IN MEMORIAM

(в памет на българската журналистика)

Самуел Леви

Преди дни бяхме ощастливени като читатели от появата на две фундаментални за журналистиката ни постижения – вестниците „България днес” и „Всеки ден”. Ей Богу, все бях виждал върхове във вестникарството, все пак, цял четвърт век с това съм си изкарвал хляба, но чак дотам...

Да оставим настрана поразителната прилика в оформлението (и двата решени в кърваво червено), просташкият жаргон (напомнящ времето от зората на „24 часа”) и подборът на водещите теми: „Тайният син на Стефан Данаилов проговори” и съответното „Милионер изчезна безследно”, добре гарнирано с „Жоро Главата заби мис „Плейбой” и „Годжи залюби ученичка”. И разбира се – за десерт – млади момичета без бански през две-три страници.

Как ви се струва за новини на всекидневник на първа страница? Като откровен цинизъм или насмешка над читателя? Или може би авторите в тези два всекидневника си представят гражданите на страната като стадо издивели свине, бленуващи да се пъхнат в гащите на поредната измислена (от тях) велика личност? Спомням си, че пред началото на демокрацията излизаха няколко такива вестника. Единият беше „Ранно утро”, а другият – „Патриот” и още един „Лична драма”. Не струваха скъпо, но и никак не се търсеха. Подозрителната прилика с тези издания едва ли е само в моето въображение. Особено пред избори. Когато има хляб, но няма друго, най добрият заместител е зрелището. Не съм го измислил аз.

“Сега никой не купува нашите гласове, народът се грижи сам за себе си... и иска само две неща - хляб и зрелища” – пише Ювенал през 80 година на І век, около тържествата по откриването на Колизеума в Рим, като средство за постигане на изборен успех на императорите Веспасиян и после – и на сина му Тит. Нищо ново под слънцето. Тогава гладиаторски игри, сега вестникарски машинации.

Очевиден е опитът за опростачаване на българската журналистика – дори и жанрово (в кръга на „жълтите” новини) и личните драми. Свършиха ли социално-политическите теми? Не е ли по-важно да знаем какво става с икономиката, с правителството, със здравеопазването и данъчната политика, отколкото да научим на коя кой се нахвърлил, кой колко изпил, кои снощи са се претрепали от бой и кой победил. Тази информация не изпълнява ли същата роля, каквато е имал и Колизеума от времето на Веспасиян и Тит? Къде е разликата? Само в това, че сега четем (а и гледаме в някои телевизии), но съпреживяването по същество е все същото. Както и целта – оскотяване на един цял народ, подмяна на моралната му ценностна система с мутренско-милиционерска такава (доколкото това може да се нарече и ценностна система, което е много спорно).

А точно преди избори? Какви цели могат да имат такива феномени? Само точно такива, каквито са имали Веспасиян и синът му Тит – тотална амнезия на масата от настоящите проблеми за хляба и онова, което стои наред с хляба на трапезата, за правата, за свободите, за задълженията ни като човеци. И нова тяхна победа с много на малко. Зрелища, повече зрелища, още по-емоционални зрелища и изборите са спечелени. Колизеумът беше заменен от медиите – не по-малко зрелищни.

Но чия е вината? В издателите, които трупат пари от тоновете лъжи и глупости? На продажните журналисти, готови да опишат подробно и онова, под полата на майка си, или на оскотелия читател, възпитан вече в традициите и ценностите на новата (мутренска) култура. Един френски публицист – Серж Алами, беше нарекъл журналистите в страната си „кучета-пазачи”. Самата комбинация в исторически план (в английския и смисъл) има чисто позитивно значение – „пазач на нормите и морала”. Без съмнение, точно такава функция би следвало и да има журналистът. Но думата има и друг, пейоративен, смисъл – „охранител, пазач”, и е възможно да се мисли, че тяхната основна задача сега се свежда да отклоняване на вниманието от безумието на управниците (каквато е и сега същностната роля на четвъртата власт) и превръщането им в слуги на господстващите във властта. И то такива услужливи слуги, че са готови да сдъвчат всеки, който господаря им посочи, готови да легнат в краката на господаря си по всяко време и на всяко място. С други думи – стават точно такива, каквито са някои дами от околовръсното, готови да задоволят всеки тираджия (като после задигнат и портфейла му), но малко по-мръсно и по-продажно.

