Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

Кой ми взе харизмата?

Yazdıre-Posta

Salı, 01 Kasım 2011 10:16

There are no translations available.

Васил Маргаритов

За последните 20 години пълнолетният българин бе призоваван поне 10 пъти пред урните. И по неизменна традиция изборите винаги протичаха в условията на нещо, което доста автори напоследък поставят в кавички (става дума за нашенската демокрация), а други заместват въпросното нещо със съвсем друга дума (т.н. нашенски преход), която обаче също е на път да се изтърка като гумите на пенсионерски трабант.

Първата изхабена дума обикновено се спряга от победителите на поредните избори – „демокрацията победи!” Втората дума обикновено се дъвчи от загубилите – „преходът не е завършил“, ама ние сме по-демократични от лошите, които сега идват на власт. Демек – гласувайте за нас на следващите избори.

Друга част от традицията е, че след избори у нас победителите винаги бързат с фанфарите. Преди официалните резултати. Преди пълната яснота кой, къде, с колко е спечелил или загубил. Защото подробностите не са важни. Или по-скоро – много са важни. Затова фотографските светкавици и скандиранията на агитките е хубаво да излязат на преден план, за да може шумът на шоуто да заглуши естествения глас на разума. Важно е също така да се подредим пред прожекторите и пред камерите, за да вкусим от опиума на победата и да започнем да си вярваме. Щом сме победители, значи сме велики, нали така? Как не сме го знаели досега!

В същото време победените хукват да търсят бившите си медийни ухажори и да доказват, че моралът е на тяхна страна и че харизмата им не е дотам увяхнала. Обръщат цифри и проценти, спрягат доводи и формули и накрая се оказва, че загубили няма. Всички са победители. Едните – математически, а пък другите – морално. Само че властта винаги е обичала повече математиката, отколкото морала.

Но да се върнем към харизмите. За идващите на власт вече стана дума – те тепърва почват да си вярват. Щом ги снимат и ги гонят за интервю, значи са фактор – и те наистина са. Но, от друга страна, те са и поредният медиен продукт. Те са новата опаковка на пазара за новини, на който всъщност фактите се търгуват ведно с догадките и скандалите. Новите избраници обаче трудно разбират, че личните им качества, особено в началото на подобна кариера, са най-малкият карат в короната на поста, който им предстои да заемат. Някои от тях така и не стигат до прозрението, че блясъкът им в неподозирана степен се дължи както на формацията, която ги е номинирала, така и на канибалския глад на медиите за нови лица и клюки. Затова и преследваната цел е не толкова истината, колкото сензацията. „Както нашата медия първа съобщи...” – не ви ли звучи познато?

В същото време победените би трябвало да са новото лице на мъдростта. Излекувани от суета и от преки задължения, те незаменимо биха играли ролята на полезния коректив – разбира се, ако победителите са готови да се вслушват. Само че именно тук се късат нишките между амбицията и опита и започва нашенското нещастие с кавичките. Процесите излизат от нормалност, щом стане дума за поредната смяна по върховете на властта. Новобранците не могат да повярват, че новата им слава е измамна и че ласкателите по дефиниция са изпълнени с корист, а не с обич – и затова неминуемо ще ги доведат до състоянието, в което се намират техните предшественици. Които пък от своя страна, вместо да приемат поуките от грешките си, се опитват да докажат, че грешки всъщност не е имало и че мандатът им е бил повече от успешен.

Изключенията от горната схема на поведение по нашите географски ширини са наистина единични. Доказателствата за това се повтарят в умопомрачителна закономерност. На всеки четири години се обявява поредната война за справедливост и заваляват обещания за присъди спрямо бившите управници, предварително обявени за престъпници. В същото време върви неизбежната кампания за медийна канонизация на новите кандидати за власт, представяни като поредните спасители-светци на нацията. И така до следващите избори, когато нито от престъпниците, нито от светците е останало нещо. Защото и едните, и другите са били в кавички. „Дават на съд имотите на царя” – помните ли например колко пъти през последните години сме чели подобни заглавия, и то на първите страници на ежедневниците?

Кавичките обаче могат да приемат неочаквана форма и контекст. След последните избори у нас те успешно развиват своето настъпление към производни понятия като свободно гласуване, независими медии, предизборни програми, върховенство на закона, отказ от злоупотреба с власт, защита на конкуренцията, граждански права и други глезотии на демокрацията.

