Г€РБ vs. Б?П

Васил Маргаритов

Заглавието отразява повече стремеж и надежди в едноличен план, отколкото реалност. Но ако през подобна закачлива призма погледнем към политическата ситуация у нас след последните президентски и местни избори, май доста от нещата ще си дойдат на мястото.

Можем да го кажем и по друг начин – желанието за „експроприация“ на икономически ресурси и лостове от страна на лидера на първата политическа сила в момента е по-голямо от амбицията му за постигане на исторически (разбирай дългосрочни) реформи и успехи. Съмнително е дори, че основните фигури в ГЕРБ са в състояние да осъзнаят този факт. Но за половин мандат са осъзнали друго – в българската политика вече няма нужда да изпълняваш обещания. Подобно откритие са направили и техните предшественици, така че мълчаливата завера за предизборна кампания без програми, на каквато станахме свидетели, е вече лесно обяснима.

Последните избори изтриха още едно съмнение – властта на настоящия премиер, произтичаща от парламентарния вот преди две години, изглежда по-затвърдена отвсякога. Осребряването на този факт става все по-примамливо. Така че в главите на управляващите се мержелее вече не само превъзходство над алегорията Б?П, но и защо не над ?Д?, ДП?, ОД?, БЗН?, Д?Б, РЗ? и т.н. Очевидно е, че собственото кръвопреливане е невъзможно без чуждото обезкръвяване. Перспективите за политическо и материално благоденствие изглеждат по-бляскави от всякога. Победата е почти пълна и това е даже по-добре от съвсем пълна победа, защото при 100% гласове за една политическа сила някой може да се усъмни в състоянието на демокрацията, което пък няма да е добре за тоталния поход към облагите на властта. Но пък виж – няколко балотажа и тук-таме някоя кметска загуба придават почти достоверен вид на витринно прокламираните граждански права и свободи.

Нека още веднъж да поясним – за разлика от нормалните парламентарни републики в България политиката отдавна не е взаимодействие с реалностите на икономиката. Българската политика Е овладяването на икономиката. И основната заслуга за тази тъжна действителност не принадлежи на ГЕРБ. Защото родители на тази идея са всъщност живковистите от последния ден – ergo първородните демократи на прехода. А след тях – в малка или в по-голяма степен – всички правителства от времето на същия този преход. Така че в момента ГЕРБ са на път да се възползват от повечето законови вратички и тарикатлъци, които родните политици изобретиха в пушилката на посткомунизма, за да могат подмолно да завземат икономическата власт. Само че поради стечение на обстоятелствата именно на ГЕРБ ще се падне честта да тегли чертата на прехода и да очертае лицето на българското бъдеще. А то няма как да е радостно.

Този песимизъм се основава на взаимодействие. ГЕРБ е мозаечно политическо формирование, възникнало на базата на добре експлоатирана лидерска харизма и податлива медийна среда, в чиито блатни води самодоволно плуваха вече бившите десни властови величия: „синята идея” от една страна (с всичките уговорки, абревиатури и придатъци на Костов, Стоянов, Софиянски и др.); а от друга – вече залязващото НДСВ като несбъднат опит да се овладее някакъв потенциал я в дясно, я в център, я в някаква несбъдната монархистка носталгия.

Така че ГЕРБ се роди в политическия миш-маш сякаш от нищото, но като „дежа вю“ на следващия очакван месия, защото предишният не можа да си свърши работата. Само че този път аристократичният ореол на синята кръв бе заменен с излъчването на човека от народа, общуващ с масите на разбираем крайстоличен диалект. На по-възрастните поколения това звучи до болка познато.

В подобна ситуация ГЕРБ с лекота пренебрегна смисъла от идеология, отлагайки го за по-късно, и при създаването си заложи на емоцията, засмуквайки изрезки отвсякъде – леви, десни, царисти, центристи, кариеристи, конформисти и всякакви други. Така че лидерът ѝ, бивш член на БКП от времето на Живков, е просто обречен да си взаимодейства с динозаврите от минало и най-вече с БСП – това е неминуемо и затова ставаме свидетели на периодични гузни застраховки с починалия дядо или с насилствено вързаната пионерска връзка.

Но това са подробности. По-важното е, че взаимодействието между ГЕРБ и БСП ще продължи не само заради преливането на партийни членове и полицейски чинове от едната формация към другата, а защото ГЕРБ е обречена да прилага и доразвива практики, измислени и наложени от незабравимата партия-майка.

Така че три години след появата на ГЕРБ и месец след последните избори картината е повече от ясна – управляващите засега са сами на политическия ринг и единствените трайно оцеляващи освен тях се оказват БСП и ДПС. Всички останали екзотични образувания трябва да хвърлят боб дали изобщо ще влязат в следващия парламент.

Междувременно обаче управляващите се изправят пред нови реалности. Настъпи закъснелият момент на самопознанието. Преди време удачното скриване зад широкия гръб на европейската ЕНП за пореден път отложи въпроса за идеологията, но и това ще е временно. Защото метаболизмът между „изрезките” от различните предшественици на ГЕРБ рано или късно ще ферментира – необходими са все пак някакви граници на хомогенност, за да просъществува който и да е политически проект. Ако вместо това обаче продължаваш да колекционираш „изрезки” в рамките на действащия парламент, то значи, че просто се отдалечаваш от бленуваното партийно здраве. Отлагането на диагнозата не е лечение.

Тук е мястото на много важна уговорка – съмненията за политическа идентичност може и да се мяркат в главите на просветените функционери от ГЕРБ, но този въпрос въобще не стои пред техния лидер. И въобще не е стоял. При него идеологията е досаден нюанс и е заместена от прост едноточков план – как от еднолично управление на партията да се премине към еднолично управление на държавата.