Не съм убеден че всички тези журналисти го правят заради хляба. Въпреки, че това е основното оправдание. Заради хляба ли Бареков е готов да легне под всеки, стига да има някаква изгода от това? Това по-чиста позиция ли е от тази на магистралната проститутка? Която обаче, за разлика от Бареков, се срами да казва какво точно прави. Нещо повече този тип журналисти поеха една още по-страшна роля – да изказват това, което властимащите биха желали да се чуе, но поради очевидната измама сами не смеят да изрекат. Спомняте ли си интервюто на този журналист с един министър, пред който обяви, че засегнатите сами са си причинили вредите (взривовете около някои партийни централи), за да дискредитират властимащия? Между впрочем, това не беше инцидентно, а стана повтарящо се в модела на възпроизводство на новините. Такова очевидно подлагане вече свидетелства за нещо повече от обикновено куче-пазач.

Този тип журналистика стана и модел на поведение на по-младите колеги. Бареков има пари. Той си пие питието с министри и премиери, той ходи на почивка по екзотични дестинации, но най-вече той умее да изпълнява ролята на оръжие в ръката на безотговорен тип. За това пък е добре нахранен. Пределно добре нахранен и точно поради това – вечно струващо му се, че е недохранен. Изглежда абсурдно, но е вярно. И точно поради тази причина – готов на още по-сериозно подлагане. Действия, възприемани дори от най-древната професия като непочтени, тук стават образец на морал. Ако беше само един Бареков, с мед да го мажеш. Проблемът не е в конкретната личност, а в наложения модел, станал образец за журналистическо поведение. Тези журналисти са водещите във всички медии. Спомнете си „мадам В” (онази същата, която от кумова срама новото ръководство на „Труд” изгони, само за да се премести в друга тиражна медия). Но да не продължаваме – тяхното име е легион. Много по-същественото е, че в много тясно ограничен кръг от постоянни участници и сервилни журналисти (също точно фиксиран брой) налагат своята представа за властта и хората в нея, за морала и смисъла от политическата дейност.

Ами тези, които не могат така успешно да се продават? Те какво да правят? Отговорът е лесен – пак същото. Но на по-ниска цена. Има нещо много садистично, воайорско, гнусно, подло, мръсно и само по себе си силно деструктивно да се пъхаш в спалните на този или онзи, да записваш разговорчетата на същите, да ги дебнеш как се виждат, докато на заден план остават основните проблеми на обществото. Докато добре прикривани от паравана гнусотии държавни мъже грабят яко, милиарди от това, което всички сме сътворили. Докато самозвани „специалисти” вземат абсурдни и неадекватни решения, които утре ще ни вкарат още по-дълбоко в кризата, която ни тресе от години насам. Без съмнение – параванът е отличен. Сътворен от интриги и компромати, от лични подмятания и воайорсктво, той отлично прикрива онова, което е най-същественото, точно онова, заради което журналистиката има смисъл.

Така „четвъртата власт” става подлога на първата. Пораженията върху тази така наречена „власт” дори са по-тежки. Тя не просто е част слугинажа на първата, но журналистите са изпълнители на мръсните поръчки на първата. Това, от което първата власт не би желала да се разбере, че тя е инициирала намерението, подава се на кучето-пазач и то е готово – да отхапе ръка, глава или каквото и да било на когото и да било от нехранещите. Независимо, че самите те са го хранили допреди месеци. Това дори и едно куче не би сметнало за морално – да олае стария си господар. Но за кучешкия морал – друг път.