За да няма вакуум от ценности обаче активно се експлоатират съвсем други гъдели – рязане на ленти за всяка педя асфалт, размяна на часовници за предизборни басове, народняшко говорене и лакърдии за това колко сме цъфнали на фона на целия закъсал свят, покровителствено интимничене с обръщения като Маги, Цецко, Роско и т.н. Другите участници в шоуто обаче не остават по-назад, поразени сякаш от мълнията на всеобщата безвскусица – един ще уволнява премиера, друг се кани да въвежда ред (ако ще и с пистолет), трети ни убеждава да го викаме по спешност, че без него не можем, четвърти ни чертае светло бъдеще посредством моменталното излизане от ЕС – може би в посока към космоса!...

Медиите (уж божем коректив!) поеха тона и умряха да се доказват колко вярно пеят в хора на абсурда. Имаше тук-там някой свенливо зададен въпрос по отношение на визиите за реформи и модернизация, а оттам-нататък – изобилие от професионализъм при разкриване на това кой какво яде и пие, какво и как спортува, дали са го предавали, дали случайно той не е предал някого, а освен това кога е лъгал, кога е плакал – и така до безкрай. Фройд сигурно се е преобърнал в гроба си. Особено като е чул за черешката на дебатите – като какво например смятат да правят кандидат-президентите с вълчицата Зорница.

И ето че стигаме до най-важния въпрос. Ясно е, че засега харизмата у лидерите ни е повече опаковка, отколкото съдържание. Естествено – най-добре е да имаме качествена стока в качествена опаковка, само че технологията за отглеждане на такива политици явно ще ни отнеме повече време, отколкото първоначално предполагахме. И нека не виним само онези, които се качват на подиума, за да ни управляват. Защото няма продавачи без купувачи. Щом консумираме кухия имидж на поредния политически предводител, значи сме се съгласили със сделката. Така че донякъде сами сме си виновни за излъганите надежди. При нас времето от „осанна” до „разпни го” е винаги по-малко от мандат. И по правило разпадането на единството и лоялността започва винаги оттам, където се намират ежедневните лостове на влияние – у нас това е министерският съвет – и където харизмата не помага, ако нямаш умения. Лоялността и колегиалността се изпаряват при осъзнаването на истината, че времето лети и всеки следващ ден може да те изпратят в историята. Сценарият се повтаря до протяжност за всеки от последните ни премиер-министри, принудени да сменят членове на кабинета си и други висши назначения не толкова поради критики отвън, колкото заради липса на вътрешна спойка. Откъде ще дойдат първите шамари? Ами от вчерашни другари. Отборът е излязъл на терена преди да е направил първата тренировка.

При това положение няма как да приемеш опонентите си като необходимост и предпоставка за собственото си развитие, защото ти още се учиш да събираш екип и нямаш свободни валенции, за да планираш дългосрочно. Без противник обаче няма игра. Само че докато разбереш, че играта е по-важна от мача, първенството взело, че свършило. Ти, естествено, бързаш да се похвалиш с успехите си, за да продължиш в „А” групата, но вместо това ти навират в очите направените фалове. Клакьорите изведнъж се извръщат от теб, скандиранията са вече за друг.

Но все пак не бива да се прави лесният извод, че няма абсолютно никаква приемственост. Вярно е, че политиците ни все още не знаят как да отсяват житото от плявата и как да преведат страната ни през задаващите се бури на 21 век. Но въпреки това те си взаимодействат на много повече нива, отколкото могат да предположат.

Неприятното е, че до момента си взаимодействат повече в отрицателните порядки. Като манипулирането на избори например. Защото технологиите за изборните измами няма как да се развият само за един мандат. Така че всеки следващ загубил вижда себе си в изкривеното огледало на спомена от предишния вот. Лошото е, че засега спиралата се развива само към задълбочаване на порочните практики. С приключване на последните избори за кметове и за президент обаче ситуацията почти излезе от контрол. Никой от участниците вече не знае истината, дори за собствения си глас. Стигна се дотам, че членове на комисии обявиха бойкот за участието си на балотажа.

Това вече е фундаментална пробойна. По традиция управляващите няма да направят нищо, за да оздравят средата. Въпросът е какво можем да направим ние – техните избиратели.

Защото новата надежда ще дойде едва тогава, когато усетим новото помъдряване. Можем да го наречем и излекуване от илюзиите на харизмата.