидни за човечеството като цяло. Т.е., центростремителните енергии на национализма са в общи линии изчерпани. Поуспокоени, народите надигат вече глава през оградените си дворове и започват да се оглеждат наоколо, за да видят, че светът не свършва с тях.

С края на Втората световна война, процесът на „национализиране” отива към своя край. В една значително по-спокойна международна обстановка настъпва времето на не по-малко естествено присъщото търсене на другите, по-съществени, важни, потребни и полезни съглашения, не по линия на механичните, външни признаци, свързвани основно с националността, а по тези, които нарекохме вътрешни. Настъпва времето, когато хората с все по-нарастваща убеденост, започват да разбират, че всички са по-скоро подобни, отколкото различни. Че пигментацията, битовите навици, лекотата на общуване на майчин език, отстъпват често пред вкуса на истинските ценности – свободното общуване между сродни душевности, както и да наричаме тези вътрешни, предимно ирационални потребности и преживявания на човека. Интересното е, че голяма част от тези ползи имат напълно прагматични измерения, които сякаш са естествено присъщи единствено на външната, „национална” солидарност според инерцията на културните ни привички. И така - приятелства, съвместни бизнес усилия, културни проекти, просто забавления, могат да се окажат не просто по-невъзможни, а напротив – много по-свежи и ентусиазиращи от тези, предприети в обичайната „домашна” среда.

Не трябва да се отрича, че подобни универсални проекти са провеждани с голяма доза успех и в миналото и че сегашният облик на нациите и международните отношения е до голяма степен техен резултат. Факторите, определяли тези търсения и постижения, могат да се дефинират като продуктивни и в съвременния процес на една универсализация, която не е баналната глобализация. Те са следствие и то с доста по-ограничени параметри на нещо по-общо – една, да го наречем, „хуманизация” на света. Тази хуманизация – очовечаване, всъщност води и до глобализацията, и до всички други добри или лоши, но безспорни съвременни процеси, които имат едно общо измерение – консолидация на човечеството около представата за универсалната ценност на човека въобще, въплътена в идеята за индивида. Човекът – индивид, а не чарк от монолитна общност, действаща без оглед волята и желанията на частите си – войник, овца, футболен хулиган. Тези исторически феномени, търсещи същия резултат и основани на същото разбиране, са всъщност ученията на световните религии. Не примитивните религии на заключени в джендемите си диви племена, а световните религиозни системи. А те са световни, защото са конструирани като такива. Те са тези, които са ни връщали и ни връщат до общия извор на човечеството – до общите за всички прародители – Адам и Ева, до Човека, като Божие творение.

Така или иначе, християнският свят, който най-масово е живял под въздействието на този интегриращ, космополитен фактор, благодарение на редица причини, впоследствие отново затваря Христос в своите национални кафези. Същото става и с Буда. Само Аллах остава до известна степен общ за мюсюлманите, но той затваря за дълго време мюсюлманския свят в една, макар и по-голяма, но все пак затворена, провинциална общност. С къде повече, къде по-малко, но предимно национални църкви, народите си изобретяват по един собствен „национален” бог, за да предотвратят всъщност постигането на неговата изконна цел – едно обединеното мирно човечество. За щастие на нашето поколение, хората, въпреки всички напрежения (включително и у нас), като че ли са извървяли освен този културно-духовен път и неговите политически паралели, за да се убедят в крайна сметка от ползите на мирните вътрешни единства.

Всичко казано дотук не е покана за някакво дружно, бодро смесване на човечеството, едно всемирно джуркане на националностите в един глобален шейкър. Не! Както казахме и по-горе, хората имат „право на еднаквост” и то не е само инструментално. Другостта не е задължение. Но безспорно всеобщо задължение е да толерираме тези, които са други, според каквито и да са критерии, с изключение на криминалните, да уважаваме, преди всичко останало, човешкото у всеки отделен човек.

Това не е покана за глобално надрусване и поради една друга причина – този нов, поразбъркан и по-шарен свят е вече ФАКТ. И този факт се оказва не само безопасен, но предимно полезен. Дори от гледна точка на един кръг от съвсем произволни по своята значимост, но важни за мнозина потребности, като, например, удовлетворяването на страстта на някои, включително и хетерофоби от всякакви народности, да карат БМВ и Ягуар, да носят джинси, да играят футбол, да слушат Бах, Бетовен, Елтън Джон, Мадона и Глория, да говорят с мобифон и да задирят жени и мъже от всякаква народност и вяра. От гледната точка на този факт национализмът може да се мисли рационално само като спомен. Оттук - опитите той да се употребява като актуална движеща сила в обществото са анахронизъм, обречен на провал.

Като отчита едно подобно състояние на нещата, Цветан Тодоров, прави една показателна констатация, че едва ли някой днес е готов да умре за родината си. Въпреки малко прекаления космополитизъм на имигранта-философ на други места, напълно се съгласявам с тази принципна констатация. И въпреки останалите си известни различия с автора, смятам, че трябва да се обединяваме около такива безспорни истини. Някои ще съзрат в тази констатация някаква деморализация, жалба по възрожденския ентусиазъм. Аз не. Или поне аз не съжалявам. Няма да се впускам в обяснения защо не ми се мре за каквото и да било. Изпълвам се със задоволство, че Бог ми е осигурил достатъчно комфорт, като обявява самоубийството за грях.

Тук е вече, може би, мястото да преминем към обсъждането на днешния национализъм и най-вече нашенския. За съжаление, още не сме се изджуркали дотолкова в глобален план, че тази тема да не интересува хората, които имат щастието да живеят в най-красивата, най-старата, най-стратегически важната, най-най и т.н. страна в света. Но това, което вече написах, се основава на представи, факти и процеси, почерпани от и протичащи предимно в други страни. Пренасянето на вниманието изцяло у нас изисква известно време за адаптация, за привикване на окото при преминаване, например, от светло към тъмно. Белезите от бургаските безчинства на ВМРО по отношение на Свидетелите на Йехова и башибозушката саморазправа на „Атака” в джамията Баня Башъ, обагрени с кръвта на мирни вярващи от неправославни вероизповедания, са още твърде пресни. Контрастът е твърде голям и е необходимо време за пренастройване на една по-сурова вълна, надигнала се от анахроничното мракобесие, в което тънем все още и дано не завинаги.

(следва)