Сега говорим за журналистическия. Всъщност такъв няма, в смисъла който ние припознаваме в тази дума. Моралът е заменен с друга ценностна система – да се подлагаш по-отдадено, да лаеш по-яростно, да фантазираш невероятни неща, а после да ги приписваш на нехранещите. Това само по себе си не би било страшно, ако не налагаше и друг модел на социалния морал. Липсата на такава „устойчивост” води до честа подмяна на идеалите, практическото им девалвиране и свеждане до ранга на чалга-културата. Там всичко е в момента, няма вчера, утре или друго време, освен в този миг. Така перспективата става фикция, безсмислица, абсурд. Действията се обезсмислят, тъй като не водят до нищо. Така е и така ще продължава да бъде. Времето губи измерения и се превръща в нещо, много напомнящо замръзнала река. Някъде в дълбочина може и да става нещо, но на повърхността нищо не помръдва. Девалвацията на обществената ценностна система е основна заслуга и на така наречената „четвърта власт”, инструмент в ръцете на първата. И много удобна за първата – ценностите се определят от нея и спрямо самата нея.

Сериозната журналистика се обезсмисля, коментарът се предоставя на няколко избрани кучета-пазачи, богопомазани като основни рупори на гражданското общество, всъщност – най-продажните и аморалните измежду всички в професията. Анализите се подменят с венцеславия (за хранещите) и скодоумни попръжни (за доскоро хранилите ги). Така, докато беше част от властимащите, Яне Янев беше моралният блюстител на чистотата в политиката, а сетне – обърна се в най-продажния политик. Не харесвам Янев по редица причини (включително и идейни), но такава трансформация за часове няма как да приема. Или на обратния процес – Волен Сидеров, лидер на партия която никой нормален човек не би харесал, доскоро беше третиран медийно като поредния политически смешник, сега вече е част от управлението и отношението е много по-различно. Той е представян медийно като важен политически фактор, едва ли не като идеолог на управлението. Въпреки че Сидеров не е поумнял, но добре медийно лустросан, той вече има такъв ореол. Медиите лансират грандомански идеи, които всеки журналист знае, че са изпразнени от съдържание. Словоблудство и измама.

Какъв е смисълът от подобна манипулация, кое я налага, как тя действа? Да започнем с това – какво налага използването й в един непрекъснат процес? Отговорът е: спокойствието. Властта иска спокойствие, макар и виртуално. А медиите чудесно могат и го създават. Те твърдят нещо такова: „аз вярвам, че си права, дори когато съгрешиш”. Имаше едно стихотворение (по-точно ода), посветено на БКП, на един от апологетите на българския комунизъм, вече отдавна забравен (писателя Орлин Орлинов). По принцип грешката е недопустима – тя трябва да стане стъпка в правилна посока. Така властта запазва ореола си на непогрешимост и се утвърждава божественият и произход (за личността, която я изпълнява). Поредицата от грешки стават системно и преднамерено пътуване в правилна посока. Спомняте ли си Тодор Живков? Слушайте само два дни например изявленията на министър-председателя ни. И съответно техните медиини интерпретации. Няма разминаване. Става дума за едни и същи думи на един и същ човек в едно и също време. Това създава виртуален комфорт, че всичко върви нормално, в правилна посока, че се развиваме, а не затъваме. Колкото и да не ви се вярва, след стотното повторение вие почвате да я възприемате и за свое мнение. Така спокойствието е вече предпоставено. Вие мислите същото, каквото и премиера, той само че го е изказал гласно. Той е част от нас, грижи се за нас. И заспивате (по-точно критичното ви мислене заспива).

Така обяснихме и смисълът от подобна системна манипулация – създаване на психологическа среда за възприемането на властимащите като по-умни, по-образовани, по-знаещи, по-можещи от нас. Абсолютна предпоставка да възприемем подчинението като наше естествено състояние. Социално-психологическият фактор за възможността на масово въздействие е ключов за покоряване на медиите на всяка власт. Още повече – за не особено демократичната и тоталитарната. Практически медиите заменят диалога, но с едностранна комуникация – читателят, зрителят, слушателят нямат пряка възможност за различно мнение – те могат само да чуват, а повтаряното многократно бързо се възприема за истина. Един пример – твърди се – слънцето е жълто. Погледнете го – то е бяло, нажежено, то свети бяло. Подобно е действието и на медиите – често повтаряното се възприема за достоверно. По този начин се подменя истинското с праводоподобното или неистиското. Медиите могат точно това с неспирното си масово облъчване.

