По същото време някъде в България…

Станислав Анастасов

Родният политически „дебат” не остава по-назад от Британския. От стенограма от заседание на Министерски съвет научаваме, че у нас дебатът (доколкото това подобие може да се нарече така) се занимава с много по-съществени и важни въпроси, а не някакво си икономическо развитие на Европа, нови Европейски договори и прочие. Това са си направо злободневни теми за правителството. Че премиерът не прави разлика между СИВ[i] и Общия пазар на Европейския Съюз както и да е, повечето от нас се досещаха интуитивно на фона на другите му изказвания и действия. Но за висша цел на съществуването на Европейския съюз да припознава създаването на обща армии, обща прокуратура и обща полиция, това вече си е направо лудост.

“Така че – да, ние сме за. Разбира се, това е много важно да се говори след това за икономиката, но защо първо не започнем с армиите? Европа не е ли по-лесно, по-евтино да обединим въоръжените си сили? Защо всяка държава да купува хеликоптери? Защо всяка държава да купува танкове, да купува фрегати, самолети и изтребители, като може да има обща европейска армия? Защо не? Знаете ли колко пари ще се спестят, Ангелов? Милиарди, милиарди евро, които ще отидат в друга сфера, ако се направи. И това един ден ще стане. Защо да нямаме общ прокурор в Европа? Защо Европол да не действа на територията на цяла Европа? Това е бъдещето и ще видите, че това един ден ще стане, ако Европа иска да е конкурент на другите континенти в света – така да ги разглеждаме – на Америка, на Азия. Ще видите, че ще стане. Но може да започнем оттам, защо от данъците първо?”

Бойко Борисов на заседание на Министерски съвет 28 декември 2011 г.

Ако ви се струва, че думите са на дете, което си играе на война в пясъчника, проблемът не е във вашия телевизор. Смешно, тъжно, но и доста сериозно. Откъде-накъде ние сме готови да се лишим от собствените си правозащитни, право охранителни органи и отбрана, като до момента в рамките на Европейския Съюз има само двустранни споразумения и то само за сътрудничество и координация? Това е лишаване от изконен национален суверенитет. Тези детски разбирания за света, комбинирани с немалка доза лекомислие и съсредоточени в един човек, който трябва да изпълнява ролята на премиер на страната, превръщат комичната ситуация в трагична.

Разбираме също, че правителството няма нищо против новия Европейски договор на Меркел и Саркози (междувременно се потвърди от Европейския парламент и Европейската комисия, че този договор е в остро противоречие с европейското законодателство). Договорът нарушава и общностния принцип, т.е. не е необходим консенсус за вземане на решения а само мнозинство от 2/3. Ако допуснем този принцип да стане водещ и се разпространи като принцип за вземане на решения в ЕС, нищо чудно утре някои да поиска България и Румъния да бъдат изключени от ЕС и току виж станало. Нека си припомним проблемът „Шенген” за България и Румъния. За България като малка държава общностният принцип е единствената защита и шанс. „Ние ще го подпишем, но долу под черта ще запишат, че няма да плащаме нищо.” става ясно от стенограмата на въпросното заседание на Министерски съвет. Нещо като народната представа „И аз ще ям и ще пия с вас, но няма да участвам в сметката.” Не звучи логично, нали? И с Европейския договор на Меркел е така, само че за разлика от Обединеното Кралство тук няма никаква информация за условията, които ни се предлагат, камо ли да ги подложим на дебат. От общо 2000 милиарда евро във Европейския фонд за стабилност, излиза че правителството трябва да направи вноска от около 3 милиарда евро (които на този етап няма откъде да бъдат финансирани, освен с увеличаване на държавния дълг). Разделено и 7,5 милиона жители на България (а може би и по-малко като се сметнат избягалите от непосилно доброто управление последните 2 години и половина), това прави по 400 евро на човек държавен дълг. А както знаем държавата взима парите си от гражданите, чрез данъци.

Най-същественият факт, който убягва на нашите държавни ръководители е, че в предложеният вид този договор ще засегне много работни места, които зависят от общия пазар, т.е. от износа към страни от ЕС. Това са основните опасения на британския вицепремиер Ник Клег. Как изглеждат нещата в родината ни? В почти всяко българско семейство един или двама работят в сектор или фирма, която произвежда продукти за износ за страна член на ЕС или получава финансова помощ от кохезионния или социалния фонд на Европейския Съюз или работят в страна от ЕС и изпращат парите на семейството си тук. На този фон е наистина неразбираемо, защо правителството иска да подпише един такъв договор, който би застрашил тези работни места и то във време, когато всеки от нас има роднини или близки приятели, които са изгубили работа си.

„Държавните и правителствените ръководители на България, Чешката република, Дания, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Румъния и Швеция посочиха възможността да вземат участие в този процес, след като по целесъобразност се консултират с националните си парламенти.”