Бумеранговите закони на действителността обаче ще продължаат да връщат нерешените проблеми върху главите на управляващите фактори, които обаче, бидейки жертва на едноточковия план, все повече ще се превръщат в изпълняващи фактори, способни само на едно – да чакат решението да им бъде спуснато отгоре – от Единствения Управляващ. Неговата неоспорима и сюпримна власт е всъщност отговорът на въпроса за липсата на идеология.

Идеите са ценни и опасни имено затова, защото придобиват естествено върховенство над който и да е персонален авторитет, пък бил той и най-големият. Затова и тезата на всеки авторитарен водач по този въпрос е винаги една и съща – щом имате мен, идеи не ви трябват. Или както казваше един мой познат – ах, как ми замириса на средновековие в ленински сос!

Едноличното управление в съвременния свят обаче не води до дългосрочни позитиви. В България – още по-малко. След измамната временна сигурност следват неизбежните катаклизми. Модерността е изключително колективно усилие – тя е най-талантливото дете на комуникациите и на здравата конкурентна среда.

В нашия конкретен случай обаче ГЕРБ е на крачка да се окаже историческият капан за нацията. Под знамената на псевдодемократичното ръководство държавата ни по-скоро се отдалечава от последния шанс за модернизация, а народът започва да губи смисъла на лишенията и трудностите, принесени на олтара на посткомунизма.

Само че едноличният лидер, трансформиран в едноличен държавник, няма много полезни ходове. За него най-големия ужас е да не бъде победен от най-големия си опонент и от най-опасния разобличител – БСП. Затова (дори и подсъзнателно) той ще продължава да „краде” от арсенала на столетницата, защото просто друг път няма. Ще превзема все повече и най-вече икономически територии, но неизменно и едновременно с това ще припознава и приобщава все повече кадри, фразеология, популизъм, конюнктурни обяснения, прийоми за партийно строителство, индукция на фракционерство, медийна мимикрия и т.н.

Естествено – ще се смучат ресурси и от по-малките играчи в политиката, както вече бе подчертано – и то най-вече от жизнеспособните. Защото от другите няма какво да смучеш. Но все пак основната цел на този етап си остава трайното и максимално обезсилване на БСП. След това ще дойде ред и на другите, но ако си успял да се справиш с най-мускулестия противник, то може да се предположи, че ще надвиеш и в по-леките категории.

Философията при подобен начин на консумиране на власт е повече от прозрачна. Защото едноличното управление, носещо облаги за тесен елит, по неизбежност причинява вреди на обществото. Тази неизбежна отговорност обаче е добре да бъде размита – чрез бъдещи коалиции например.

Така че новото в българската политика може да се окаже най-добре забравеното старо – една доволно богата партия-майка-хранилница, подпирана от възглавниците на удобни сателити. Земеделци, националисти, яневисти – каквито вършат работа за момента и за поредната историческа композиция.

Но за да се случи това, е важно да се роди новият мастодонт – а най-прекият път към това е превземането на стария. Нищо, че в един момент опонентът ти ще се окаже учител и родител. Нищо, че ще заприличаш на него и дори ще го надминеш в арогантността. Ако си удобен на големите играчи, може и да те оставят да си поиграеш.

В такъв аспект моралните изводи за началото на 21 век са повече от тъжни – международните нрави се успокояват около примитивни стандарти и сякаш трудно проумяват връзката на идейната криза с глобалните икономически провали. А в такава ситуация инфектирането на анемични демокрации, каквато е нашата, е повече от постижимо. Особено от вируси като ГЕРБ и от някои следващи, които ще са като тях.

Опитът в тази насока е категоричен – външна реакция едва ли ще има, а пък ако я има, тя по правило ще е закъсняла, вяла и неадекватна. Особено ако е овладяно изкуството да се управляват медиите – поне по начин и способ, по който доскорошният премиер на третата икономика в Европа умееше да го прави. По-далечни примери не са и нужни. Та едва до вчера в ЕС вървеше нещо като поговорка, според която ако някой гаф или скандал не е по-голям от мярката „Силвио”, то страшно няма – публиката ще го преглътне.

Е, поради историческата неизбежност на кръговратите сега вероятно ще се търси нова персонифицирана мярка – можем да се обзаложим, че кандидати няма да липсват. Ние също правим, каквото можем в тази насока – дори се упражняваме да даваме международен принос, стига да ни забележат. Така че нека да го кажем за чужденците и за тези от нас, които още не са го разбрали – добре дошли в новата епоха на Берлускони – този път в побългарен вариант!

В по-широк аспект обаче ГЕРБ не са първооткриватели. Абсолютно всяка партия от времето на прехода, излъчила министър-председател, живееше с въжделенията да остане на власт колкото може по-дълго и по-самотно. Всички наши пост-тоталитарни лидери – заради аналогията на отрицанието, а също по инерция, по вътрешна нагласа, поради неизживени зависимости и поради какво ли не още – та всички наши „демократични” лидери до един не се свеняха да дават сигнали за вътрешната си нагласа да повторят успеха на онова, което най-яростно отричаха – пълната и трайна власт на тоталитарната БКП.

Така че ГЕРБ са същите като предишните, само че изглеждат по-безкомпромисни в постигането целта си. Успехът им – който отново е предизвестено условен – ще се базира на по-големия дефицит на задръжки, който пък за съжаление се превръща в огледална и вярна оценка за обществото и за сгрешената ни толерантност.

Защото ни управлява онова, което е вътре в нас. Управниците само се възползват.