Как действа това масово облъчване? На принципа на атомната бомба. Дори и там, където няма очевидни поражения, радиацията си е свършила работата. За години напред. Само че те са невидими, проявяващи се на малко по-късен етап. Раждат се (психологически) мутанти, които по принцип имат друга ценностна система, наложена им почти подсъзнателно, без тяхно активно участие, а като системно облъчване. Представете си такава бомба да атакува съзнанието ви всеки ден по няколко пъти навсякъде – в телевизия, радио, печат, в трамвая, в къщи, в службата. Всеки ден десетки ядрени бомби. Не ви ли обяснява поне отчасти това масовизацията на чалга-културата, на ерзаца, на ментето, вместо оригинала? По мое мнение, това е един от особено важните фактори у нас да не може да се роди стабилно гражданско общество. За да съществува такова, медиите трябва да са негов съюзник. А това у нас няма как да стане, дори и няма подобни индикации.

Един пример – премиерът на 10 август заяви: "Колкото и да ми е неприятно това, което се случва в САЩ, Италия и Испания, управлението на тези държави трябва да приеме българския модел”. Всеки средно интелигентен българин знае, че това е глупост. Испания е кралство, принципът на управление на САЩ е съвсем различен (президентска република), а и тритe държави икономически са десетки пъти над българската. Българите ходят на гурбет в Испания, САЩ и Италия, но досега няма испанец, дошъл да работи в строителството у нас или италианки камериерки в наши хотели. Така че моделът на управление на България е сбъркан, а не този на САЩ и Испания. Но тази неисина, изречена от една личност се повтори от всички големи медии като достоверно твърдение. И продължава да се приповтаря. Докато не й повярваме. Докато не се зомбираме. Това могат да правят медиите.

На свой ред, формираните от медиите информационни мутанти създават своите герои – по тяхно подобие – кухи, безсмислени, но с много лустро. Спомняте ли си Митьо Пищова, известен с ... с какво боже да бъде известен един убог човечец? Или Златките, Лияна, Митьо Крика, Благой Георгиев (посредствен футболист, по-известен с това, че само ушите не са му в татуировки), бившият ватман Евгени Минчев, Зара и още дузина други, известни със силикона, с перверзността си, или особено скъпите си обувки от крокодилска кожа и изключително евтините си познания за света. Тези герои имат своя медиина цел – да „снижат” нивото, да сведат познанието на света до дискотеката, чалгата, размера на бюста или някои мъжки атрибути, до парите, скандалите, до колите и татуировките. И медиите пишат много повече за тях, защото те правят шоуто (спомняте ли си защо беше направен Колизеума?).

За да съществуват тези личности не са причината самите те. Те са нищото в нищото. Създават се измислени герои, измислени от медиите, за да станат образец за следване, да се сведе всичко до техния кръг от познания, ненадминаващ този на едно малко по-интелигентно шимпанзе. Налагането на тези модели е пак задача на медиите, които трябва да забравят, че в страната има и къде по-ценни личности, които обаче не правят шоу, но правят всичко това, което кара страната ни още да съществува. Медийно, националният елит е подменен от националният паразит. Елитът е „забравен”, докато всеки ден научаваме за подвизите на националните паразити – шоуправещи и нищо не правещи.

Тези герои имат и друга задача – да поддържат представата, че на тяхното ниво безсмислените монолози на властимащите изглеждат като прозрения на божествена мъдрост. И това наистина е така – на фона на 50-те кубика силикон в бюста или 5-те на някой мъжки атрибут, монолозите им изглеждат като отворен портал към върховната мъдрост. Така ли е всъщност? Нека да разгледаме интервютата на един премиер – наш, разбира се. Стилизирано в него могат да се изведат три схеми - 1. Аз строя магистрали по ифраструктурни проекти. 2. Аз ги ловя, съдът ги пуща. 3. Враговете ми пречат. В кръга на тази схема какъвто и въпрос от журналист да се зададе, монологът продължава пак в същата схема. Ако журналистът се опита да попита втори път, то получава гневен поглед и понякога реплика в стил: „Абе ти, чуваш ли какво аз ти говора?”. Диалогичността е недопустима, алтернатива няма. Монологът запълва цялото политическо говорене и залива възможностите за всяко различно мнение. Работа на медиите е да не допускат това, да го налагат като противоестествено, да търсят диалога и опонента, да предлагат варианти за избор между различни алтернативи. Коя медия го прави това у нас? Да сте видели диспут между властимащ и опозиционен политик – на каквото и да е ниво? Няма такава песен...