Тези думи-неизпълнено обещание са на външният ни министър Николай Младенов пак от същото заседание на Министерски съвет. А такъв дебат в България определено не се състоя. Нито в парламента, който е основен работодател на българското правителство и то трябва да се консултира с него. Нито в обществото (което в крайна сметка ще трябва и да плаща за това решение). Да не говорим, че този договор не е част от законодателство на ЕС и като всеки международен договор трябва да се ратифицира от парламента. Бойко Борисов неколкократно отказа да се яви пред Народно събрание, за да разясни какви точно условия са ни предложени и каква е позицията на България. Този въпрос си остана в рамките на Министерски съвет, където интелектуалния потенциал е доста ограничен или от скромност не се проявява (позовавайки се пак от въпросната стенограма).

Нямаме съмнение, че българското правителство трябва да има позиция, но такава, която е обоснована на принципи и подложена на дебат. Нещо повече, трябва да има визия какви цели и интереси преследва държавата ни и в частност правителството в рамките не Европейския Съюз, за да не бъде третирана като малкото братче на Меркел и Саркози. Междувременно премиерът успя да настъпи мотиката още веднъж, разбира се пак без да го е обсъдил с Народното събрание или когото и да е въобще. Добре, че българските медии са доста услужливи, та не отразиха почти нищо за посещението-провал в Германия. Подкрепихме Меркел за новия договор в момент, в който целият Европейски Съюз се е противопоставил на плановете на Меркози подобно на неориентирана муха без глава, кандидатствала за членство в БКП на 9^-ти ноември 1989г. Изявлението му, че рейтинговите агенции (критикувани от всички правителства в ЕС) дават честна картина си е направо антиевропейско говорене по характер. Несравним гаф, но като че ли прекалено много сме свикнали да смиламе сухата духовна храна, която правителството ни подхвърля. А и общественото мнение по стар милиционерски почин в същия ден беше ангажирано с поредната жизненоважна тема от типа „МВР залови семейство с 5 кутии цигари без бандерол и две недопити бутилки алкохол без акциз”.

Определено ситуацията тук не е като в Обединеното кралство, където първо се води обществен и парламентарен дебат, за да се прецени какво е добре за кого и за кого не е и как да се предпазят най-уязвимите групи в обществото. Чак тогава да се взимат решения. Така функционират демократични общества, след като държавата ще бърка в джоба на някого, редно е това да бъде подложено на дебат.

Тук решаваме както ни е трекнало[ii] и гледаме какъв ще е ефекта върху тази или онази група от българското общество. Няма финансов разчет на разходи и ползи. Няма различни сценарии и алтернативи, които се подлагат на обсъждания. Няма дори един прост анализ кои ще спечелят и кои ще загубят от тези решения на властта. Сегашното правителството явно има лукса да не прави това. Все пак стъклата на правителствените коли са затъмнени, пък и постоянно мигащите лампи заслепяват министрите, за да се мъчат да се вглеждат прекалено много какво става в реалния живот на улицата. А резултатът е известен: най-уязвимите понасят още една тежест, те и без това вече са олимпийски шампиони по вдигане на тежести, но без медалите и славата.

P.S. Темата не е централна, но от упоменатата стенограмата става явен един много тревожен факт: представителите на българското правителство не винаги разбират какво точно се обсъжда срещите на върха в Европейския Съвет. Симеон Дянков говори за синхронизиране на данъчните ставки, докато всъщност е обсъждано единствено синхронизиране на данъчната база, което всъщност е доста полезно и улеснява чуждестранните инвестиции.

Още по-тъжен обаче ме прави фактът, че в съседна Румъния (Букурещ е само на 70 км. от Русе) гражданите излязоха да улицата с искане „да изхвърлят комунистическия наследник” Басеску Приликата с българската фамилия Борисов не е случайна, а и биографиите и маниерът на управление на двамата удивително съвпадат.

P.S.S. След приключването на тази статия се проведе един псевдо-дебат в Народното събрание, колкото да кажем пред европейските партньори, че е имало такът. Дебатът не беше относно текста на предложения проект на договор (който правителството така и не благоволи да представи), а върху едно решение от 2 точки с което се дава мандат на правителството не просто да преговаря, но и да ратифицира такъв договор. Правителството дори нямаше доблестта да внесе само решението, помоли 3-ма верни депутати на ГЕРБ да го направят. Нито някои от Министерски съвет направи изявление, нито от парламентарната група на ГЕРБ.

На свой ред, новоизбраният български президент, на фона на все по-разширяващата се изолация на предложенията на г-жа Меркел (от която и либералните й коалиционни партньори се разграничават) заяви: „Аз съм сто процента убеден, че Германия ще ни отведе към една по-силна Европа” (интервю за „Файнешъл таймс” – Германия). Какво ли е искал да каже г-н Плевнелиев? Че би приел едно решение за България, както в Гърция?

[i] Съветът за взаимопомощ на социалистическите страни

[ii] осенен от моментна гениалност, граовски израз