Приказка за партии и за народ

Васил Маргаритов

Имало едно време една малка държава, в която имало само една партия. Шефът на тая партия бил освен това несменяем президент на държавата и правел каквото си иска. Всички в държавата го слушали, а той слушал Русия голям брат (РГБ). Президентът знаел, че в света управляват големите пари и големите оръжия. Народът, впрочем, също го знаел.

РГБ искал във всяка държава да има само една партия и шефът на тая партия да е несменяем президент, който слуша РГБ. Добре, но несменяемите президенти не правели пари. Така че в исторически план на Русия голям брат (РГБ) не му провървяло и скоро той си останал само с оръжията. А пари, както казахме – никакви.

В същото време Далечният голям брат (ДГБ), който се намирал отвъд океана, печелел повече пари и правел повече оръжия. ДГБ обаче не обичал да има само една партия и шефът на тая партия да е несменяем президент. ДГБ обичал да има повече партии и президентите да се сменят. Но и ДГБ, подобно на РГБ, искал президентите на малките държави да го слушат. Президентите на малките държави знаели това. Народът, впрочем, също го знаел.

Така че когато колелото на историята се завъртяло, президентът на малката държава, който слушал РГБ, паднал от власт. В малката държава бързо се появили много партии с много партийни шефове. Едни от тези шефове продължили да слушат РГБ, други искали да слушат ДГБ, трети се опитвали да слушат и на двете страни, четвърти казвали, че трябва да се слуша народа, а пети не знаели кого да слушат и какво да правят. Но пък всички искали избори. Народът, впрочем, обичал избори. И затова се стичал – да гласува.

И започнали избори – на всеки две години по веднъж. Някои от партийните шефове станали президенти. Други станали министър-председатели. Трети станали депутати. Четвърти станали богати. Пети не знаели какво точно става. Народът, впрочем, също не знаел.

В това време започнал да се обажда Близкият голям брат (БГБ), когото по комшийски наричали Евро-брат. Той бил по средата – нямал пари, колкото ДГБ, нито оръжия, колкото РГБ, но не бил съвсем и без хич. Евро-братът също обичал да има повече партии и президентите да се сменят. Като всеки голям брат, и Евро-братът обичал да го слушат. И затова поканил малката държава да се присъедини към него, както вече го били направили други държави. Повечето от партиите на малката държава се зарадвали и се съгласили, защото така ставали по-важни. Друго си е да имаш трима големи братя, нали?.. Някои обаче скоро се усетили, че да слушаш на три страни е по-трудно, отколкото на две. Народът, впрочем, също се усетил.

В същото време многото партии свършили малко работа. Навремето – с една партия – народът бил зле. А сега – със сто партии – народът не станал сто пъти по-добре. Нито дори десет. Някои от партиите започнали да се замислят. Народът, впрочем, също се замислил.

Работата била в това, че много малко от партиите били правени за дълго – за много битки и години напред. Другите били еднодневки. Шефовете им били нетърпеливи и бързали. Затова те често разпъвали цветни чадъри и издигали феерични шатри, където давали представления и привличали народа. Народът, впрочем, обичал представления. И затова се стичал – да гледа. Само че не задълго, защото при буря шатрите се срутвали и еднодневките изчезвали.

Оттогава народът е объркан. Все така обича избори, но оглежда урните и се пита кои са еднодневките. И все така обича представления, но оглежда въжетата на шатрите и се пита дали ще издържат.

Партиите също са объркани. Не е лесно с трима големи братя, не е лесно и при буря. Пък и народът трябва да се слуша. Така че се търсят яки шатри и здрави въжета. Еднодневни представления повече не ни трябват.