Опитайте се някой път да обърнете внимание на подреждането на новините – на първо място са тези, касаещи мутренско-милиционерските – някой убил някого, бомба потрошила кола или офис, обрали банка или сейф, запалили кола или влак се самозапалил и за гарнитура – национално нищожество с още 50 кубика силикон – в устата, в бюста, в задните части. Толкова. Ами събитията около цените на горивата? Те не ни ли касаят много по-пряко от поредния развилнял се бабаит? Ами намаляващата средна работна заплата в страната (за година с около 80 лева) по време на инфлация с около 5%? Социални проблеми не се дискутират. Те са табу. Попитайте които и да е журналист дали е сигурен, че материалът ще излезе в утрешния брой. Отговорът ще е: „Вероятно, да”. Но само ако е сигурен, че е вече видян от главния редактор. Попитайте който и да е дежурен редактор какво е „мутация на броя”, предизвикана не от суперновина, която трябва да влезе, а от проблеми свързани с целесъобразността. Иначе казано – обаждане „от горе” (от собственика, получил на свой ред обаждане от „още по-горе”).

Тогава новината изчезва. Или (ако главният редактор реши, че може да мине за голям мъжкар) да замотае с някакъв езоповски език две изречения, които после и той не може да разбере, ако прочете, някъде около новините за поредния (обикновено измислен, изсмукван от пръстите) успех на властимащия, който го храни. Измислицата заменя реалността, измамата става всекидневие. Реалността губи предметните си измерения (време, факти, събития) и отива в измисленото и вечно повтарящо се време на мита. Спомняте ли си как започват митовете (интерпретирани като вълшебни приказки? „Имало едно време ...” и краят им (винаги „хепи енд”): „... И аз бях там, пих и се веселих”. Как разказвачът е бил в „едното време”, а днес е тук? Как журналистът „куче пазач” се представя като свидетел на събитието, въпреки че няма как да е бил там, а преразказва чужда история, при това само от един източник? А ако не сте убедени – вижте който и да е репортаж (разказ) за поредната успешна акция на министър Цветанов. Имало там едни престъпници, които колели и бесели, но после в съда (измерителят на достоверността на фактите) се оказва, че не бесели, а се веселили, че не клали, а пеели.

Необходимостта от достоверност в съвременния политически разказ не трябва да се гради върху митологичните основи на вълшебните приказки, въпреки че угодната журналистика чудесно ги интерпретира. Така се получава едно много специфично изкривяване на време и пространство, на факти, събития и герои. Така чистата информация се изменя или още по-добре – подменя с измислената. Информацията става още по-посредствена и значи – все по-услужлива. Постепенно така наречената „четвърта власт”, която по принцип трябва да отразява настроенията на гражданското общество, става слуга на първата власт – на изпълнителната. Забележете – не просто подчинен партньор, а куче-роб.

Нека да видим как става това. Имаме факт – да речем отказът България да бъде вкарана в Шенген. Новината се поднася така: България готова за Шенген, но трябва да чакаме благоразположението на Холандия. Репортажът – нова стаичка на КПП – капитан Андреево, пълна с техника, гарантираща сигурността на външната ни граница (според репортера и неговия събеседник). Или още по-добре – темата се „пропуска” като основна и се смотава някъде в края, между новите силиконови подплънки на певачката Х и бой на момичета в училище. Така поднесена информацията става все по-посредствена и значи – все по-неинформираща. Спомняте ли си времето на комунизма, когато по ефемистичен начин се поднасяха новините? А вица за съветския генерален секретар и американския президент, които се надбягвали? Според него в нашите медии пишело, че в голямото състезаниe нашият герой постигнал огромен успех и лавров венец, като заел най-важното второ място (т.е. – в случая и последно). Информацията се обезсмисля, става все по-маловажна на фона на събитията за силикона на фолкпевиците или футболните истории. Като водеща новина се поднася победата на героя над злото. Например тази – премиерът Борисов би дългогодишния си съперник на тенискорта с много на малко. В същия ден Комитетът за защита правата на човека на ООН отправи остри критики към България за липсата на резултати в борбата с корупцията в съдебната система, опитите за оказване на натиск върху съда и прекомерното подслушване, полицейския произвол (информации от 8 август 20011 г.). Вие преценете коя информация вече знаете и коя – сега научавате, отделно от това – коя има смисъл за вас лично и коя – не.

Дотолкова, доколкото е останали петънца от истинска (реална) журналистика, то те са натикани в малко познати сайтове в интернет, слабо гледаеми кабелни телевизии, или издания, оцеляващи на ръба (по-точно – отвъд ръба) на собствените си възможности. Къде са сега журналисти като Стойко Тонев, Иван Такев, Светослава (Стаева) Тадаръкова, ами Георги Коритаров, Светла Петрова, Иван Бедров, не особено симпатичният ми Иво Инджев и още много като тях? Въпреки че лично не споделям техните убеждения (те са доста различни и това е най-доброто), те поне ги следваха последователно и имаха доблестта да си признаят, когато бъркат. Но масовото, гледаемото, читаемото – то е достатъчно мощно, че да задуши тези печални опити или напразни усилия за съживяване на реалните усещания за света. Позицията става нещо като кърпичка за еднократна употреба, услужливо предложена на пишещия от властимащите в медията (икономически и политически). Кучето-пазач просто трябва да я подуши и да продължи да завира нос все по-дълбоко в подадената миризма. Спомняте ли си съдбата на една възрастна дама – журналистка също – Васа Ганчева, убита от медиина манипулация? За щастие малко случаи имат точно такъв изход.

Подозирам, че някои ще определят казаното като „плач по миналото”. Там е работата, че миналото е идентично с настоящето. Така че няма как да е това. По времето на комунизма всеки един от журналистите трябваше да си изгради автоцензурни способности. Т.е. – да следва партийната линия и толкоз. Другите, тези които бяха от типа на днешните кучета-пазачи (изпълняващи специални поръчки), бяха малцина, които всички знаеха по име и всички смятаха за жалки послушници. Днес не е така. Автоцензура отново има, но различна – тя е нещо като радар, сканиращ настроенията на политическите нагласи на собственика, на днес властимащия. При това всичко трябва да се гарнира с такъв уличен език, че и каруцарите от Филиповци да го припознаят като собствен.

Ами какво става, когато се обърне палачинката (смени се властта)? Кучето-пазач е научено, че щом се смени господаря, то начаса трябва да спре да лае, да подвие опашка и да се подложи на новия господар и жално да мърка. Спомняте ли си пред изборите от 2009 година? За часове тонът на вестниците се смени. Преди това кметът-пожарникар беше дребен жалък смърф, през нощта на победата – той вече беше титан, Господ, слязъл да донесе спасение за бедстващите, цяр за болните, радост за страдащите. Преход нямаше. Всичко се случи едновременно. Последният измекяр за миг може да стане морален стожер

Колко опасно е срастването на първата с четвъртата власт видяхме със случая „Мърдок”. В този смисъл това не е български феномен. Но Англия намери сили да предизвика дебат. Премиерът да се върне за часове в страната си и да се поти на дебатите в парламента. Шефовете на специалните служби подадоха оставка. Един журналист се самоуби. Мърдок забрави за бъдещите си планове за разширение и закри изданието си. Австралия (родината на Мърдок) заяви, че ще преразгледа позицията си относно медииното му владение. Така че можем да кажем – Мърдок вече не е Мърдок. Кучетата-пазачи му се разбягаха и пропускат да пишат в биографиите си времето, прекарано в „News of the word”. Не по малко интересен е случаят с Доминик Строс-Кан и „Ню Йорк поуст”. Тази медия бе използвана да съобщи са сексскандала, но месец по-късно драстично падна търсенето й. Така в развитите демокрации има механизми, които регулират тези аномалии.

У нас обаче не е така. Какво стана, като един вестник изкара преди кметски избори измислена партийна книжка за членство в БКП на Стефан Софиянски? Някой да беше уволнен? Някой да беше порицан, или поне наказан? Петьо Блъсков (главният редактор на изданието) да не би да беше обвинен, или поне укорен? Дали не падна тиража на вестник „24часа” – не – обратно, вдигна се. „Няма такава държава” (както се пее в една песен на Слави Трифонов), но има такава журналистика.

Нещо повече – започна процес на консолидация на множеството от кучета пазачи в едни ръце. Телевизионните реклами са в ръцете на двама-трима човека. Изцяло зависими от фирмите-рекламодатели, които на свой ред са изцяло зависими от основните поръчки – по инфраструктурите проекти, горивата или енергетиката. От банките или фармацевтичните фирми. Коя от тези области не е зависима от правителството? Енергетиката ли – вижте „Лукоил”, банките ли – от парите на държавните институции, или мобилните оператори от предоставените от държавата честоти? Така кръгът се затваря. Макар и една медия да не е пряко зависима от изпълнителната власт, тя опосредствено е силно зависима от нея и значи в неизбежно нейна услуга. Това определено не е само български феномен. Случаят Строс-Кан го доказва. Но в развитите демокрации има развити механизми на гражданското общество, които възпрепятстват тези изкривявания, или поне ги коригират на по-късен етап.

Така професията на кучето-пазач на ценностите на гражданското общество се подменя с нова професия – пак на куче-роб, но този път на властимащите, които и да са те. Моделът „168 часа” който още през далечната 1990 година се опита да тури кръст истинската журналистика, като подмени ценностната система, езика и смисъла на властта, безспорно намери изключително плодотворна почва у нас. И днес се възпроизвежда особено успешно и системно.

Проблемът не е само в икономико-политическите причини. Проблемът е и в това, че журналистите приеха твърде бързо позицията си на роби. Превили глава, те вече нямат свое мнение, тяхното мнение се формира от властимащия и издателя. Разбира се, право на издателя е да налага определени идейни позиции, така щото те да утвърдят изданието като ляво, дясно или центристко. Така е из цял свят. Но това не става. Сега всички български медии са „национални” – т.е. – безидейни и подчинени на властимащия, дори и когато той няма представа точно с какви идеи управлява. Така и журналистите копират тази позиция – безидейно, непоследователно и значи – изключително посредствено. Работливи и кадърни млади момчета и момичета в тази област са принудени твърдо да спазват “правата линия”, за да оцелеят. В противен случай системата (медиите) ги изхвърля извън борда. Т.е. –безгръбначието се оказа единствения морален критерии за работата на журналиста. Така нареченият „журналистически морален кодекс” остана къс хартия, не по-достоен от тоалетната. Постепенно, професията, която трябваше да са мерило за обществен морал и пазител на гражданското общество (такава е всъщност задачата на журналистите) стана на практика най-големият му душманин. Това не е нито обвинение, нито оправдание към приелите тази роля. Все пак става въпрос за много личен избор – между морала и благополучието и всеки го прави сам за себе си. И за мнозина изборът е предопределен под въздействието на „новата ценностна система”. Твърде печално, но факт.

С такава медии гражданско общество няма как да се роди. Обратното е вярно – с точно такава журналистика гражданско общество няма никакъв шанс да се роди. А какво по-удобно за господарите на властта от липса на силно гражданско общество, на свободна и демократична преса? Избори идат – трябват много дим и паравани, че да се покрие боклука, сътворен от управляващите. Кучетата-роби-пазачи са на предна линия. А за българската демократична журналистика – спомняте ли си гатанката на Христо Ботев: „Родило се, не шава; яде, пък не става. Що е то?”. Според Ботев би трябвало да е Българското книжовно дружество. Определено не е познал. Днес Българската академия на науките е заслужаваща уважение институция, която и мърда и става.

За разлика от журналистиката. Преди още да се роди демократичната журналистика – тя умря. След двадесет и три години обилна храна и почти безплодни мъки да мръдне, тя не стана. Остана същата, каквато си беше. Парцал в ръцете на властимащите.